Решение № 1036 от 16.10.2024, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1036 гр. Варна, 15.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария К. Терзийска

Членове:

Ралица Ц. Райкова мл.с. Гинка Т. Иванова при участието на секретаря Мая Т. Иванова като разгледа докладваното от мл.с. Гинка Т. Иванова Въззивно гражданско дело № 20243100501445 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по постъпили:

1/ въззивна жалба с вх. № 31410/16.04.2024г., депозирана от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК 203670940 със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Изпълнителния директор Ю. Ю., срещу Решение № 966/21.03.2024г., постановено по гр.д.13404/2022 по описа на ВРС, 19-ти с-в, с което е отхвърлен предявеният от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК 203670940, иск за признаване за установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца съществува вземане срещу ответника Н. В. Г., ЕГН ********** с адрес ***, за сумите, както следва:

751лева, представляваща дължима главница по договор за кредит № 9844318002 от 16.01.2019г., сключен с „4финанс” ЕООД, като задължението е прехвърлено на заявителя по силата на приложение № 1 от 18.11.2021г. и договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 18.11.2021г.;

268,46лева, представляваща остатък от дължимо обезщетение за забава, цялото в размер на 926,32лева, дължимо за периода 16.02.2019г. до 27.06.2022г. вкл., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението - 28.06.2022г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 1

ГПК № 3951/29.06.2022г. по ч.гр.д. № 8239/2022г. по описа на ВРС, на осн. чл.

422, ал.1 от ГПК, и с което се осъжда „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК 203670940 да заплати на адв. Т. Н. от АК Варна, в качеството му на пълномощник на ответника по настоящото гр. дело сумата от 400 лева, представляваща дължимо адв. възнаграждение.

2/частна жалба с вх. 42377/28.05.2024г., депозирана от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК 203670940 със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Изпълнителния директор Ю. Ю., срещу Определение №5579/15.5.2024г., постановено по гр.д. № 13404/2022г. по описа на Варненски районен съд, 19-ти състав, с което подадената от частния жалбоподател молба с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските е оставена без уважение .

В ъ в въззивната жалба се застъпва становище за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на атакуваното решение. Сочи, че от мотивите на решението на районния съд не става ясно коя клауза в договора е нищожна. Излага съображения, че посоченият в договора размер на ГПР отговаря на изискванията на чл. 19, ал.4 от ЗПК и изискванията за съдържането на договора са спазени, като обосновава извода си с пар.1, т.1 от ДР на ЗПК. Счита, че изискванията за съдържание на договор са спазени и при ясно посочен размер на ГПР / 49. 7 % /, който е в рамките на предвидения в закона максимален размер от 50%, поради което твърди, че нарушение на чл.

19, ал. 4 от ЗПК не е налице. По-конкретно се излага, че наличието на други клаузи, които съдът приема за нищожни не представлява неспазване изискванията на закона. Твърди, че нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК в случая няма, но дори и да е налице такова, съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК само клаузата „такса експресно разглеждане“ би била нищожна, а не целият договор.

Отделно от това се сочи, че при приемане на клаузи, инкорпорирани в договора за кредит за нищожни, като такива за такси, неустойки, уговорките за допълнителни услуги, то следва да се приеме, че те не са породили правни последици, поради което не следва да се включват при определяне на ГПР.

Жалбоподателят твърди, че когато съдът определя ГПР, за да провери дали реалният му размер съответства на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, не следва да взема предвид клаузите по договора, предвиждащи такси и възнаграждения, които са нищожни на друго основание и не задължават потребителя. Цитира съдебна практика в тази насока. С оглед на последното сочи, че за така посоченото от районния съд нарушение не е предвидено в закона основание за обявяване на целия договор за недействителен, а само води до извод, че таксата за експресно разглеждане е недължимо от длъжника.

Обосновава твърденията си с поясненията на вещото лице, дадени в съдебно заседание, относно това, че таксата не е включена в ГПР, поради което, посочения в договора за кредит ГПР от 49,7 % е в рамките на законово допустимия размер по чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не е налице соченото от районния съд противоречие с нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водеща до 2 приложение на чл. 22 и чл. 23 от ЗПК. Иска се отмяна изцяло на обжалваното решение и постановяване на ново по същество на спора. Моли, за присъждане на направените в хода на настоящото производство разноски в размер на 350 лева.

В срока по чл.263 ГПК, въззиваемият Н. В. Г. ЕГН ********** чрез процесуалния си представител адв. Т. Н. от АК- гр.Варна, е депозирал отговор на въззивната жалба, с който се застъпва становище за нейната неоснователност. Счита, че първоинстанционното решението е обосновано и законосъобразно, като фактите и обстоятелствата по делото са правилно преценени. Счита, че е налице нарушение на нормата на чл.19, ал.2 ЗПК, а първоинстанционният съд правилно е включил при изчисленията на ГПР по кредита при условията на чл. 19, ал.1 ЗПК, възнаграждение „такса експресно разглеждане“. Обоснова извод и въз основа на направеното изявление от вещото лице, че таксата експресно разглеждане не е включена в ГПР и ако бъде включена ГПР е над 50 % и ще се надхвърли заложената в чл.19, ал.4 ЗПК граница. В тази връзка се сочи, че съдът правилно е приел, че в съдържанието на договора за паричен заем е нарушен чл.11,ал.1 , т.10 ЗПК, като посоченият ГПР в размер на 49,70% е неточен , което е равнозначно на непосочване на ГПР и заблуждава потребителя. Излагат се доводи в насока на това, че в договора липсва конкретизация относно начина на формиране на ГПР, което е нарушение на изискването за сключване на договори по ясен и разбираем начин на осн. чл. 10, ал.1 ЗПК, като не позволява да бъде извършена преценка за икономическите последици от сключването на договора. Изразява съгласие с извода на ВРС, относно неоснователността на иска съгласно разпоредбите на чл.22 ЗПК. Сочи практика на СЕС в тази насока. Моли, за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на разноски за производството пред въззивната инстанция.

