Решение № 1494 от 02.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1494 гр. Пловдив, 02.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20245330115040 по описа за 2024 година

Предявеният установителен иск е с правно основание чл.26, ал.1, предложение трето ЗЗД.

В исковата молба от Н. М. А. против „Адессо Кредит България“ ЕООД се твърди, че на 23.11.2022г. ищецът е сключил в офис на кредитора договор за потребителски кредит, по силата на който бил отпуснат кредит в размер на 700,00 лв., при фиксиран лихвен процент по заема 30,00% и годишен процент на разходите – 34,94%. Посочва се, че съгласно чл. 4 от договора, от ищеца следвало да бъде представено обезпечение - банкова гаранция или поръчител, а именно едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: да представят служебна бележка от работодател за размер на трудовото възнаграждение, да имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата, в случай на двама поръчители размерът на осигурителния доход на всеки от тях да е поне 4 пъти минималната работна заплата за страната, да не са поръчители по други договори за заем, сключени със заемодателя, да нямат кредити към банки или финансови институции с квалификация различна от „редовен“, да представят служебна бележка за размера на получавания от тях доход. При неизпълнение на посоченото задължение, в чл. 4, ал.2 от договора била предвидена клауза за заплащане на неустойка в размер на 176,68 лева. Сочи се, че според закона, неустойката представлява предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечавала изпълнението на договора, като се приемало, че същата има и санкционна функция. В конкретния случай, неустойката била загубила присъщата си обезщетителна функция. Сочи се и че по своето естество неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора. Твърди се, че 1 към потребителя са поставени неизпълними изисквания от небанковата финансова институция, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи се, че неустойката е излязла извън присъщите й функции и добросъвестността, тъй като било предвидено тя да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин водила до скрито оскъпяване на кредита. По същество представлявала добавка към възнаградителната лихва на търговеца- заемодател и го обогатявала неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала печалба на заемодателя. Предвид изложеното, моли се да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 2 от процесния договор за кредит. Претендирани са разноски.

В законоустановения едномесечен срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Адессо Кредит България“ ЕООД. Възразява се за нередовност на исковата молба, тъй като в обстоятелствената част нямало изложени твърдения за нарушение разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, а с петитума на исковата молба се искало клаузата за неустойка да бъде обявена за нищожна и на това основание, както и не ставало ясно дали се претендира цялостна недействителност на договора или единствено на клаузата за неустойка. Възразява се и за недопустимост на исковата претенция, поради липса на правен интерес от страна на ищеца да предяви установителен иск, след като е заплатил опредЕ. сума за неустойка в размер на 176,68 лева и за него съществувала възможността да предяви осъдителна претенция. По същество се възразява, че клаузата за неустойка е прекомерна и противоречи на добрите нрави, тъй като била значително под размера на главницата по заема, в рамките на приемливото и допустимо при такъв вид облигационни отношения. Освен това неустойката била съответна на неизпълнението на ищеца като длъжник по договора. Същата не била и неравноправна по смисъла на ЗЗП, тъй като не създавала и значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията. Поемането на задължението не било задължително условие за сключване на договора. Освен това неустойката била индивидуално уговорена. На следващо място, оспорва изложените твърдения за нарушения на нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди, че в сключения договор, изискването на нормата е спазено, тъй като съдържа, както ГПР, така и общата сума, дължима от потребителя, като нормата не съдържала изискване в договора да е посочено и как точно се изчислява ГПР. Оспорва и изложените твърдения, че е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излага твърдения за правилно формиран ГПР, който не надвишава повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, както и че разходът за неустойка не следва да се включва в ГПР. Сочи, че с неустоечната клауза не се заобикалят изискванията за максимален размер на ГПР, тъй като този разход изрично се изключвал от разходите, формиращи ГПР и не влияел върху неговия размер. Оспорва, че са нарушени изискванията на чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК, доколкото в договора е посочен размерът на лихвения процент, както и неговия вид. Предвид това, че бил фиксиран за целия срок на договора, не били налице други условия във връзка с прилагането му. Прави възражение за наличието на предпоставки за оказване на безплатна адвокатска помощ и възразява, че така претендираното възнаграждение е недължимо.

2

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

Представен е по делото договор за паричен заем № *** от 23.11.2022г., сключен между „Адессо кредит България“ ЕООД и Н. М. А., в качеството им съответно на заемодател и заемател, с размер на отпуснатия заем 700 лв., при фиксиран годишен лихвен процент: 30 %, ГПР: 34.94 %.

Представен е и погасителен план към договора, с дата на първа погасителна вноска 30.11.2022г. и на последна погасителна вноска - 01.03.2023г.

Представена е рекапитулация по цитирания договор за паричен заем, искане за отпускане на кредит, както и Общи условия на дружеството.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, че на 23.11.2022 г. между страните е сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който „Адессо кредит България“ ЕООД е предоставило на Н. М. А. в качеството на заемател сумата в размер на 700 лв., която е следвало да бъде върната в срок до 01.03.2023г. с плащането на 14 седмични погасителни вноски. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

В чл.4, ал.1 от договора е предвидено, че заемателят ще предостави в деня на подписване на договора едно от следните обезпечения – две физически лица – поръчители или банкова гаранция с бенефициер - заемодателят, отговарящи на посочените условия. Според чл.4, ал.2 в противен случай, заемателят дължал на заемодателя неустойка в размер на 176.68 лв., разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера на всяка от вноските се добавяла сумата от 12.62 лв.

Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение 3 на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В случая страните са уговорили клауза за задължаване на кредитополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в деня на сключване на договора, като обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени условия /чл.4, ал.1 от договора/, като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 176.68 лв. – чл.4, ал.2 от договора. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.

Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите да се предостави обезпечение и риска по предоставянето на кредит към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за кредитора, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което същата излиза извън присъщата й обезпечителна функция и се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, се налага извод, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал.2 от договора. Предвид изложеното съдът намира, че предявеният иск за недействителност на клаузата за неустойка, предвидена в чл.4, ал.2 от договор за договор за паричен заем от 23.11.2022г., поради противоречие с добрите нрави е основателен и следва да бъде уважен.

При този изход на делото и предвид направеното от ищцата искане, на същата следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 50 лв. внесена държавна такса. В производството ищцата е представлявана от адвокат, в хипотезата на чл.38 ЗА, видно от представения договор за правна защита и съдействие, според който е договорена безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата. Като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото, както и обстоятелството, че по делото е проведено едно съдебно заседание, в което пълномощник на ищцата не се е явил, като по 4 делото са събирани само писмени доказателства съдът намира, че в полза на ЕАД Е. И. следва да се присъди сумата от 200 лв. адвокатско възнаграждение.