Акт от 10.06.2020, Окръжен съд - Силистра

РЕШЕНИЕ

№57 гр.

Силистра, 10.06.2020 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

Силистренският окръжен съд, в открито заседание на втори юни две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Василева

ЧЛЕНОВЕ: 1. Виолета Александрова

2. Огнян Маладжиков с участието на секретаря Галина Йовчева и прокурор Ганчева от ОП Силистра, като разгледа докладваното от младши съдия Маладжиков в.гр.д. № 101 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по жалби на А.К.С. с ЕГН ********** и Прокуратурата на Република България против Решение № 139 / 16.08.2019 г., допълнено с Решение № 9 / 30.01.2020 г. по гр.д.№ 107 / 2019 г., с което Дуловският районен съд е осъдил Прокуратурата на Република България да плати на ищеца А.К.С. с ЕГН ********** сумата от 7 400 лева, представляваща парично обезщетение за претърпени неимуществени вреди от досъдебно производство № 110 / 2012 г. по описа на РУП-Дулово, пр. пр.

№ 236 / 2012 г. по описа на РП – Дулово, НОХД № 91 / 2013 г. по описа на PC Дулово, ВНОХД № 162 / 2014 г. по описа на ОС - Силистра; НОХД № 165 / 2015 г. по описа на PC – Дулово, ВНОХД № 166 / 2016 г. по описа на ОС - Силистра, НДВ № 106 / 2017 г. по описа на АС - Варна, НОХД № 136 / 2017 г. по описа на СсОС, НОХД № 52 / 2018 г., ведно със законната лихва от 19.10.2018 г., както и сумата от 59,61 лева, представляваща законната лихва за забава върху главницата за периода от 21.09.2018 г. до 19.10.2018 г.; отвхърлил е иска за обезщетение за неимуществени вреди в останалата му част за размера над 7 400 лева до претендираните 20 000 лева, както и съответната претенция за присъждане на обезщетение за забава за периода от 21.09.2018 г. до 19.10.2018 г., явяваща се разликата над 59,61 лв. до пълния предявен размер от 161,43 лв.

За да уважи исковата претенция до размера от 7400 лева, Дуловският районен съд е приел, че в резултат на воденото наказателно производство срещу ищеца, завършило с оправдателна присъда, са му накърнени законни права и интереси – негативно са повлияни отношенията му с негови близки и други членове на обществото, увредено е самочувствието и доброто му име. Съобразил е, че престъплението, в извършването на което ищецът е бил обвинен, е от общ характер и е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, което се отразява на степента и тежестта на претърпените от него негативни емоции, тъй като се създава възможност той да бъде лишен от свобода за продължителен период от време.

Според първата инстанция естествено е от житейска гледна точка ищецът да е изпитвал несигурност и притеснения от обстоятелството, че срещу него е образувано и водено наказателно производство и е извършвано разследване.

За да отхвърли иска над уважената част до 20000 лева първоинстанционният съд е приел, че воденото наказателно производство не се е отразило изключително неблагоприятно върху личната сфера, честта, достойнството и името на ищеца.

Ищецът моли за отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част и постановяване на друго, с което искът да бъде уважен изцяло. В оплакванията си изтъква доводи за незадълбочен доказателствен анализ на първоинстанционния съд, довел до неправилен извод за вида и интензитета на имуществените вреди, както и за определяне размера на тяхното обезщетяване.

Според ищеца решаващият съд формално е изпълнил задължението си да посочи кои са релевантните факти, имащи значение за определяне размера на обезщетението, но не е преценил значението и връзката им с увреждането му в конкретния случай.

Същият е изброил само част от относимите към предмета на спора обстоятелства, установени по делото, и е подценил значението им за определяне на действителния размер на вредите. Това е довело до нарушаване на материалния закон, тъй като принципът за справедливост не е спазен и определеното обезщетение е занижено.

