Решение № 6986 от 17.12.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6986 гр. София, 17.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20241100503180 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответника Столична община срещу решение № 19319 от 23.11.2023 г., постановено по гр. дело № 52258/2022 г. по описа на СРС, 169 състав, в частта, с която е уважен предявеният от Р. Б. Й. осъдителен иск с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД за сумата от 4615 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие на увреждане, настъпило на 04.02.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата от 04.02.2020 г. до окончателното й изплащане.

Във въззивната жалба на ответника са развити оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради допуснати процесуални нарушения и необоснованост, като въззивникът счита, че първоинстанционният съд неправилно е основал мотивите си единствено на показанията на разпитания по делото свидетел, без да отчете роднинската му връзка с ищцата по делото. Намира, че по отношение на присъдените разходи за избор на екип, рехабилитация, болногледач и транспорт не са представени други доказателства, които да подкрепят свидетелските показания, поради което последните не следва да бъдат кредитирани. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и отхвърляне на предявения иск в цялост.

1

Въззиваемата-ищца Р. Б. Й. не е подала отговор на въззивната жалба, подадена от ответника.

В открито съдебно заседание процесуалният й представител изразява становище за неоснователност на въззивната жалба на насрещната страна, като моли за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната от ответника част.

По делото е постъпила и въззивна жалба на ищцата Р. Б. Й. срещу решение № 19319 от 23.11.2023 г., постановено по гр. дело № 52258/2022 г. по описа на СРС, 169 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу Столична община осъдителен иск с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД за сумата от 1380 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие на увреждане, настъпило на 04.02.2020 г., изразяващи се в разходи за силна храна (1080 лв.) и в разходи за лекарства (300 лв.).

Във въззивната жалба на ищцата са развити оплаквания за неправилност на решението в посочената част поради допуснати процесуални нарушения и необоснованост, като въззивницата счита, че от събраните по делото доказателства се доказват и извършените разходи за усилена храна и лекарства. В тази насока следвало да се съобразят показанията на разпитания свидетел, както и заключението на СМЕ, според което усилената диета е била необходима за оздравителния процес на ищцата, като на същата са били предписани антикоаголанти, болкоуспокояващи и антибиотик. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и уважаване на предявения иск в посочения размер от 1380 лв.

Въззиваемият-ответник Столична община не е подал отговор на въззивната жалба, подадена от ищцата, и не изразява становище по нея.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е частично неправилно поради следните съображения:

Фактическият състав на чл. 49 ЗЗД е налице, когато са причинени вреди на пострадалия от противоправното и виновно поведение на лице, при или по повод изпълнение на работата 2 му, възложена от отговорния по чл. 49 ЗЗД. За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа, 2) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи (деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина), 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (арг. ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на делинквента.

По делото е представено решение № 261562/10.05.2022 г. по гр.д. № 4529/2021 г. по описа на СГС, I-15 състав, влязло в сила на 04.06.2022 г., с което по предявен от Р. Б. Й. срещу Столична община иск за обезщетение за претърпените от същия инцидент неимуществени вреди ответникът е бил осъден да заплати сумата от 20000 лв. Обективните предели на формираната по посоченото решение сила на пресъдено нещо между страните включват в своя обхват установения механизъм на получаване на увреждането, претърпените неимуществени вреди, както и противоправното поведение на ответника (негов служител), изразяващо се в бездействие относно задължението на общината да поддържа тротоарите с грижата на добрия стопанин, в причинна връзка с което е настъпила вредата. Следователно, между страните по делото е безспорно, че ищцата е претърпяла увреждане на здравето, изразяващо се в описаното в исковата молба счупване на дясната ръка в областта на лакътя, в причинна връзка с противоправното бездействие на служители на ответника, поради което последният носи отговорност за обезщетяване на всички причинени имуществени и неимуществени вреди. С оглед възраженията на ответника спорни се явяват обстоятелствата какви по характер и в какъв размер са разходите, които ищцата е направила във връзка с лечението си от процесните травматични увреждания.

Видно от петитума на въззивната жалба, Столична община обжалва първоинстанционното решение изцяло в частта, с която предявеният иск е бил уважен, но в жалбата не се съдържат конкретни доводи срещу основателността на претенцията относно закупената от ищцата заключваща плака от титан, разходите за рентгеново изследване, вторичен преглед при професор и потребителска такса. По отношение на тези разходи не се съдържат оспорвания и в отговора на исковата молба, като същите са несъмнено доказани с представените писмени доказателства – фактури и фискални бонове за платена плака от 2249 лв., рентгеново изследване от 30 лв., вторичен преглед от 55 лв. и потребителска такса от 1 лв., като заключението на СМЕ потвърждава, че тези разходи са били необходими за лечението и са в причинна връзка с претърпяното увреждане. Ето защо, в тази част осъдителната претенция е доказана пълно и главно и следва да бъде уважена – за сумата от общо 2335 лв.

