Решение № 233 от 17.05.2022, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 233 гр. Пловдив, 16.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно търговско дело № 20225001000142 по описа за 2022 година За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.

С решение № 21022/22.03.2021 година, постановено по т. дело № 27/2018 година по описа на Окръжен съд – С., в което с решение № 21039/07.06.2021 година е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в производство по чл. 247 от ГПК, са осъдени Н. СВ. С., ЕГН **********, и СВ. С. С., ЕГН **********, двамата с адрес гр. Ч., С. област, ул. „В.Л.“ №*, да заплатят солидарно на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК *********, със съдебен адрес гр. С., бул. „Б.“ ***, юрисконсулт И.Б., на основание договор за ипотечен кредит от 18.05.07 г. и договор за поръчителство от 28.03.11 г. следните суми : 50 511,12 лв. главница; 3 382,36лв. редовна договорна лихва за периода 30.06.17 г. - 30.03.18г.; 135,65лв. наказателна лихва в периода 30.06.17г. - 30.03.18г.; 380лв. заемни такси, както и законната лихва върху главницата, считано от 30.03.18г. до окончателното й изплащане.

Със същото решение е отхвърлен предявеният иск за разликата над 1 уважения размер на главницата от 50 511,12лв. до 65 000лв. поради плащане и уважено възражение за прихващане до размера на по- малкото вземане в размер на 14 488,12лв., а искът за остатъка над 65 000лв. главница до претендираната такава от 65 239,18лв. е отхвърлен като неоснователен.

Отхвърлен е и предявеният иск за договорна лихва в размера над 3

382,36лв. до претендирания такъв от 5 003,40лв., както и за присъждане на тази лихва с начален момент от 01.03.17г. Отхвърлен е и искът за дължими такси по договора за кредит за разликата над 380 лв. до претендираните 1 615,51лв.

В диспозитива на първоинстанционното решение, след поправката на очевидната фактическа грешка, е посочено, че се отхвърля възражението за прихващане на Н.С. С. за осъждане на „Б.Д.“ ЕАД да му заплати разликата над уважения до предявения размер на възражението, т.е. над 14 488,12лв. до 60 156,66лв. за главницата по кредита, като неоснователно.

Осъдени са Н.С. и С.С. да заплатят солидарно на „Б.Д.“ ЕАД - С. разноски по делото в размер на 5 155,66лв. съобразно уважената част от иска.

Осъдена е „Б.Д.“ ЕАД да заплати на адв. В.П. разноски по чл. 38, ал. 1 Закона за адвокатурата за осъществената безплатна правна помощ на С.С. в размер на 671,11лв., съразмерно на отхвърлената част от иска.

Така постановеното решение е обжалвано с две въззивни жалби.

Ищецът в първоинстанционното производство „Б.Д.“ ЕАД е обжалвал решението в частта, с която е отхвърлен предявеният осъдителен иск за главница по договора за кредит в размера над 50511,12 лева до общия размер от 65239,18 лева. Решението е обжалвано и в частта, с която е отхвърлен като неоснователен искът за редовна лихва в размера над 3382,36 лева до 5003,40 лева, както и за дължимата договорна лихва с начален момент 01.03.2017 година. Обжалвано е решението и в частта, с която жалбоподателят „Б.Д.“ ЕАД е осъден да заплати на адвокат В.П. като процесуален представител на С.С. адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от ЗА съобразно отхвърлената част от иска. Поддържа се, че решението в тези части е неправилно. Твърди се, че съдът не е преценил всички представени по делото доказателства в тяхната съвкупност и не е обсъдил доводите на жалбоподателя, което е довело до погрешни правни изводи. Оспорени са 2 изводите на първоинстанционния съд, че клаузите на допълнителните споразумения не са индивидуално договорени, като се твърди, че с тях страните са уредили доброволно помежду си отношенията във връзка с размера на договорната лихва и са се съгласили просрочените месечни погасителни вноски да се капитализират към главницата, поради което тези клаузи не били неравноправни и страните били обвързани от тях.

