Определение № 448 от 16.02.2026, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 448 гр. Бургас, 16.02.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росен Д. Парашкевов

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно частно гражданско дело № 20262100500070 по описа за 2026 година

Производството по делото е по реда на чл.413, ал.2 ГПК.

Постъпила е частна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, подадена чрез ю.к.Боряна Димова, против разпореждане № 2157 от 10.12.2025 г., постановено по ч.гр.д.№ 1763/2025 г. по описа на РС-Карнобат, с което е отхвърлено заявлението на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу длъжника Н. С.

С., ЕГН **********, в частта, в която се претендира присъждане на сумата от 32.58 лв. – договорна лихва за периода от 17.05.2024 г. до 17.10.2024 г. и на сумата от 111.28 лв. – мораторна лихва за периода от 18.05.2024 г. до 08.12.2025 г., дължими на основание Договор за потребителски кредит № *** от 17.04.2024 г., сключен между длъжника и „Ай Ти Еф Груп“ АД, вземанията по който са прехвърлени от кредитора на заявителя с Договор за цесия от 05.05.2023 г. и приложение № 1 към него от 12.06.2025 г.

В жалбата е посочено, че атакуваното разпореждане е неправилно и незаконосъобразно. Излагат се подробни аргументи за неправилност на извода на съда за недействителност на договора за потребителски кредит и противоречие на искането с нормите на ЗПК, като се сочи, че съдът е излязъл извън правомощията си, коментирайки клауза за неустойка, на която заявлението не е основано. Моли въззивния съд да отмени обжалваното разпореждане, с което заповедният съд е отхвърлил частично заявлението и да се произнесе по съществото на спора.

Съгласно чл.413, ал.2 ГПК, препис от жалбата не е връчен на другата страна.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирано лице, което има правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид доводите в частната жалба, 1 събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира следното:

Производството по ч.гр.д.№ 1763/2025 г. по описа на РС-Карнобат е образувано по подадено от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК против Н. С.

С., за заплащане на следните суми, дължими по Договор за потребителски кредит № ***/17.04.2024 г., сключен между длъжника и „Ай Ти Еф Груп“ АД, вземанията по който са прехвърлени от кредитора на заявителя с Договор за цесия от 05.05.2023 г. и приложение към него с № 1/12.06.2025 г.: 600 лв. – главница, 32.58 лв. – договорна лихва за периода от 17.05.2024 г. до 17.10.2024 г., и 111.28 лв. – лихва за забава за периода от 18.05.2025 г. до 08.12.2025 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението, както и направените в производството разноски от 21.25 лв. за държавна такса и 50 лв. за юрк.възнаграждение.

В заявлението е посочено, че претенцията произтича от Договор за потребителски кредит № ***/17.04.2024 г., сключен между Н. С. С. и „Ай Ти Еф Груп“ АД, по силата на който на длъжника е отпусната заемна сума в размер на 600 лв., която длъжникът се е задължил да върне заедно с договорна лихва от 32.58 лв., като общата стойност на плащанията по кредита е 632.58 лв., платими на 6 броя месечни погасителни вноски от 105.43 лв. всяка, с краен срок за издължаване на кредита до 17.10.2024 г. Твърди се, че на 12.06.2025 г. е подписано Приложение № 1 към Договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 05.05.2023 г. на основание чл.99 ЗЗД между „Ай Те Еф Груп“ АД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с който вземането по процесния договор за заем е прехвърлено на заявителя, за което длъжникът е уведомен. Към заявлението е представено копие на договора за потребителски кредит, по който се претендират вземанията.

Първоинстанционният съд е издал заповед за изпълнение по чл.410 ГПК с № 1206/10.12.2025 г. за главницата от 600 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на заявлението – 08.12.2025 г. до окончателното плащане, както и съдебни разноски от 71.25 лв.

С обжалваното разпореждане № 2157/10.12.2025 г. КРС е отказал издаване на заповед за изпълнение за сумата от 32.58 лв. – договорна лихва и за сумата от 111.28 лв. – мораторна лихва. За да отхвърли заявлението в посочената част, съдът е приел, че искането е основано на неравноправни клаузи и на договор за потребителски кредит, който е недействителен на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10, вр. чл.19, ал.4 и на основание чл.23 ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита. Прието е, че уговорените такса и неустойка при непредставяне на обезпечение, в общ размер от 390.72 лв., не са включени в ГПР, като по този начин се заобикаля ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК.

Предвид установените по делото факти, като съобрази съдебна практика и тази на СЕС, Бургаският окръжен съд намира обжалваното разпореждане за правилно и законосъобразно, като напълно споделя изводите на районния съд за неоснователност на заявлението относно договорната и мораторната лихва.

Неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че заповедният съд не е следвало да извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит или отделни негови клаузи. Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 и т.3 ГПК, при разглеждане на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съдът служебно извършва проверка дали искането не е в противоречие със закона или с добрите нрави, както и дали вземането не се основана на неравноправна клауза. В настоящия случай, 2 процесният договор за кредит, от който произтича вземането, е сключен при действието на ЗПК, поради което съдът е задължен служебно да следи за спазването на неговите разпоредби и да извърши преценка за валидност на договора, от който произтича претендираното вземане. Ето защо, не е налице превишаване на правомощията на районния съд и липсва нарушение на съдопроизводствените правила, като изложените в този смисъл възражения на жалбоподателя са неоснователни.

