Определение № 305 от 21.04.2026, Окръжен съд - Ловеч

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 305 гр. Ловеч, 21.04.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, II СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА

Членове:

ТАТЯНА МИТЕВА

ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА като разгледа докладваното от ТАТЯНА МИТЕВА Въззивно частно гражданско дело № 20264300500153 по описа за 2026 година и за да се произнесе, съобрази:

Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 от ГПК.

Подадена е частна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, с адрес ****, представлявано от изпълнителния директор З.Б., чрез юрисконсулт С.Д., срещу Разпореждане № 541 от 12.02.2026 г. по ч.гр.д.№ 190/ 2026 г. по описа на РС – Тетевен, с което заповедният съд е отхвърлил изцяло заявлението за издаване на заповед за изпълнение на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу И. Н. Я..

Счита обжалваното разпореждане за неправилно и незаконосъобразно, като моли да бъде отменено. Посочва, че са изпълнили указанията, дадени от заповедния съд в указания срок, като са посочили, че изпратеното уведомително писмо е получено лично от длъжника на 14.08.2025 година, противно на изложеното от съда, че в молбата липсват данни за получаване на уведомлениято.

Моли съда да отмени атакуваното разпореждане, с което заповедният съд е отхвърлил изцяло заявлението за издаване на заповед за изпълнение на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу И. Н. Я., като неправилно и незаконосъобразно и да се произнесе по същество на въпроса.

Съдът, след като обсъди доказателствата по делото и разгледа жалбата, и като съобрази ТР 6 от 15.01.2019 г. по тълк.д. 6/2017 на ОСГТК на ВКС, 1 съгласно което в производството по ГЛАВА XXI ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционното определение, а по допустимостта и правилността в обжалваната му част, като не е обвързан в посочените в жалбата основания, намира за установено следното:

Жалбата е подадена от легитимирана страна, в законоустановения за това срок и при спазване на изискванията за редовност по чл. 260 - 261 от ГПК, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Производството е образувано по повод подадено от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника И. Н. Я., ЕГН **********, с настоящ адрес: ****, в качеството й на страна по договор за потребителски кредит № 498**** от 18.12.2023 година, цедиран на 04.08.2025 година с Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземане от 01.02.2024 година, за вземане в размер на 290.04 евро - главница за периода 27.12.2023 година до 10.04.2024 година, ведно със законната лихва от 26.01.2026 година;

5.74 евро - възнаградителна лихва за периода от 27.12.2023 година до 10.04.2024 година; 22.68 евро мораторна лихва за периода от 28.12.2023 година до 26.01.2026 година, както и разноските по делото 10.86 евро д.т. и 25.56 евро юриск. възнаграждение.

Посочено е, че вземането произтича от Договор за потребителски кредит № 498**** от 18.12.2023 година, сключен между длъжника и „Изи Асет Мениджмънд“ АД АД, за сумата от 800 лева и договорна лихва в размер на 53.28 лева за срок от 10.04.2024 година на 16 броя равни погасителни вноски.

Между „Файненшъл България“ ЕООД и крудитополучателя е сключен и договор за гаранция, като поради неизпълнение на задължението по договора за потребителски кредит , същото е било изпълнено от гаранта. Заемателят не е възстановил платената сума по договора.

С Разпореждане № 314/ 28.01.2026 година, постановено по ч.гр.д. № 190 по описа за 2025 година, Районен съд – Тетевен е указал на заявителя да представи документ за внесена държавна такса и да посочи получено ли е уведомителното писмо за цесията от длъжника по какъв начин и на коя дата.

С молба от 12.02.2026 година заявителят е посочил, че уведомителното писмо е получено на 14.08.2025 година лично от длъжника.

2

С разпореждане № 541/ 12.02.2026 година заповедният съд е отхвърлил изцяло заявлението на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК:

*********, за издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника И. Н. Я. за сумата в размер на 290.04 евро - главница за периода 27.12.2023 година до 10.04.2024 година, ведно със законната лихва от 26.01.2026 година; 5.74 евро - възнаградителна лихва за периода от 27.12.2023 година до 10.04.2024 година; 22.68 евро мораторна лихва за периода от 28.12.2023 година до 26.01.2026 година, както и разноските по делото 10.86 евро д.т. и 25.56 евро юриск. възнаграждение.

В мотивите е приел, че няма данни за уведомяване на длъжника за цесията.

При действието на чл. 411 от ГПК, за да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, заявлението следва да е редовно от външна страна и да отговаря на изискванията на чл.

127, ал.1 и 3 и чл. 128, т.1 и 2 от ГПК, да не противоречи на закона или добрите нрави, длъжникът да има постоянен адрес или седалище на територията на РБългария, както и да е с обичайно местопребиваване или седалище на територията РБългария.

Действително производството по чл. 410 от ГПК е формално, като съдът по самото заявление установява дали са налице предпоставките по чл. 411, 3 ал.2 от ГПК за издаването на заповедта, една от тях е съществуване на вземането, като изхожда от изложените в заявлението обстоятелства.

