Решение № 1085 от 14.08.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1085 гр. София, 14.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Машев

Членове:

Златина Рубиева

Петя Алексиева при участието на секретаря Ирена М. Дянкова като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело № 20221000502449 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258-чл. 273 от ГПК

С решение № 261539 от 05.05.2022г., постановено по гр. д. № 212/2021г., СГС, I ГО, 13 състав е признал за установено по предявените искове с правно основание чл. 422 ал. 1 във вр. чл. 415 ал. 1 ГПК, че съществува изискуемо парично вземане в полза на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД против Е. Д. А., произтичащо от сключен между тях договор за потребителски кредит № 333-132 от 27.12.2012 г. за следните суми: 9391,29 лева - просрочена главница за периода 20.02.2015 г. 10.12.2019 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 20.02.2020 г. до окончателното изплащане на вземането и за сумата от 3737,46 лева възнаградителна лихва за периода от 20.02.2015 г. до 10.12.2019 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 29.05.2020 г. по ч.гр.д. № 9456/2020 г. по описа на СРС, 75 състав, като е отхвърлил предявения иск за просрочена главница над 9391,29 лева до пълния предявен размер от 11 840,72 лева, за възнаградителната лихва над 3737,46 лева до пълния предявен размер от 6751,41 лева и изцяло за сумата от 1

8774,03 лева - наказателна лихва за периода 11.02.2013 г. до 19.02.2020 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 29.05.2020 г. по ч.гр.д. № 9456/2020 г. по описа на СРС, 75 състав, като неоснователни. С решението СГС, I ГО, 13 състав е осъдил, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Е. Д. А. да заплати на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД сумата от 286,71 лева - разноски за заповедното производство по ч.гр.д. № 9456/2020 г. по описа на СРС, 75 състав и сумата от 454,71 лева - разноски за исковото производство. С решението СГС, I ГО, 13 състав е осъдил, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД да заплати на Е. Д. А. сумата от 156 лева - разноски за исковото производство, а на адвокат И. М. И. - АК София адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.1, т.3 ЗАдв. в размер на 480.40лева.

Подадена е въззивна жалба от ответника Е. Д. А., чрез процесуалния му представител, с която се обжалва решението в частта, в която предявените срещу него кумулативно обективно съединени установителни искове са уважени. В жалбата се поддържа възражение за неправилност и необоснованост на решението в обжалваните части. Прави се оплакване, че неправилно първоинстанционният състав не е уважил възражението за липса на активна процесуална легитимация на ищеца, тъй като същият не бил установил по какъвто и да е начин, че е правоприемник на „Юнионбанк“ АД и не е съобщил това си свое твърдяно качество на длъжника. Излага се становище, че в случая липсвала облигационна връзка между ответника и ищцовата банка. Релевира се оплакване, че банката не е уведомила кредитополучателя и не е посочила банкова сметка, по която той да изплаща дължимите суми. В жалбата се поддържа твърдение, че неправилно първостепенният съд не бил уважил изцяло възраженията за неравноправни клаузи в договора. Реливира се довод, че липсвало основание за промяна на лихвата. Излага се становище, че неправилно и необосновано съдът бил отхвърлил възражението за изтекла погасителна давност. Поддържат се наведените в отговора на исковата молба правни доводи за нищожност на процесния договор за банков кредит, тъй като бил сключен в противоречие с императивните изисквания. Прави се искане въззивният съд да отмени решението в обжалваната част и да постанови ново, с което да отхвърли предявените искове.

2

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е депозиран отговор от насрещната страна, в който се поддържа твърдение, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена, а решението в обжалваните части следва да бъде потвърдено като правилно. Излагат се съображения в подкрепа на становището.

Срещу решението в отхвърлителната му част за наказателна лихва за забава е подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство, чрез пълномощника си, с възражения за неправилност, поради противоречие с материалния закон. Изразява се несъгласие с приетото от първата инстанция, като се сочи, че в случай, че съдът задълбочено е бил анализирал въпросната клауза, то е щял да стигне до извода, че при уговореното между страните обезщетение не е налице противоречие на клаузата на договора и нормите, уреждащи потребителската защита. Релевира се довод, че ако съдът е счел, че клаузата в договора, уреждаща наказателната лихва, е нищожна, същият е следвало да замести нищожната клауза от договора за кредит с повелителни правила на закона, като възприеме, че при изчисляването на наказателната лихва следва да се прилага законната лихва при забавени задължения. Поддържа се твърдение, че това заместване е допустимо, съгласно разпоредбата на чл.26 ал.4 от ЗЗД. Прави се искане въззивният съд да отмени решението в обжалваната част и да постанови ново, с което да уважи претенцията, ведно със законните последици.

Първоинстанционното решение не е обжалвано от ищеца в отхвърлителните части за главница и за възнаградителна лихва, поради което в тази част решението е влязло в сила и въззивният съд не дължи произнасяне.

Двете въззивни жалби са подадени в срока по чл. 259 ГПК, поради което са допустими.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

СГС, I ГО, 13 състав е бил сезиран с кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415 ГПК, вр. с чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 430, ал.1 и ал.2 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД.

