Решение № 4296 от 29.10.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4296 гр. Пловдив, 29.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Величка З. Запрянова при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Гражданско дело № 20235330101498 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от К. Т. Г. против „Сити Кеш“ ООД, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от договор за потребителски кредит № **г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е недействителна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на **г. страните по делото са сключили договор за кредит, по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 1000 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 40,05 % и ГПР 47,21 %. Била постигната договореност съобразно чл.5 от договора, че задължението по договора следва да бъде обезпечено с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчителство. В чл. 11 от договора било предвидено, че при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, кредитополучателят следва да заплати неустойка в размер на 411,51 лева – разсрочено, заедно с погасителната вноска по 1 договора. Посочва се, че по този начин се заобикаляло изискването регламентирано в чл. 19, ал.4 ЗПК, като чрез предвиждане на посочената санкция в действителност кредитора си осигурява допълнителна печалба, която не е включена в разходите по кредита, като неустойката представлява близо 50% от заетата сума. Неустойката според ищеца противоречи и на добрите нрави, доколкото е излязла извън присъщите й функции, като в действителност води до скрито оскъпяване на кредита и създава предпоставка за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което е в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави.

Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на искова молба от „Сити Кеш“ ООД.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Сити Кеш”ООД и К. Т. Г. е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем №** г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 1000 лева /л. 5 от делото/. Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 40,05 %, а годишният процент на разходите е 47,21 %.

Съгласно чл. 5 от Договора, в тридневен срок считано от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1 ) банкова гаранция за всички дължими суми по договора или 2) едно или две лица- поръчители, които да отговарят на следните, кумулативно поставени изисквания: при един поръчител- същият да има осигурителен доход в размер на най- малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; да не са поръчители по други договори за заем, сключени със заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към 2 банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход.

При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съгласно чл.

11 от договора, длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка в размер от 411,51 лева.

По правните аспекти на спора:

При изложеното от фактическа страна между „Сити Кеш“ООД, като заемодател и К. Т. Г., като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1000 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

Съгласно чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр.

35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 11 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 411,51 лева. Разпоредбата на чл. 5 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: едно или две физически лица- поръчители ( които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания, при които ответникът предоставя кредитно финансиране) или банкова гаранция.

3

Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 5 и чл. 11 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 5 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физически лицапоръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора /аргумент от чл. 3, ал. 2 от договора за кредит/, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от 4 всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 47,21 %, като включва единствено договорената между страните възнаградителна лихва /чл. 3, ал. 2/. При това положение и с оглед коментираните предпоставки, при които става изискуема разписаната в чл. 11 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Така е налице и противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, чиято цел е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че с 5 включването на неустойката при непредоставяне на обезпечение в ГПР, кредитът се оскъпява, то е явно, че е налице противоречие с императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и ГПР е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Предвид това и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за паричен заем № ** г. следва да бъде прогласена за нищожна.

По отношение на разноските:

Предвид изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски се дължат в полза на ищеца. В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адвокат С. Н., като съобразно Договор за правна защита и съдействие /л. 10/, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. Предвид това и на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията към датата на сключване на договора за правна помощ, за каквато следва да бъде приета датата на подаване на исковата молба в съда, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на адвокат Н. сума в размер от 400 лв.

Допълнително, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца в лично качество сумата в размер на 50 лева, представляваща заплатена държавна такса в настоящото производство.