Конкретизацията на обстоятелствата в заявлението, въз основа на което започва заповедното производство, предвид разпоредбата на чл. 410, ал.2 от ГПК, следва да бъде направено в същата степен, подробно и изчерпателно, както в една искова молба. Това е необходимо, за да може съдът в заповедното производство да прецени дали са налице предпоставките за издаването на исканата заповед, а от друга страна изложението на обстоятелствата, на които се основава претенцията е и гаранция за защита правата на длъжника по повод на възможността за възражения и подаване на иск за установяване на вземането. В този смисъл е и практиката на ВКС, е именно, че абсолютна процесуална предпоставка за уважаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е неговата редовност от външна страна и това следва от препращащата норма на чл.410 ал.2 ГПК към чл.127 ал.1 от ГПК.Съгласно 3 определение № 367 от 15.05.2013 г. на ВКС по ч.т.д.№ 1968/2013 г. II т.о.

„заявителят трябва да посочи източника на претендираното вземане и да изложи фактическите обстоятелства, които са от значение за неговото възникване, съществуване и изискуемост, в степен, която да даде възможност на длъжника да прецени дали да възрази срещу заповедта за изпълнение или да не оспори вземането", така и в постановените от ВКС Опр.№ 46 от 20.10.2011 г. по т.д.№ 11/2011 г. на I т.о на ВКС; Опр.№ 187 от 11.03.2011 г. по ч.т.д.№ 164/2011 г. на I т.о, ТК; Определение № 126 от 28.01.2011 г. по ч.т.д.№ 20/2011 г. на II т.о. ТК, както и Определение № 241 от28.02.2011 г. по ч.т.д.№ 115/2011 г. II т.о ТК.

В конкретния случай подаденото заявление е нередовно, тъй като не е посочено извършвано ли е плащане по договора от длъжника по главницата, възнаградителната лихва и възнаграждението за гаранта; какво и кога е платено от гаранта; как е формирана главницата, както и претенциите за възнаградителна и мораторна лихва. Не е приложен договорът за цесия.

Видно от данните по делото заповедният съд го оставил без движение единствено за приложение на документ за внесена държавна такса и посочване на начина и датата на връчване на уведомлението за цесията е връчена на длъжника. Като с подадената молба указаната от заповедния съд нередовност е отстранена.

Настоящата инстанция счита, че с оглед данните по делото заявлението в конкретния казус не следва да бъде оставено без движение от въззивния съд, поради следните съображения:

Заявлението за издаване на заповед за изпълнение се основава на сключен договор за потребителски кредит, по който длъжникът - физическо лице, има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, като спрямо него приложение намират разпоредбите на Закона за потребителския кредит, както и разпоредбите на Закона за защита на потребителите.

В конкретния случай видно от приложените Договор за потребителски кредит № 498**** от 18.12.2023 година и погасителен план заемополучателят е сключил договор за сумата от 800 лева за срок за срок от 10.04.2024 година, който да погасява на 16 броя седмични погасителни вноски, всяка от които в размер на 53.33 лева, при ГЛП 40 %. Общата сума, която следва да бъде върната е 853.28 лева, формирана от размера на заеманата сума и 4 възнаградителната лихва. Уговорен е ГПР 47.13 %.

Съгласно чл.4 от Договора, заемателят се е задължил в три дневен срок от подписването на договора за заем да представи на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. Две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължение към други банкови и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус „Редовен“; поръчителят да подписва договор за предоставяне на поръчителство; 2. Банкова гаранция с бенефициер – заемодателят, за сумата по чл.2, т.7 от договора, със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане за задълженията по договора.; 3. Одобрено от Заемодателя дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки.

Отразено е, че длъжникът е уведомен предварително за условията на договора и стойността на всички разходи по кредита.

Към заявлението е представен договор за поръчителство, като видно от погасителния план към вноската освен главницата и договорната лихва е предвидено изплащането на 20.67 лева месечно за поръчителство, като общият размер на погасителната вноска е 74.00 лева.

По делото няма твърдения, а не са сочени и доказателства какви плащания е извършил длъжника, като с оглед претендираната сума, като главница, се налага извода, че е имало такива.

Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал.2, т.2 и т.3 от ГПК, заповедният съд е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави, както и дали се основава на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.

В случая, с приетото съдържание на уговорката в чл.4 от Договора за паричен заем, на първо място първите две условия са практически неизпълними, като заемодателят предварително определя, че дружеството – поръчител следва да бъде одобрено от него и върху нея кредитополучателят не може да въздейства. За него не съществува възможност да посочи 5 поръчител, различен от одобрен от заемодателя. Това съдържание на уговорката установява значително неравновесие в правата между потребителя и търговеца по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Предвиденото възнаграждение е разход по кредита, като с начисляването на възнаграждението за поръчителство се превишава максималния размер на годишния процент на разходите по чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничен до петкратния размер на законната лихва. В случая с договора за паричен заем е установен ГПР в размер на 47.13% при установения законов максимум от петкратния размер на законната лихва, който обаче не включва възнаграждението по договора за поръчителство. Възнаграждението за поръчителство съставлява разход по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, защото икономическата тежест се понася от кредитополучателя, който го плаща наред с другите парични задължения по договора за заем – главници, лихви, и пр. и същото видно от погасителния план е платимо разсрочено на вноски, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по Договора за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД“. Възнаграждението за гарант (поръчителство) не попада в изключенията по чл. 19, ал. 3 ЗПК, съставляващи изчерпателно изброяване на разходите, които не се включват при изчисляване на ГПР, въпреки заплащането им от потребителя. Ето защо, макар да не възниква от договора за паричен заем, настоящата инстанция счита, че възнаграждението за поръчителство съставлява част от ГПР и като не е включено в него, представлява нарушение на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Цитираните по-горе разпоредби на ЗЗП и ЗПК са в съответствие с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която има задължителен характер за националните съдилища в ЕС.