3

За установяване на претендираните разходи за болногледач, избор на екип, рехабилитации и транспорт са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелката Ж.Т.П., братовчедка на ищцата, която разказва, че е посещавала Р. много често след изписването й от болницата, тъй като нямало кой да я гледа. Свидетелката изяснява, че поради невъзможността ищцата да се обслужва сама били наели жена (болногледач), която й помагала да се облече, да се изкъпе, оправяла й леглото, пазарувала, за което ищцата й плащала по 200 лв. месечно за период от около 5 месеца. Допълва, че се налагало извършването на рехабилитационни процедури, като в дома на ищцата идвал рехабилитатор, на когото заплатила 600 лв. (за 20 процедури по 30 лв. всяка). Свидетелката разказва, че Р. трябвало да ходи в болницата на преглед всеки месец, като ползвала услугите на съсед, който я карал и връщал от болницата с автомобил и на когото заплащала по 30 лв. на курс за 6 курса.

Съдът отчита евентуалната заинтересованост на свидетелката предвид близката й роднинска връзка с ищцата, но на основание чл. 172 ГПК кредитира показанията й изцяло, доколкото те са ясни, последователни и непротиворечиви, като с оглед характера на претърпените увреждания житейски логично е близките роднини на пострадалата, които често са я посещавали по време на оздравителния процес, да са най-запознати с обстоятелствата около възстановяването й и разходите, които е направила в тази връзка. Противно на доводите във въззивната жалба, твърденията на свидетелката за платени възнараждения за рехабилитатор, транспорт и болногледач се потвърждават и от заключението на СМЕ, според което увреждането на ищцата предполага необходимостта от чужда помощ за ежедневното й обслужване и изключва лесното й придвижване с градски транспорт, като вещото лице уточнява, че осигурената по здравна каса рехабилитация в продължение на една седмица е недостатъчна за оздравяване на травмата и се налагат допълнителни процедури, които се покриват от самия пациент.

С оглед на изложеното, видно е, че според експертните изводи в случая разходите за болногледач, рехабилитация и транспорт са в причинна връзка с претърпените увреждания, като същите са били реално направени от ищцата предвид безпротиворечивите гласни доказателства в тази насока. Следва да се отбележи, че законът не въвежда изискване тези разходи да бъдат доказвани единствено с писмени доказателства, като цитираните свидетелски показания установяват пряко разходването на описаните парични средства от страна на ищцата и в съвкупност с косвените доказателства, съдържащи се в заключението на СМЕ относно необходимостта от тези разходи, настоящият въззивен състав намира за пълно и главно доказана по делото имуществената вреда за рехабилитации, транспорт и болногледач в общ размер от 1380 лв.

Що се отнася до платения избор на екип в размер на 900 лв., същият се установява от издадените фактура и фискален бон от болницата, като свидетелката заявява, че този екип е бил назначен на ищцата без право на избор от нейна страна, а вещото лице Минчев допълва, че травмата на ищцата е специфична и изисква високо квалифицирана лекарска намеса, каквато в случая е била осигурена от най-добрия специалист в областта - проф. Е.. Ето защо, несъмнено е, че разходите за избор на екип са реално направени от Р. Й. и са в 4 причинна връзка с увреждането, поради което също следва да бъдат обезщетени от ответника. Следователно, подадената от ответника въззивна жалба се явява изцяло неоснователна, като предявеният иск за сумата от 4615 лв. е основателен и в тази част обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

От приетата по делото епикриза, издадена на ищцата при изписването й от болницата, както и от заключението на СМЕ е видно, че на Р. Й. е назначено продължаване на лечението в амбулаторен порядък с инжекции Фраксипарин (по една дневно в продължение на 21 дни) и антибиотик Аугментин в продължение на 7 дни. По делото са представени и рецепти за изписване на посочените лекарства, като разпитаната по делото свидетелка потвърждава, че в продължение на 2 месеца на ищцата са поставяни инжекции за разреждане на кръвта, като е приемала и обезболяващи. Свидетелката допълва, че братовчедка й й е давала пари, за да й купува лекарства, като за период от 6 месеца е изразходвала около 300 лв. за медикаменти.