В частната жалба се застъпва становище за незаконосъобразност на обжалваното определение, позовавайки се на мотиви в Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 в т.

47 и на Върховния административен съд. Счита, че съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да присъди само и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, като същият следва да бъде справедлив и пропорционален и следващ двата критерия - обем и сложност на извършената дейност. Цитира обилна практика на ВКС в тази насока. Твърди ,че в процесния случай Наредбата № 1 от 9 юли 2004 г. не следва да намира приложение, тъй като би се стигнало до накърняване изискването за справедлив процес, утвърдено в чл. 6 от ЕКПЧ, както и че Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. противоречи на правото на Eвропейския съюз - чл. 101 и чл. 102 ДФЕС и чл. 47 ХОПЕС. Твърди, че следва да бъде съобразено това, че законодателят оценява труда на юрисконсултите и на адвокатите, предоставящи по възлагане на Националното бюро за правна помощ безплатна правна помощ, по различен начин и в по-нисък размер, определен в 3 чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Позовава се на чл.

78, ал. 5 ГПК , твърдейки, че преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото следва да бъде направена след съобразяване с доказателствените факти, като при несъответствие съдът следва да намалява договорения адвокатски хонорар.

Отбелязва, че изискването на разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за определяне на възнаграждение съобразно вида и броя на предявените искове намира приложение при определяне на възнаграждения при искове в защита на различни интереси и съответно при различен характер на осъществената защита. Моли, да бъде отменено постановеното Определение, като неправилно и незаконосъобразно и постановяване на ново по същество на спора.

В срока по чл. 276, ал. 1, вр. с чл. 248 ГПК, насрещната страна по частната жалба Н. В. Г., чрез процесуалния си представител адв.Т. Н. е депозирал отговор на частната жалба, в който се твърди, че същата е неоснователна.Твърди, че размерът на адвокатското възнаграждение от 400 лева е относимо и съразмерно спрямо поисканото от ищеца юрисконсултско възнаграждение, като същото е определено съгласно разпоредбата на чл.7, ал.2 т.2 от Наредба № 1 от МРАВ. Сочи, че адвокатското възнаграждение определено от съда е в минимален размер, същото не следва да се приема за прекомерно поради което и няма основания да бъде намалявано. Подкрепя твърденията си, позовавайки се на разпоредбата на чл.2,ал.5 и чл.7,ал.2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Излага твърдения в насока, че при определяне, присъждане на възнаграждения и при намаляване на същото поради прекомерност, съдът е обвързан от Наредба № 1/2004 за МРАВ. Изразява несъгласие по отношение на възражение относно ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на §101, параграф 1 от ДФЕС. Цитира практика в тази насока. На следващо място, счита, че адвокатското възнаграждение е обосновано и справедливо и изключва нарушение на чл.6 КЗПОЧОС и ял.47 ХОПЕС, както и че не подлежат на съпоставяне определените възнаграждения на адвокатите и юрисконсултите осъществяващи безплатна правна помощ по ЗПП. Твърди, че компетентността на СЕС е ограничена, поради което няма как да прогласи нищожност на Наредба № 1/2004г. Моли се за оставяне на частната жалба без уважение и потвърждаване на атакуваното определение.

В проведено открито съдебно заседание, въззивникът “Агенция за събиране на вземането“ ЕАД не се явява, не се представлява, като е депозирано писмено становище, с което моли да се даде ход на делото, да се уважи жалбата и да се отмени решението на ВРС, като на страната бъдат присъдени и разноски. Въззиваемата страна Н. Г., не се явява, представлява се от адв. Т. Н., който поддържа депозираните отговори на въззивната жалба и на въззивната частна жалба. Моли да бъде оставена въззивната жалба без уважение, а постановеното Решение на първоинстанционния съд да бъде потвърдено. Отправя до съдебния състав и възражение относно прекомерност 4 на разноските, поискани от насрещната страна.

За да се произнесе по подадената въззивна жалба, настоящият състав съобрази следното:

Производството пред Районен съд-Варна е образувано по искова молба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК 203670940 със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 срещу Н. В. Г., ЕГН ********** с адрес ***, за признаване за установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца съществува вземане срещу ответника за сумите, както следва: 751лева, представляваща дължима главница по договор за кредит № 9844318002 от 16.01.2019г., сключен с „4финанс” ЕООД, като задължението е прехвърлено на заявителя по силата на приложение № 1 от 18.11.2021г. и договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 18.11.2021г.; 268,46лева, представляваща остатък от дължимо обезщетение за забава, цялото в размер на 926,32лева, дължимо за периода 16.02.2019г. до 27.06.2022г. вкл., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението - 28.06.2022г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 3951/29.06.2022г. по ч.гр.д. № 8239/2022г. по описа на ВРС, на основание чл.