Решение № 3927 от 31.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3927 гр. Пловдив, 31.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20265330103129 по описа за 2026 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът Д. Г. П., ЕГН: **********, от ***, чрез пълномощник адв. Т. Д., е предявил против „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК: 131134023, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Д. Хаджикоцев” № 52- 54, представлявана от изпълнителните директори *** и ***, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдената по частно гр. дело № 267/ 2026 г. на Районен съд- Монтана, I състав, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК рег. № 159/ 09.02.2026 г., сума от 842, 05 евро- недължимо платена за договорна лихва, застраховка Bank Пакет 1 Кредит и застраховка Bank Пакет 1 Уред, по недействителен договор за потребителски кредит № ***/ 18.11.2020 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на постъпване на заявлението в съда06.02.2026 г. до окончателното й погасяване, както и деловодните разноски.

В исковата молба е посочено, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ***/ 18.11.2020 г., по който лицето получило 2 089 лева- за закупуване на стока, при ГЛП- 21, 53 % и ГПР- 23, 53 %. Било уговорено и заплащане на две застраховки- Bank Пакет 1 Кредит, с премия от 731, 97 лева и Bank Пакет 1 Уред, с премия от 25, 07 лева. Крайният падеж бил 25.11.2024 г., за 48 месечни вноски, като ищецът погасил всички задължения по договора. Твърди, че договорът за кредит бил недействителен- не ставало ясно какви точно разходи са включени в ГПР и оттук как се формира общата 1 дължима сума, което било нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Посочено било, че общият размер на кредита е 2 846, 04 лева, но пък цената на финансираната стока била 2 089 лева, а общата дължима сума- 4 269, 57 лева. ГПР бил неправилно изчислен и заблуждавал потребителя за действителния размер на разходите. При недействителност на договора потребителят следвало да върне само чистата стойност на получения заем и всичко платено над тази сума, му подлежало на връщане. В тази връзка дължимо било платеното за лихвата и за двете застраховки, като за събирането им било подадено заявление по чл. 410 от ГПК и по образуваното по случая частно гр. дело № 267/ 2026 г. на Районен съд- Монтана, I състав, се издала заповед за изпълнение, но длъжникът възразил, поради което в срок се предявявал и настоящият установителен иск. Моли за установяване на вземането по заповедта.

Претендират се и разноските в настоящия процес. В съдебно заседание пълномощникът на страната се явява и поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се моли искът да се отхвърли изцяло. Оспорват се твърденията, че договорът бил нищожен. Признава се, че застрахователната премия не била включена в ГПР, но се твърди, че това не било общ разход по кредита, за да е част от ГПР. Застрахователната премия не била задължителна, а допълнителна услуга, избрана по желание на кредитополучател, като това не било условие за отпускане на заема. Застрахователната услуга се уреждала от КЗ, като тя била договор за застраховка- на ищеца се предоставяла реална услуга, от която той можел да се възползва при настъпване на застрахователно събитие. Застраховката можела да бъде прекратена и без последствие от потребителя. ГПР бил правилно посочен, а в случай на надвишаване на законовия максимум по чл. 19 ал. 4 от ЗПК, нищожна била само тази клауза от договора. Подробно се описва формулата, по която се изчислявал ГПР, като всички разходи били ясно посочени в договора. Моли за отхвърляне на иска, също претендира разноски, като прави и възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат. В с.з. страната не се представлява и не представя писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Със заповед за изпълнение на парично задължение рег. № 159/ 09.02.2026 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 267/ 2026 г. на Районен съд- Монтана, I състав, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от 842, 05 евронедължимо платена за договорна лихва, застраховка Bank Пакет 1 Кредит и застраховка Bank Пакет 1 Уред, по недействителен договор за потребителски кредит № ***/ 18.11.2020 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на постъпване на заявлението в съда06.02.2026 г. до окончателното й погасяване, както и разноските по делото: внесена държавна такса- 16, 84 евро и определено по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА адвокатско възнаграждение на пълномощника на заявителя- 204, 52 евро.

Длъжникът е подал срещу заповедта за изпълнение възражение в срок, като в тази връзка съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си.

Установителният иск е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е 2 допустим и подлежи на разглеждане по същество.

Между страните е сключен договор за потребителски кредит № ***/ 18.11.2020 г., по който ищецът получил сумата от 2 089 лева в заем- за закупуване на климатик, като са дължими още застраховка BANK пакет 1 кредит- 731, 97 лева и застраховка BANK пакет 1 уред- 25, 07 лева, при фиксирана възнаградителна лихва от 21, 53 % и ГПР- 23, 53 %, с краен падеж- 25.11.2024 г., на 48 месечни вноски, при общ размер на кредита от 2 846, 04 лева.

Като писмено доказателство е представено копие от договора за кредит.

Приета е и справка за плащанията по кредита, видно от която са били платени общо 3 907, 22 лева, разпределени, както следва: главница- 2 344, 35 лева, договорна лихва- 1 403, 96 лева, наказателна лихва- 133, 91 лева и съдебни разноски- 25 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор, че между страните е бил сключен договор за банков кредит, който по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗакона за потребителски кредит.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Императивно изискване като основание за действителност на договора за потребителски кредит е това по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- за посочване на общата дължима сума и същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 23, 53 %, а фиксираната лихва- 21, 53 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, 3 настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.

Както вече се обсъди по- горе, според договора за кредит ГПР е 23, 53 %, но това не е размерът на действителните разходи за потребителя, защото в отговора не се оспорва, че стойността на ГПР е без застраховката, а се формира единствено от главница и възнаградителна лихва. С включването и на двете отделни застраховки обаче кредитът ще се оскъпи допълнително и самият ГПР би станал в много по- висок размер, с което ще се наруши императивната норма на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Общите разходи на кредита, регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга за застраховката прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за 4 да се приеме, че договорът, съдържащ тази клауза, е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, а оттук- е налице една нищожна кредитна сделка, с което установителният иск е доказан по своето основание.

При недействителност на договора потребителят дължи единствено връщане на получената по кредита чиста сума, но не и други разходи по заема. Кредиторът е представил справка за плащанията по договора, която съдържа неизгодни за страната обстоятелства и представлява признание за тях- а именно, че му е платена сума от общо 3 907, 22 лева/ 1 997, 73 евро, като длъжникът не оспорва това обстоятелство и не ангажира доказателства, че е заплатил сума в по- висок размер. След като договорът е нищожен, платеното над главницата се явява недължимо и подлежи на връщане, или в случая- това ще е разликата между дадената заемна сума от 2 089 лева/ 1 068, 09 евро и върнатото от 1 997, 73 евро, или сумата от 929, 64 евро. По делото обаче се претендира връщане на сума в по- нисък размер от 842, 05 евро, поради което не може да се присъди по- голямата сума, без да е направено изменение на иска и искът следва да се уважи в търсения му размер.