Решение № 545 от 24.04.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 545 гр. Пловдив, 24.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николинка Цветкова

Членове:

Фаня Рабчева Калчишкова

Радослав Георгиев при участието на секретаря Пенка Георгиева като разгледа докладваното от Николинка Цветкова Въззивно гражданско дело № 20265300500228 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. № 3917/30.01.2026г. на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК ***** чрез процесуалния представител юрисконсулт Г. Б. против решение № 4979 от 17.11.2025г., постановено по гр. д. № 22035/2024г. по описа на Пловдивски районен съд, I I с., с което се отхвърлят предявените от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК ***** против А. Г. А., ЕГН **********, искове за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 3000 лева главница по договор за паричен заем № 4372584/17.01.2022г., сключен между А. Г. А. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението до окончателното изплащане, 598, 68 лева договорна лихва за периода от 18.02.2022г. до 14.01.2023г., 427, 69 лева законна лихва за периода от 15.01.2023г. до 27.10.2023г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 2652/22.03.2024г. по ч. гр. д. № 5199/2024г. по описа на Пловдивски районен съд, 25-ти гр. състав.

Жалбоподателят счита решението за неправилно и незаконосъобразно.Оспорва приетото от съда, че в производството по чл. 422 от ГПК е неприложима разпоредбата 1 на чл. 23 от ЗПК.Поради това моли за отмяна на първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен до размера от 2737 лева, представляващи непогасена част от главницата – чиста стойност на обявения за недействителен договор за паричен заем № 4372584/17.01.2022г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане и постановяване на ново решение, с което искът да бъде уважен за този размер.Претендира разноски за заповедното, за първоинстанционното и за въззивното производство.

В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от другата страна. В хода на въззивното производство въззивната жалба се оспорва чрез назначения особен представител на въззиваемия.Моли се за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.

Въззивната жалбата е подадена в срока по чл. 259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице – ищец, останал недоволен от постановеното съдебно решение в оспорваната част, откъм съдържание е редовна, поради което се явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните пороци в жалбата.За нарушение на императивни правни норми съдът е длъжен да следи служебно и без да има изрично оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

След анализ на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и съобразявайки доводите на страните, свързани с приложението на императивни правни норми, съдът намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск за установяване съществуването на вземане с правно основание чл. 422 от ГПК, за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 3000 лева - главница по договор за паричен заем № 4372584/17.01.2022г., сключен между А. Г. А. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, 598, 68 лева договорна лихва за периода 18 февруари 2022г. до 14 януари 2023г., лихва за забава в размер на 427, 69 лева за периода 15 януари 2023г. – датата, следваща датата на последната погасителна вноска до 27 октомври 2023г. – датата на подаване на заявлението, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на дължимите суми.

Първоинстанционният съд е приел, че са налице специалните предпоставки за допустимост на иска по чл. 422 от ГПК. Обявил е за безспорен и ненуждаещ се от доказване факта, че по процесния договор за заем е дължима главница в размер на 3000 лева, че начислената договорна лихва е в размер на 427, 68 лева за посочения в 2 исковата молба период, както и относно датата, на която е извършено последното плащане по договора – 14.01.2023г.Приел е още за безспорно, че по договора ответникът е заплатил сумата от общо 263 лева, както и че „Файненшъл България“ ЕООД е превело по банков път на „Изи Асет Менджмънт“ АД по договора за кредит, сумата от общо 3763 лева в качеството на гарант.Задълженията по договора са прехвърлени с Приложение № 1 от 02.02.2023г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 30.01.2017г. на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, правоприемник на което е „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД.На база представеното потвърждение за сключена цесия на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД и Приложение № 1 към договора за цесия, в което фигурира вземането на ответника, както и предвид представеното пълномощно, с което „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД е упълномощено да уведомява съгласно чл. 99, ал. 3 от ЗЗД от името на „Изи Асет Менджмънт“ АД всички длъжници за прехвърляне на вземанията срещу тях и уведомително писмо до длъжника, приложени към исковата молба, решаващият съд е приел, че прехвърлянето на вземането е надлежно съобщено на длъжника.

