Решение № 1416 от 28.03.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1416 гр. Пловдив, 28.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20235330108643 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от Д. И. Д. против „Сити Кеш“ ООД, с която се предявяват обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК и чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 11 от договор за кредит № ***** г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е нищожна, и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 50,00 лева, частично от сумата в размер на 300 лева, представляваща получена сума от ответника при начална липса на основание, а именно: нищожна клауза за заплащане на неустойка, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – **** г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № **** г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 500 лева. Посочва, се че в чл. 5 от договора било уговорено, че ищецът следвало да представи на ответника едно от следните две обезпечения – безусловна банкова гаранция или поръчителство на две физически лица, които следвало да отговарят на изискванията на общите 1 условия. При неизпълнение на посоченото задължение, в чл. 11 от договора, била уговорена неустойка в размер на 300 лева. От правна страна се излагат съображения, че сключеният договор между страните е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, доколкото е написан с шрифт по-малък от 12, не е посочен начинът на формиране на ГПР, като е посочен единствен негов размер, който обаче не отговаря на действителния такъв. Според ищеца липсва посочване на договорната лихва, която същият следва да заплати.

Посочва се, че клаузата за заплащане на неустойката противоречи на добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й функции, като заобикаля и нормата на чл. 33, ал.1 ЗПК. Възразява се, че клаузата за заплащане на неустойка се явява и неравноправна по силата на чл. 143, ал.2, т. 4 ЗЗП, доколкото възлага на потребителя да заплати необосновано високо обезщетение. Навеждат се доводи, че уговорената неустойка представлява скрито възнаграждение, като по този начин не е изпълнено изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК за максимално допустимия размер на ГПР. Досежно лихвения процент се посочва, че клаузата се явява нищожна поради противоречие с добрите нрави. Възразява се, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т. 11 ЗПК. С оглед изложеното се обосновава недействителност както на целия договор за кредит, така и на клаузата за заплащане на обезщетение. Поради изложеното се предявяват исковите претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Сити Кеш“ ООД, с който се признават исковите претенции. Претендира се постановяване на решение при признание на иска. Посочва се, че ответникът не дължи разноски, доколкото не е дал повод за завеждане на делото, предвид обстоятелството, че неустойката не е претендирана от длъжника. Изрично се посочва, че ищецът не е заплатил суми за неустойка.

В открито съдебно заседание, проведено на **** г., на основание чл. 214 ГПК е допуснато изменение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД чрез увеличение на неговия размер от 50 лева на 208,47 лева.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

Между страните не се спори, а и от приетите по делото писмени 2 доказателства се установява, че между „Сити Кеш” ООД, в качеството на заемодател, и Д. И. Д., като заемател, е сключен Договор за паричен заем № **** от **** г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 500 лева.

Съобразно чл. 5 от Договора страните са постигнали съгласие заемът да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: 1) банкова гаранция или 2) поръчители, които да отговарят на следните, кумулативно поставени изисквания, разписани в чл. 9, ал. 2 от Общите условия на кредитора: при един поръчител - същият да има осигурителен доход в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; да не са поръчители по други договори за заем, сключени със заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход.

Съобразно чл. 11 от Договора п ри неизпълнение на горепосоченото задължение в тридневен срок, считано от сключване на договора, заемателят следва да заплати на заемодателя неустойка в размер от 300 лева.

За изясняване на делото от фактическа страна е допусната съдебносчетоводна експертиза, от чието заключение се установява, че общата сума, която е изплатена от ищеца на ответника по договора за кредит възлиза на 748 лева, като същата се разпределя по следния начин: главница - 500 лева, възнаградителна лихва - 39,53 лева, и неустойка - 208,47 лева. При включване на неустойката в ГПР по договора за кредит, неговият размер възлиза на 1107,96 %.

Съдът кредитира приетото по делото заключение по допуснатата ССчЕ като компетентно изготвено, с необходимите знания и умения, и обосновано.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

По делото не се спори и по категоричен начин се установи , че между 3

„Сити Кеш“ ООД, като заемодател, и Д. И. Д., като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 500 лв.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 6 от процесния договор, при непредоставяне в срок от страна на потребителя на обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 300 лева. Разпоредбата на чл. 6 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: банкова гаранция или поръчители /които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания съобразно чл. 9, ал. 2 от общите условия, при които ответникът предоставя кредитно финансиране/.

Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 8 и чл. 6 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 6 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора /за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане/ или физически лица4 поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях /така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение/. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на 5 търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

В конкретния случай в договора е посочен размер на ГПР, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 11 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно /чрез изначалното му включване в разходите по кредите/, то той не би сключил договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Разпечатката съдържа 28 от 50 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/10db1ad0-69b1-436d-8185-a158dff50db6