Разпореждане № 107727 от 30.07.2024, Софийски районен съд

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 107727 гр. София, 30.07.2024 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 55 СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: КАМЕЛИЯ ПЛ. КОЛЕВА като разгледа докладваното от КАМЕЛИЯ ПЛ. КОЛЕВА Частно гражданско дело № 20241110131845 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 417 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

При проверка на подаденото заявление, съдът намира следното:

Подадено е заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, уточнено с молба от 22.07.2024г. и от 04.07.2024г., от „Финансцентър“ ЕООД срещу С. А. Г., с което се иска издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника за суми по запис на заповед, обезпечаваща договор за потребителски кредит, сключен на 10.09.2021г.

Със заявлението, уточнено с молба от 22.07.2024 г, се иска присъждане на сумите:

- 400.00 лева – главница;

- 36.41 лева – договорна възнаградителна лихва;

- 275.47 лева – неустойка по чл. 11.3 от договора за непредоствено обезпечение;

- 214.00 лева – сума, начислена съгласно чл. 11.8 от договора, представляваща неустойка за неизпълнение на задълженията по договора, формирана като увеличение с 30% на неизпълнението по договора.

Съгласно разпоредбата на чл. 417, т. 10, изр. 2 ГПК, когато ценната книга обезпечава вземане, произтичащо от договор, сключен с потребител, към заявлението се прилага договорът, ако е в писмена форма, заедно с всички негови приложения, включително приложимите общи условия. Съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК кредиторът може да поиска издаване на заповед за изпълнение, като по силата на чл. 410, ал. 2 ГПК предметното съдържание на заявлението следва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал.

1 ГПК.

Следователно, предявеното със заявлението парично вземане трябва да бъде очертано с всички правноиндивидуализиращи белези – страни, предмет (основание, период, вид) и размер, т. е. по отношение на процесното вземане заявлението трябва да отговаря на 1 изискванията за редовност на исковата молба, като искането за издаване на заповед и изпълнителен лист следва да се отхвърли в случаите, когато противоречи на закона или добрите нрави или искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това – арг. чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК.

Целта на тази правна норма е да не допуска в полза на заявителя да се издаде заповед за изпълнение за вземане, което не може изобщо валидно да възникне (поради противоречието му с императивни правни норми и/или добрите нрави), тъй като проверката дали подобно вземане е спорно или не между страните (каквато е основната цел на заповедното производство) би била лишена от смисъл. С изменението на т. 10 на чл. 417 ГПК, с което е добавено изискването към заявителя да представи сключения с потребителя договор за кредит, законодателят въвежда изискване за извършване на проверка от съда както на редовността на ценната книга от външна страна, така и на каузалнотоо правоотношение, за обезпечение на което е издадена /в противен случай изискването за представяне на тези документи към заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист въз основа на запис на заповед би било лишено от смисъл/.

По своето естество и правна природа записът на заповед и менителницата служат на търговския оборот и са абсолютни търговски сделки. Те имат съвсем различно предназначение и функция в търговския оборот. В сферата на защита на потребителите обаче тяхното използване води до засягане значително на ефективната защита на потребителя. Нещо повече, то води до нарушаване на принципа за справедлив процес, защото единствената им цел е да се заобиколят специалните императивни норми, регулиращи материалното правоотношение, което е недопустимо. В този смисъл се затруднява и съдът при изпълнение на задължението му служебно да следи за неравноправност на клаузите в потребителските договори.

В този смисъл следва да се съобразят мотивите на Решение от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska, C 176/17, EU:C:2018:711, т. 59 и 61. В диспозитива на същото решение е посочено, че Член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като тази по главното производство, позволяваща издаването на заповед за изпълнение по редовен запис на заповед, с който е обезпечено вземане по договор за потребителски кредит, когато сезираният със заявление за издаване на заповед за изпълнение съд не е компетентен да провери евентуално неравноправния характер на клаузите по този договор, тъй като правилата за упражняване на правото на възражение срещу такава заповед не позволяват да се осигури зачитането на правата, които потребителят черпи от тази директива.