Първоинстанционният съд е приел още след анализ на доказателствата по делото, че процесният договор за потребителски кредит не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК, поради което е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.Отхвърлил е претенцията обаче, по съображения, че исковете по чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК следва да са идентични по основание, размер и период на претенциите в заповедното производство, поради което съдът не би могъл да признае дължимостта на главницата до този размер на това основание.Счита, че разпоредбата на чл. 23 от ЗПК е аналогична на тази по чл. 34 от ЗЗД и се базира на института на неоснователното обогатяване – при липсата на основание или при отпаднало основание, всеки дължи да върне това, което е получил, а в случая сумите се претендират на договорно основание като изпълнение с оглед действителен договор за заем, за което е била издадена и заповедта за изпълнение, а не на основание неоснователно обогатяване.

При извършената служебна проверка на решението в обжалваната част съобразно правомощията си по чл. 269, изр. първо от ГПК въззивният съд намира, че същото е валидно и допустимо.Поради това и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се произнесе по правния спор, предмет на делото.

Между страните не е спорно сключването на процесния договор за паричен заем № 4372584 на 17.01.2022г., въз основа на който „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 3

***** е предоставило на А. Г. А., ЕГН **********, паричен заем в размер на 3000 лева, при срок на заема 12 месеца, с размер на месечната погасителна вноска от 299, 89 лв., фиксиран годишен лихвен процент – 35 %, обща сума за връщане – 3 598, 68 лева и Годишен процент на разходите – 41, 35 %.Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора заемателят се задължава в срок от три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. Две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на посочените в договора изисквания; 2. Банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за сумата по чл. 2, т. 7, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора; 3. Одобрено от заемодателя дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки.

На 17.01.2022г. е сключен и договор за предоставяне на гаранция № 4372584 между „Файненшъл България“ ЕООД и ответника по делото, съгласно чл. 1 от който потребителят възлага, а гарантът се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *****, с цел гарантиране на изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за паричен заем, по силата на който да отговаря солидарно с потребителя пред заемодателя за изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали по сключения договор за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за паричен заем.Съгласно чл. 3, ал. 1 за поемане на задължението по чл. 1 потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 2701, 32 лева, платимо разсрочено на вноски, всяко от които в размер на 225, 11 лева.Вноските са дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мендижмънт“ АД.В ал. 2 е предвидено задължение на потребителя да заплаща възнаграждението по начините, установени в договора за паричен заем.Съгласно ал. 3 „Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по този договор съгласно ал. 1 и всички други вземания на гаранта по този договор.В случай на забава съгласно ал. 4 за плащане на възнаграждението по този договор, потребителят дължи на поръчителя обезщетение за забава в размер на законната лихва, заедно с всички направени от поръчителя разноски за събиране на това вземане.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и 11 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.Процесният договор за 4 кредит формално отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в същия е посочен годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.Размерите на същите обаче, посочени в договора, не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения.Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“, са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя – да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения.Да се приеме обратното означава, да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР.В процесния случай е налице именно такава хипотеза, тъй като е уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща вноски за това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, като тези разходи не са взети предвид при изчисляване на посочения годишен процент на разходите, в резултат на което последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита.Според настоящия състав договорките, при които е сключен процесния договор, са във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя, поради което съставляват неравноправни клаузи по см. на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК преди сключване на договора за кредит, следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение при спазване на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като риска от невръщането на кредита следва да се калкулира в уговорената по договора лихва.Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на 5 изискванията на закона, е нищожна.В случая според настоящия състав е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а посочените в договора проценти на възнаградителната лихва и на годишния процент на разходите, не съответстват на действително уговорените такива и са нищожни.Поради това не може да бъде направен и извод, че за потребителя в процесния случай съществува яснота относно точния размер на задължението му и общата стойност на кредита.По тези съображения настоящият състав намира, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 от ЗПК, отнасящи се до посочване по ясен и разбираем начин на лихвата, годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК този договор се явява нищожен.