В отговор Прокуратурата на РБ е депозирала становище, с което оспорва жалбата на ищеца като неоснователна, а доводите ѝ са идентични с тези от собствената ѝ въззивна жалба срещу осъдителната част на обжалваното решение. С нея се въвежда оплакване за неправилност и необоснованост на първоинстанционния акт, присъждащ обезщетение в завишен размер, неотговарящ на изискването за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Според представителя на ответника съдът не е обсъдил всички направени възражения с отговора на исковата молба, относно разумния срок на разследването и на цялото наказателно производство, както и липсата на доказателства за ограничаване на гражданските права на ищеца. Едностранчиво и безкритично са ценени показанията на заинтересованите в полза на ищеца свидетели, без ангажиране на доказателства, че органи на Прокуратурата на РБ по някакъв начин са разпространили данни за повдигнатото обвинение. Що се отнася до социалното отчуждение – ищецът сам се е отделил от средата, в която е бил с близки, приятели и колеги. Ответникът моли за частична отмяна на обжалваното решение в осъдителната му част, без да сочи конкретен размер, а оставя това на преценката на окръжния съд, при съобразяване на чл. 52 от ЗЗД.

От фактическа страна Силистренският окръжен съд намира следното:

Не се оспорва твърдението на ищеца, че привличането му като обвиняем по ДП № 110 / 2012 г. на РУП Дулово, по прокурорска преписка (ПП) № 236 / 2012 г. на РП Дулово, е станало на 14.01.2013 г.

Мярката за неотклонение, която му е наложена, е „Подписка“. Този извод се извлича, както от произнасянето на Дуловския районен съд след постановяване на Присъда № 16 / 02.06.2014 г. по НОХД № 91 / 2013 г. в определението по чл. 309 от НПК (л. 5 от гр.д. 1423/18 СсРС), така и от липсата на каквито и да е твърдения за налагана по-тежка мярка за неотклонение.

С Определение № 119 / 06.03.2019 г. по гр.д.№ 107 / 2019 г. на РС Дулово, което не е оспорено от страните, са обявени за безспорни следните обстоятелства:

С Присъда № 16 / 02.06.2014 г. по

НОХД № 91 / 2013 г. на ДлРС е частично признат за невиновен.

С Решение № 54 / 24.09.2014 г. по

ВНОХД № 162 / 2014 г. на СсОС присъдата е отменена и делото върнато за ново разглеждане.

С Определение № 9 / 02.02.2015 г. по

НОХД № 190 / 2014 г. на ДлРС съдебното производство е прекратено и делото върнато на РП Дулово за отстраняване на допуснати процесуални нарушения.

С Присъда № 15 / 02.06.2015 г. по

НОХД № 165 / 2015 г. на ДлРС ищецът е признат за виновен по повдигнатото му обвинение.

С Решение № 3 / 12.01.2017 г. по

ВНОХД № 166 / 2016 г. на СсОС последната присъда е потвърдена.

С Решение № 95 / 04.05.2017 г. по

НДВ № 106 / 2017 г. на АС Варна, производството по ВНОХД № 166 / 2016 г. на СсОС е възобновено и е отменено Решение № 3 / 12.01.2017 г. по ВНОХД № № 166 / 2016 г. на СсОС и делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане.

С Решение № 41 / 27.06.2017 г. по

ВНОХД № 136 / 2017 г. на СсОС е отменена Присъда № 15 / 02.06.2015 г. по НОХД № 165 / 2015 г. на ДлРС и делото е върнато на районния съд за ново разглеждане.

Вероятно поради невъзможност да се образува състав в Дуловския районен съд делото е разгледано от Силистренския районен съд, който с Присъда № 346 / 05.09.2018 г. по НОХД № 52 / 2018 г. признава ищецът, тогава подсъдим, за невиновен. Присъдата влиза в сила на 21.09.2018 г.

От приложения препис на Присъда №

16 / 02.06.2014 г. по НОХД № 91 / 2013 г. на ДлРС (л.4-5 от гр.д.

1423/18 СсРС) става ясно, че ищецът е бил осъден на 3 години лишаване от свобода, като наказанието е отложено по реда на чл. 66 от НК с изпитателен срок от 3 години. Осъждането е за документно престъпление по чл. 316, пр. 1 във вр. чл. 308, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК, за което предвиденото наказание по този текст на Наказателния кодекс е до три години лишаване от свобода.