За да постанови обжалваното решение, първостепенният съд е приел за 3 неоснователно възражението на ответника за недопустимост на иска, поради липса на активна процесуална легитимация на ищцовата банка. Посочил е, че съобразно заключението на съдебно - счетоводна експертиза, процесният кредит от 12 000 лева е бил усвоен на 27.12.2012 г., поради което е приел, че за ответника е възникнало насрещно задължение в качеството му на заемател да върне ползваната сума съгласно уговореното в договора за банков кредит.

Разгледал е възражението на ответника за неравноправност на посочени от същия клаузи, като е приел, че уговорката на т.6 от договора е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП и като такава не следва да се прилага. По отношение на останалите, оспорени като неравноправни и нищожни клаузи от процесния договор, е приел, че независимо, че не е доказано да са индивидуално уговорени, доколкото същите касаят механизма на определяне на възнаградителната лихва, която не е увеличавана през целия срок на договора, съгласно заключението на ССчЕ, е безпредметно изследването на евентуалната им неравноправност. Приел е за частично основателно възражението за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията за главница и възнаградителна лихва за периода от 10.02.2013 г. до 19.02.2015 г.

След извършената служебна проверка на първоинстанционното решение, въззивният съд счита, че то е изцяло валидно и допустимо в обжалваните части, което обуславя възможността за настоящата инстанция да се произнесе по неговата правилност, като при произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните норми, както и до проверка за правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

По същество на спора, с оглед релевираните в жалбите оплаквания за неправилност на обжалваното решение, въззивният съд намира следното:

Необосновано е възражението на жалбоподателя-ответник, че „Първа инвестиционна банка“ АД не е активно материалноправно легитимирана, тъй като банката не е установила, че е правоприемник на „Юнионбанк“ АД, както и че е уведомила ответника за настъпилото правоприемство. От служебно извършена справка - по реда на чл. 32 ЗТРРЮЛНЦ, приложена в кориците на 4 първоинстанционното производство, се установи, че извършената между двете банки консолидация е отразена чрез вписване по партидата на банката праводател и банката правоприемник - в графа „Праводатели и правоприемници“, като вписването е с дата 03.04.2014 г., а формата на преобразуване е чрез „вливане“. Банка „Юнионбанк“ ЕАД е универсален праводател на ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД, а кредитодателят по процесния договор от 27.12.2012 г. - „МКБ Юнионбанк“ АД е променил наименованието си на „Юнионбанк“ ЕАД съгласно оповестителното вписване, извършено на 17.10.2013 г., в публичния търговски регистър по партидата на „Юнионбанк“ ЕАД. Въз основа на извършеното вливане на „Юнионбанк” ЕАД в „Първа инвестиционна банка” АД, всички права и задължения на влялата се банка (включително и вземанията й по процесния договор) са преминали към „Първа инвестиционна банка” АД в качеството й на универсален правоприемник. Следователно, налице е универсално правоприемство, при което праводателят не е бил длъжен да уведоми длъжника за новия кредитор (процесните вземания не са прехвърлени при частно правоприемство - цесия). Ответникът е могъл да установи тези промени при добросъвестно упражняване на своите права, предвид публичността на търговския регистър, регламентирана в разпоредбата на чл.

32 ЗТРРЮЛНЦ. С оглед изложеното, „Първа инвестиционна банка” АД като универсален правоприемник на „Юнионбанк” ЕАД е активно материалноправно легитимирана да предяви настоящите искове.

Предмет на въззивното производство са предявени при условията на обективно кумулативно съединяване установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 415 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД. Искът по чл. 422, ал. 1 ГПК е специален положителен установителен иск. С него разполага кредиторът, чието вземане в заповедното производство, е оспорено от длъжника. Правният интерес от заявяването му в съда е наличието на възражение по реда на чл. 414 ГПК от длъжника. Искът по чл. 422, ал. 1 ГПК има за цел стабилизиране на заповедта за изпълнение като изпълнителен титул за принудително изпълнение. От тази възможност се е възползвал ищецът в настоящото производство.

Възникването на спорното право за заплащане на претендираните главни и акцесорни парични притезания, възникнали въз основа на процесния кредитен договор, се обуславя от осъществяването на следните материални 5 предпоставки (юридически факти): 1. наличието на действително облигационно /търговско/ правоотношение по договор за банков кредит, по силата на който кредиторът се е задължил по отношение на кредитополучателя да му предостави в собственост заетата сума; 2. кредиторът реално, фактически да е предоставил на кредитополучателя уговорената заемна сума, като е уговорен конкретен погасителен план, съобразно който е установено разсрочено връщане на предоставения кредит, ведно с уговорената възнаградителна лихва (граждански плод).

От данните по делото, въззивният състав приема, че между „МКБ Юнионбанк“ АД /с променено наименование „Юнионбанк” ЕАД, чийто правоприемник е ищецът - „Първа инвестиционна банка“ АД/ и ответникът е възникнало валидно облигационно правоотношение, породено от сключен договор за потребителски кредит. По силата на т.1 от Раздел I, банката кредитодател предоставя на кредитополучателя потребителски кредит в размер на сумата от 12 000 лева. Средствата по кредита се предоставят и отчитат, съгласно т.1.2 по сметка на името на длъжника в „МКБ Юнионбанк“ АД с IBAN **********. Съгласно т. 10 крайният срок за издължаване на кредита е 10.12.2019 г., според т. 10.1. кредитът се издължава на 84 броя месечни последователни вноски, считано от 10.01.2013 г. до 10.12.2019г.