Индивидуалното договаряне на изменението на клаузите на договора с допълнителните споразумения изключвало тяхната неравноправност съгласно чл. 146 ал. 1 от ЗЗП. Преценката за тяхната неравноправност можела да се извършва само ако са неидивидуално договорени и ако не са ясни и разбираеми, за каквато хипотеза не ставало дума в случая. Оспорени са и изводите за нищожност на клаузите на т. 7,11,14 от договора за кредит, касаещи определянето на договорната лихва, т. 9 от ОУ относно възможностите за изменението й от банката, както и т. 21 и 25 от ОУ, уреждащи последиците от забавата, като неравноправни. Твърди се, че по делото не е установено банката да е извършвала едностранна промяна на лихвения процент на основание на някоя от изброените договорни клаузи. По тези съображения се иска отмяна на решението в обжалваните части и постановяване на ново, с което да се уважат исковете в тези части и да се присъдят на жалбоподателя разноски за първоинстанционното производство в пълния им размер, както и разноски за въззивното производство, включващи заплатената държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в минимален размер.

Срещу въззивната жалба на „Б.Д.“ ЕАД е подаден писмен отговор от единия от ответниците – Н. СВ. С. чрез особения му представител адвокат Д.М.. В него е изразено становище за нейната неоснователност Въззивна жалба срещу първоинстанционното решение е подадена и от ответника по иска Н. СВ. С. чрез назначения му особен представител адвокат Д.М. от АК – С.. В въззивната жалба, подадена с вх. № 20210675/11.05.2021 година и уточнена след указания от въззивната инстанция с молба вх. № 20220112/10.02.2022 година е посочено, че първоинстанционното решение се обжалва в частите, с които Н. СВ. С. и С.С. С. са осъдени да заплатят солидарно на „Б.Д.“ ЕАД дължимите суми по договора за ипотечен кредит от 18.05.2007 година, включващи 50511,12 лева главница, 3382,36 лева редовна договорна лихва за периода 30.06.2017 година – 30.03.2018 година, 3

135,65 лева – наказателна лихва, 380 лева такси по договора и законната лихва върху главницата за периода от 30.03.2018 година до окончателното й изплащане. В уточнението на въззивната жалба е посочено, че се обжалва първоинстанционното решение и в частта, с която е отхвърлено възражението за прихващане на Н. СВ. С.. Иска се да се осъди „Б.Д.“ ЕАД да му заплати разликата над уважения размер на възражението от 14488,12 лева до 60156,66 лева, да се прогласи изцяло нищожността на клаузата на т. 7 от договора, като се приеме, че договорна лихва не се дължи, след което да се извърши прихващане между общия размер на заплатената сума по договора за кредит през периода от 30.06.2007 година до 29.05.2017 година от 60156,66 лева и отпуснатата главница по договора в размер на 65 000 лева и да се направи извод основателност на предявените от банката осъдителни искове само до размера на 4843,34 лева главница, като се отхвърлят исковете в останалата им част. При условията на евентуалност е формулирано искане да се приеме нищожност на клаузата на т. 7 от договора, касаеща променливата компонента в договорения лихвен процент и се изчисли размера на дължимата договорна лихва само съобразно непроменливата надбавка в размер на 3,60 %. По този начин и след уважаване на възражението за прихващане между дължимата сума на банката и надвнесената такава от кредитополучателя и поръчителя в размер на 24694,26 лева, да се приеме, че искът на банката е основателен само за 25955,74 лева главница / разликата между надвнесената сума и дължимата главница в размер на 50650 лева към датата