От приложения препис на Решение № 3 / 12.01.2017 г. по ВНОХД № 166 / 2016 г. на СсОС става ясно, че наложеното на ищеца наказание с Присъда № 15 / 02.06.2015 г. по НОХД № 165 / 2015 г. на ДлРС е три години лишаване от свобода, отложени по реда на чл. 66 от НК с пет години изпитателен срок. Осъждането е за престъпление по чл. 212, ал. 4 във вр. ал. 1 вр. чл. 26 от НК, за което предвиденото наказание по този текст на Наказателния кодекс е от три до петнадесет години лишаване от свобода.

От привличането на ищеца като обвиняем през 2014 г. до окончателното му оправдаване е изминал период от 5 години, 8 месеца и 7 дни, а в съдебна фаза по това наказателно производство са били образувани 4 дела на районен съд, 3 дела на окръжния съд и 1 дело на апелативния съд.

В исковата си молба и въззивната жалба ищецът настоява, че заради воденото срещу него наказателно производство здравето му се е влошило. Същото се съдържа и в показанията на разпитаните свидетелки. В тази насока приетите като доказателства медицински документи са съобразени от вещото лице по назначената в първата инстанция съдебно-медицинска експертиза и същото е категорично, че заболяването, което се изтъква ХАНК няма връзка със състоянието на тревожност у ищеца. Същото се отнася и за захарния диабет, който датира от 2009 г.

Заключението на вещото лице е подробно мотивирано, не само в писмен вид, но и устно пред състава на районния съд. Съдържа логически издържана аргументация, изхожда от вещо лице съдебно-медицински експерт, поради което въззивният съд намира експертизата за компетентно извършена. И двете страни са изразили становище за приемане на заключението, а във въззивните си жалби не са направили искане за назначаване на допълнителна експертиза, нито са изтъкнали доводи, които да поставят под съмнение обосноваността на първоинстанционното решение в тази насока. Ето защо не се доказва причинна връзка между заболяванията на ищеца и приключилото наказателно производство срещу него.

Разпитаните свидетелки заявяват, че наказателното дело срещу ищеца му е подействало много лошо, затворил се вкъщи, не излизал никъде. Преди това не бил такъв. Мислел, че ще отиде в затвора. В тази си част показанията на Зейти и С. са достоверни, доколкото е житейски нормално всеки човек да се притеснява от факта, че държавата е инициирала производство за ангажиране на наказателната му отговорност.

В останалата си част обаче показанията съдържат вътрешни противоречия. От една страна и двете свидетелки твърдят, че ищецът и съпругата му са имали намерение да се развеждат, от друга – свидетелката С. се е притеснявала какво ще се случи, ако ищецът постъпи в затвора. Същото се отнася и за влошените отношения със синовете му. Те са му натяквали за воденото наказателно производство, искали са да напуснат дома на баща си, но не са го сторили, въпреки че са пълнолетни. Тези противоречия са обясними с факта на съвместното съжителство в едно домакинство между страната и свидетелките. Дори да е имало разговори в семейството за наказателното дело в продължение на тези 5 години и 8 месеца, което е нормално, не може въз основа на тях да се приеме, че евентуално влошените отношения между ищеца и отделни членове на неговото семейство са провокирани от наказателното обвинение.

Липсата на доверие между членовете на едно семейство не може да обоснове отговорността на който и да е държавен орган.

Колкото до твърдението на ищеца, че е имал намерение за самоубийство, което се подкрепя от показанията на свидетелките, същото не може еднозначно да се обвърже с воденото наказателно производство. Най-малкото защото от твърденията на ищеца и показанията на свидетелките става ясно, че за това намерение са способствали именно ближните му, които не са му засвидетелствали своето доверие, а напротив – постоянно са му натяквали какво ще стане, ако отиде в затвора, без да отчитат, че нито една от двете присъди не е била за „ефективно“ излежаване на наложеното наказание лишаване от свобода, нито мярката за неотклонение е била по-тежка от „Подписка“.

От правна страна Силистренският окръжен съд намира обжалваното решение за валидно, допустимо и правилно, а въззивните жалби срещу него – неоснователни.

Ограничен от чл. 269 на ГПК, предметът на въззивната проверка е само размерът на присъденото обезщетение, но не и основанието на предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 4 от ЗОДОВ, за който няма спор относно правопораждащите факти.