Решение № 4048 от 20.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4048 гр. София, 20.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Станимира И.ова

Членове:

Райна Мартинова

Петя Попова при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Петя Попова Въззивно гражданско дело № 20221100508698 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 20034537 от 09.05.2022 г., постановено по гр.д. № 25853/2019 г. по описа на СРС, 54-ти състав, са уважени предявените от Д. М. и изменени по реда на чл. 214 ГПК искове с правно основание чл. 128, т. 2 във вр. е чл. 150 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу „КМС“, за сумите от 11 987.61 лева, представляваща брутно трудово възнаграждение за извънреден труд, положен от последния в периода от 04.01.2017г. до 30.06.2017г. в качеството му на „технически ръководител строителство“ в „КМС“ ЕООД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда10.05.2019г„ до окончателно изплащане на задължението, както и за сумата от 2194.40 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 20.01.2017г. до 09.05.2019 г. Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските на осн. чл. 78 от ГПК.

Срещу решението в законоустановения срок е подадена въззивна жалба от ответника по исковете „КМС“ ЕООД. Счита, че първоинстанционното решение е неправилно. Твърди се, че за процесния период въззиваемия ищец не е полагал извънреден труд, тъй като трудът полаган от него не попадал в хипотезите по чл. 144 от КТ. Твърди, че работодателят не е имал субективно знание, че същият полага извънреден труд. Намира, че възиваемият ищец не е доказал полагането на труд извън уговореното работно време и през почивните дни.

Оспорва представените справки и електронна кореспондениция от ищеца, като твърди, че същите не са годни доказателствени средства. Твърди, че полагането на извънреден труд не се доказва и с оглед показанията на разпитания по делото свидетел, който свидетелства за друг период от време. Поддържа становище, че изготвената съдебносчетоводна експертиза, касаеща въпроса за положен извънреден труд, не следва да се кредитира от съда. Моли решението да бъде отменено, а исковите претенции да бъдат отхвърлени в цялост.

1

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Д. М..

Излагат се подробни съображения за валидността, допустимотта и правилността на атакуваното съдебно решение. Оспорва изложените доводи във въззивната жалба относно събрания доказателствен материал пред първата инстанция. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. В процесния случай предмет на въззивна проверка е решението в неговата цялост. При извършена проверка съдът намира, че атакуваното решението е валидно.

Същото е допустимо, като районният съд се е произнесъл в съответствие с изменената искова претенция с правно основание чл. 128, т. 2 вр. чл. 150 КТ по реда на чл. 214 ГПК и с отказа от първоначално предявените искове по чл. 128, т. 2 КТ и по чл. 221 КТ, поради което е спазен принципа на диспозитивното начало.

Въззивният съд намира, че решението е неправилно, като съображенията за това са следните:

Предявен е иск с правно основание чл. 128, т. 2 във вр. с чл. 150 КТ за изплащане на възнаграждение за положен извънреден труд от въззиваемия ищец в периода 04.01.2017г. до 30.06.2017г.. Основателността на исковата претенция се обуславя от установяване на следните правнорелевантни факти: 1) валидно трудово правоотношение между страните за исковия период; 2) полагане на труд извън установеното работно време в работни или почивни дни по разпореждане на субекта на работодателската власт или с негово знание и без противопоставянето му.

В процесния случай страните не спорят, че за периода 04.01.2017г. до 30.06.2017г. е била налице валидна трудовоправна връзка между тях. Посоченото обстоятелство се установява и от приложените по делото и неоспорени от страните трудов договор № 75 от 04.01.2017г., допълнителни споразумения към него от 05.01.2017г„ 01.02.2017г„ 01.03.2017г„ 01.04.2017г., 01.05.2017г. и от 01.06.2017г., Заповед за прекратяване на трудов договор № 161/19.07.2017г.. Въз основа на сключения трудов договор въззиваемият ищец е заемал длъжността „технически ръководител строителство“, като е работил фактически на строителен обект в гр. Дармщат, Германия.

По отношение на втората предпоставка въззивният съд намира следното:

Полагането на извънреден труд поначало е забранено – арг. от чл. 143, ал. 2 от КТ, поради което разпоредбите, регламентиращи извънредния труд, са императивни и са в интерес на работниците и служители. Законовата уредба има закрилна функция и цели да укаже на работодателя въздействие, така че той да се въздържа от неправомерно използване на труда на работника извън установеното редовно работно време. Именно затова и разпоредбите на чл. 144 КТ и чл. 143, ал. 1 от КТ предвиждат изрични хипотези, при които се допуска полагане на извънреден труд при изрично разпореждане на работодателя или с негово знание и без противопоставянето му. Законодателят не прави разлика между изричното разпореждане и мълчаливото допускане, като в последния случай законът е придал на мълчанието на работодателя значение на съгласие с действията на работника или служителя. Независимо дали е налице изрично разпореждане или мълчаливо съгласие, работодателят дължи заплащане на положения труд от работника или служителя над нормалното работно време. Тежестта на доказване на факта на полагането на извънреден труд лежи върху работника или служителя, който факт може да бъде доказван със всички 2 доказателствени средства – гласни, писмени, заключения на експертизи и други. /в този смисъл решение № 136 от 09.06.2014 г. по гр. д. № 7112/2013 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС; определение № 758 от 06.07.2009 г. по гр. д. № 720/2009 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, определение № 1071 от 13.11.2015 г. по гр. д. № 3669/2015 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС/.

В процесния случай неправилно районният съд е приел, че въззивникът ответник не е оспорил полагането на труд от въззиваемия ищец. Още с отговора на исковата молба е направено такова възражение, като изрично ответникът е оспорил полагането на извънреден труд от ищеца в исковия период.