Настоящата инстанция споделя изцяло извода на районния съд за недействителност на договора за кредит, поради неточното посочване на ГПР в него.

Правилни са съображенията на КРС, че уговорените неустойка и такса несъмнено представляват разход за потребителя, свързан с договора за кредит, тъй като същите са били изначално известни на кредитора, стойността им е начислена при подписване на договора и са част от погасителния план, поради което трябва да бъдат включени при определянето на ГПР. Очевидно обаче това не е сторено, а в ГПР е включен само размерът на възнаградителната лихва, видно от съдържанието на договора, като по този начин се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща размера на ГПР. В тази връзка, съдът съобрази разясненията, дадени от СЕС в Решение от 21.03.2024г. по дело C‑714/22, съгласно което сезирания съд изследва дали предвидената неустойка попада в рамките на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на чл.3, буква „ж“ от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“, като провери дали същата е задължителна за получаването на съответния кредит или представлява конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

В случая, предвидената в ОУ неустойка, дължима при непредставяне на обезпечение, е била изначално определена като част от плащанията на длъжника и е била включена в погасителния план, дължима с всяка месечна вноска, което всъщност води до оскъпяване на заема. При това е очевидно, че уговорената неустойка в размер на 330.72 лв. не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, а възниква от липсата на обезпечение, т.е. произтича от неприсъщо за договора за заем задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното му задължение да върне заемната сума. Ето защо, с уговарянето на неустойка в тежест на потребителя още при подписване на договора, настоящият съд намира, че в случая се касае за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита, предоставен на длъжника, като представлява част от възнаграждението на кредитора, невключена като разход в ГПР.

Уговорената такса в размер на 60 лв. също представлява договорна конструкция, предназначена да прикрие действителния размер на ГПР. Видно от договора, кредиторът е включил таксата в погасителния план, като част от месечните погасителни вноски и е платима разсрочено с вноските за главница и договорна лихва, което навежда на извода, че този разход е следвало да бъде включен в ГПР.

Предвид горното, настоящият съд намира, че е налице е обоснована вероятност за нарушение на чл.19, ал.1 ЗПК с невключване на разходите на потребителя за такса и неустойка, които с оглед начина на уговарянето и на заплащането се явяват пряк разход по кредита и скрита печалба, допълнително възнаграждение за кредитора и е следвало да бъдат включени при формирането на ГПР. Ето защо, въззивният съд намира, че в случая е налице несъответствие на уговорения ГПР с действително прилагания такъв, което обосновава извод за нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК относно задължителното съдържание на договора за потребителски кредит. Съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.7-12 ЗПК, договорът за 3 потребителски кредит е недействителен, поради което на основание чл.23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Вписването на различен от действителния ГПР въвежда в заблуждение кредитополучателя и цели заобикаляне на закона. Съдебната практика и тази на СЕС приравнява неправилно посочения размер на ГПР на пълна липса на такъв, което води до недействителност на целия договор, а това обосновава приложението на чл.23 ЗПК. В този смисъл са и разясненията, дадени от СЕС в Решение от 21.03.2024г. по дело C‑714/22, в което е прието, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски, така, че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на потребителя на предоставената в заем главница.

Предвид изложените съображения, следва да се приеме, че макар уговореният в договора ГПР от 65 % да съответства на законовите размери (към датата на договора законната лихва е 13,79 %, т.е. законовия максимум е 68,95 %), то същият очевидно не е в посочения размер, като неотразяването в него на всички общи разходи по кредита лишава потребителя от възможността на прецени обхвата на своето задължение, поради което договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и по силата на чл.23 ЗПК длъжникът дължи връщане само на чистата стойност на кредита – главницата, но не дължи лихва или други разходи по него. Ето защо, заявлението е основателно единствено за главницата от 600 лв., а в останалата част е неоснователно и правилно е отхвърлено от районния съд.

Жалбата е неоснователна, а обжалваното разпореждане, с което е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК относно договорната и мораторната лихва е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено. Заявителят има възможност да предяви осъдителен иск за вземанията си по реда на чл.415, ал.1, т.3 ГПК, за което заповедния съд му е дал указания.

Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 2157 от 10.12.2025 г., постановено по ч.гр.д.№ 1763/2025 г. по описа на РС-Карнобат, с което е отхвърлено заявлението на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу длъжника Н. С. С., ЕГН **********, в частта, в която се претендира присъждане на сумата от 32.58 лв. – договорна лихва за периода от 17.05.2024 г. до 17.10.2024 г. и на сумата от 111.28 лв. – мораторна лихва за периода от 18.05.2024 г. до 08.12.2025 г., дължими на основание Договор за потребителски кредит № *** от 17.04.2024 г., сключен между длъжника и „Ай Ти Еф Груп“ АД, вземанията по който са прехвърлени от кредитора на заявителя с Договор за цесия от 05.05.2023 г. и приложение № 1 към него от 12.06.2025 г.