30.06.2017 година, посочена от жалбоподателя като дата на настъпване на забавата. В първоначалната въззивна жалба, подадена от името на Н. СВ. С. са изложени подробни съображения за нищожност на клаузата на т. 7 от договора, с която е уговорена възнаградителната лихва по договора за кредит. Сочи се, че кредитополучателят и поръчителят имат качеството на потребители, а банката – на търговец по смисъла на ЗЗП, че става дума за типов договор, сключен без възможност за ответниците да влияят върху съдържанието му, че клаузите, даващи възможност на банката да променя едностранно базовия лихвения процент като един от компонентите на договорната лихва, без ясно посочена методология и конкретна формула, са нищожни и че поради прилагането на тези нищожни клаузи в отношенията между страните се е стигнало до обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Според този 4 жалбоподател съдът е бил длъжен да прогласи нищожността на цялата клауза на т. 7 от договора, прилагайки Директива 93/13/ЕИО и съобразявайки решение от 26.11.2020 година по дело № С-269/2019 година на СЕС. Твърди се, че нищожността на клаузата за лихва, както и непосочването на годишния процент на разходите в договора води до нищожност на целия договор поради противоречието му с чл. 24, ал. 1,т. 8 и 9 от ЗКНИП. Становището на жалбоподателя е, че с оглед на тази нищожност и на разпоредбата на чл. 39 от ЗКНИП се дължи връщане само на получената сума по договора за кредит, но не и на лихви и на други разходи по него. При това положение следвало да се уважи направеното от него възражение за прихващане между заплатените до момента суми и дължимата главница.

Пред въззивната инстанция към подадената от Н. СВ. С. чрез особения му представител адвокат Д.М. въззивна жалба на основание чл. 265 от ГПК се е присъединил и другият ответник СВ. С. С., имащ качеството на солидарен длъжник – обикновен другар в процеса.

Апелативният съд, като се запозна със събраните по делото доказателства и доводите на страните намира, че въззивните жалби са процесуално допустими. Те са подадени от лица, имащи право на въззивно обжалване, а именно от ответниците в първоинстанционното производство срещу решението в частта, с която са уважени предявените искове и от ищеца срещу решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове / без частта, с която е отхвърлен иска за дължими такси по договора за кредит в размера над 380 лева до 1615,51 лева, в която решението не е обжалвано и е влязло в сила/. При подаване на въззивните жалби е спазен предвидения в чл. 259 от ГПК двуседмичен срок.

Съобразявайки становищата на страните и конкретните оплакванията във въззивните жалби, както и събраните доказателства, съдът намира следното:

Първоинстанционното решение е валидно.

По отношение допустимостта на решението в обжалваните части, съдът намира следното:

Производството по т. дело № 27/2018 година по описа на Окръжен съд – С. е образувано по предявен осъдителен иск от „Б.Д.“ ЕАД за солидарно осъждане на ответниците Н. СВ. С. в качеството му на кредитополучател и 5

СВ. С. С. в качеството му на поръчител за дължими суми по договор за ипотечен кредит от 18.05.2007 година. В обстоятелствената част на исковата молба се сочи, че е отпусната и усвоена сума е 65 000 лева, върху която кредитополучателят дължи лихва, формирана от базов лихвен процент, който към момента на сключване на договора е 3,69% и стандартна надбавка в размер на 3,60%, или общо 7,29% към този момент. Твърди се, че кредитът е обезпечен с ипотека върху недвижим имот. Цитирани са две допълнителни споразумения към първоначалния договор, сключени на 03.12.2009 година и на 25.03.2011 година, с които без да се променя крайния срок за издължаване на кредита, се договаря гратисен период, определя се размера на задължението, както и дължимата възнаградителна лихва, чийто размер и по двете споразумения е 9,29 %. Посочено е също, че с второто допълнително споразумение е прието допълнително обезпечение – поръчителство и е подписан договор за поръчителство със СВ. С. С.. Твърди се, че дължимите вноски по кредита са погасени до 01.03.2017 година, като последното плащане е направено на 29.05.2017 година. От месец март 2017 година до датата на предявяване на иска / 30.03.2018 година/ кредитът не бил обслужван, като се дължали общо 12 погасителни вноски. Позовавайки се на клаузата на т.20.2 от Общите условия към допълнителното споразумение от 25.03.2011 година, ищецът поддържа, че са настъпили предпоставките за предсрочната изискуемост на кредита, като изрично заявява, че исковата му молба представлява и отправено до ответниците изявление за обявяването й.