Във връзка с установяване факта на полагане на извънреден труд по делото са събрани писмени и гласни доказателства. Установява се, от сключения между страните трудов договор, че същите са договорили 8-часов работен ден.

По делото са приети писмени и гласни доказателства, от които се установява начина на отчитане на полагания труд на работното място – на строителен обект в гр. Дармщат, Германия.

По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Н.. Въззивният съд изцяло кредитира дадените от свидетеля Н. показания пред първоинстанционния съд, като намира същите за обективни, последователни и съответстващи на останалия доказателствен материал. Същият е работел като технически ръководител на същия строителен обект в гр. Дармщат, Германия до назначаването на въззиваемия ищец на посочената длъжност. Съдът не намира основания да се съмнява в изложеното от свидетеля, че именно той е бил технически ръководител, като е предал поста на въззиваемия М..

Достоверността на показанията не се разколебава и с оглед обстоятелството, че свидетелят посочва като времеви период края на 2015-началото на 2016 г., като твърди, че въззиваемият М. е поел поста технически ръководител през януари 2016 г.. Съпоставени показанията на свидетеля със сключения трудов договор се налага изводът, че техническите ръководители са сменени през 2017 г., като именно тогава свидетелят е предал поста си. Категоричността на свидетеля Н., че именно въззиваемият М. е поел след него длъжността „технически ръководител“, разгледано съвкупно с дата на трудовия договор, мотивира въззивният съд да приеме, че това се е осъществило началото на 2017 г., а не както твърди свидетеля – януари 2016 г.. Следва да се отбележи, че така констатираното противоречие на показанията с писмените доказателства по делото не опровергават истинността на заявеното от свидетел.

Това е така, тъй като същият е разпитан месец април 2021 г., т.е. 4 години след събитията, за които дава показания. Поради отдалечения период е житейски оправдано да са налице подобни несъответствия в датите, но по никакъв начин те не влияят върху годността на показанията. Същевременно обаче от показанията на така разпитания свидетел не се установява полагане на труд от въззиваемия ищец над уговореното с работодателя нормално работно време. В исковия период януари 2017 – юни 2017 г. свидетелят не е полагал труд на обекта, намиращ се в гр. Дармщат, Германия, поради и което неговите показания не съдържат преки доказателства относно твърденията на въззиваемия ищец за полаган от него извънреден труд. Свидетелят посочва, че докато той е изпълнявал длъжността „технически ръководител“ на обекта се е работело по 10 часа на ден, както и в събота, посочвайки и конкретна причина – сроковете, които е трябвало да бъдат спазвани, но подобна информация касателно осъществяваната работа по време на исковия период не се съобщава.

На база така споделеното и с оглед обстоятелството, че свидетелят не е очевидец на полагане на извънреден труд от въззиваемия, респективно не се е намирал по време на исковия период на обекта, то споделената информация от него за полаган извънреден труд в предходен период има единствено косвено значение за установяване на правнорелеватния факт по делото.

За установяване полагането на извънреден труд по делото са приети извлечения от писмена електронна кореспонденция, осъществявана между Д. М. и лице с електронна поща 3

“****@komos-bg.com”, за периода януари 2017 г. – юни 2017 г., видно от която въззиваемият ищец е изпращал до посочения имейл информация относно отработени часове на работниците, полагащи труд на обект „Клиника-ZNB“, гр. Дармщат, Германия, както и справки по месеци за отработени часове за по-горе посочения период, в които фигурира информация по месеци и дни за полагания труд от въззиваемия ищец. Така приетите писмени документи по делото представляват частни свидетелстващи документи, които не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила. Частният свидетелстващ документ не доказва нито фактите, предмет на направеното изявление, нито дата и мястото на съставяне на документа. Тяхната доказателствена стойност се преценява при съвкупен анализ с останалите обстоятелства по делото. В случая приетите справки са съставени от въззивемия ищец, не са подписани от страните и удостоверяват изгодни за страната факти.

Приетите справки и отчети са оспорени от въззивника ответник с твърдения, че същите не са достигали до знанието на работодателя. При съвкупна преценка на събраните доказателства въззивният съд приема, че изготвените справки и отчетни за процесния период януари 2017 – юни 2017 г. не намират подкрепа в останалия доказателствен материал. Както бе обсъдено по-горе, разпитаният по делото свидетел дава информация за полаган извънреден труд от работниците на обект гр. Дармщат, Германия, но за предходен период, а не за исковия. По делото са изготвени две съдебносчтоводни експертизи, като втората от тях касае въпроса за полаган извънреден труд. Експертизата е приета без оспорване от страните, като при изслушване на вещото лице по реда на чл. 200 ГПК се установява, че експертът след проверка на документите в счетоводството на въззивника е установил, че в счетоводството нямат представени подобни документи за отработени дни, нито са имали система за отчитане на присъствие. Задължение е на работодателя съгласно чл. 149 от КТ да води специална книга за отчитане на извънредния труд. Съгласно константната практика на ВКС липсата на подобен писмен отчет не доказва, че няма извършена работа в някоя от хипотезите на чл. 143, ал. 1 от КТ, поради което фактът на полагане на труд подлежи на доказване с всички допустими доказателствени средства. /в този смисъл решение № 103 от 27.07.2012 г. по гр. д. № 299/2011 г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС, определение № 1071 от 13.11.2015 г. по гр. д. № 3669/2015 г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС/. По делото обаче не се събраха такива. Съдебносчетоводната експертиза е работила само и изключително на база представените от въззиваемия ищец справки и отчети за положен труд в периода януари 2017 – юни 2017 г., които като частни документи, оспорени от насрещната страна и ненамиращи подкрепа в останали доказателствен материал по делото, не установяват при условията на пълно и главно доказване полагането на труд над уговореното с работодателя нормално работно време от въззивамия ищец през исковия период.