В този аспект следва да се приема, че съдът има служебно задължение да изиска договора и да го провери за съответствието с изискванията на правилата за защита на потребителя, предвидени в закона.

В този смисъл изрично Решение от 7.11.2019 г. по съединени дела C‑419/18 и C‑483/18 на СЕС, с което се приема, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, 2 както и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че ако при обстоятелства като разглежданите в главните производства национална юрисдикция изпитва сериозни съмнения в основателността на искане, обосновано със запис на заповед, който е предназначен за обезпечаване на произтичащото от договор за потребителски кредит вземане, и ако този запис първоначално е издаден бланково от издателя и впоследствие е попълнен от поемателя, националната юрисдикцията трябва служебно да провери дали направените между страните уговорки са неравноправни, и в това отношение може да изиска от продавача или доставчика да представи документа, в който са записани тези уговорки, така че посочената юрисдикция да може да се увери, че правата, които потребителите черпят от тези директиви, са спазени.

В тази връзка следва да се посочи, че съдът по настоящото дело е изискал договора за кредит от заявителя, вземания по който са обезпечени с процесния запис на заповед.

В този смисъл заявителя е представил договор за потребителски кредит № 9001189 от 10.09.2021г.

Ето защо в случая съдът следва да прецени дали обезпечените с документа вземания, за които е издадена ценната книга, въз основа на която се иска издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, са действителни, по който въпрос съдът намира следното:

Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Със задължителна практика в ТР на ОСТК №1/2009г. /т.3/ е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения.

Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора и то служебно от съда /и без направено в тази насока възражение/, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии – естество на задължението, което се обезпечава с уговорената неустойка, размер на обезпеченото по този начин вземане, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, от което произтича, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.

Неустойките в настоящия случай са санкционни и в двете хипотези на чл. 11 от Договора, доколкото се дължат при неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението, независимо от размера й. Начислени по този начин, неустойките са по същество добавък към възнаградителната лихва на търговеца – заемодател, и поради това го обогатява неоснователно, което противоречи на принципа за справедливост в гражданските правоотношения. С нея рискът от оценката на кредитоспособността на потребителя се прехвърля неоправдано към ответника, което е недопустимо и от гледна точка на това, че именно заемодателят е този, който следва да извърши преценка на риска от отпускане на заема на база събраната предварителна информация, която дейност е част от упражняваното от него занятие. Изхождайки от тези мотиви, съдът намира уговорките за неустойка за 3 противоречаща на добрите нрави и поради това нищожна на основание чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД, поради което отхвърля заявлението в тази част. Освен това, клаузите за неустойка противоречат и на чл. 33, ал. 1 и ал. 3 ЗПК.

На следващо място следа да се съобрази дали правилно е посечен ГПР в договора, тъй като при посочен по – нисък процент на годишните разходи от реалния също е налице нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.

Целта на ГПР следва да се изведе от Съображения 19, 20, от Директива 2008/48, които гласят следното:

„(19) За да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите [(ГПР)], приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в [Европейския съюз]. […] (20) Общите разходи по кредита за потребителя следва да включва всички разходи, включително лихва, комисиони, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални разходи. […]

Съгласно Чл.3 от Директивата, буква ж) „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.

Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/2019 г., в понятието "общи разходи по кредита за потребителя" се обозначават всички разходи, които потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора.

Определение от 16.11.10г. по дело С – 76/10 – Словакия, което предвижда ,че Директива 87/102 за потребителския кредит, изменена с Директива 98/7/ЕО /сега директива 2008/48/ЕО/ трябва да се тълкува в смисъл, че позволява на националния съд служебно да прилага разпоредбите, които транспонират във вътрешното право чл.4 от последната директива и предвиждат, че непосочване на ГПР в договор за потребителски кредит, предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски. ГПР е уреден свръх повелителни норми на закона – чл.19, ал. 4 ГПК, поради което съдът следи служебно за нейното спазване.

4

В ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички разходи, които длъжникът ще направи и, които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В този смисъл, като не е включил сумата по двете неустойки, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което клаузите от договора, касаещи общата сума за погасяване и годишният процент на разходите, са нищожни.