Акт от 06.12.2022, Окръжен съд - Варна
- Съд
- Окръжен съд - Варна
- Дело
- 2113/2022
- Подписан
- 06.12.2022
Цитирани разпоредби
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 3, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 415, ал. 4 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 77 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 8 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 25а, ал. 3 · Наредба за заплащането на правната помощ
РЕШЕНИЕ
№ 1570 гр. Варна, 06.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Марин Г. Маринов
Членове:Мария К. Терзийска
Елина Пл. Карагьозова при участието на секретаря Христина Здр. Атанасова като разгледа докладваното от Мария К. Терзийска Въззивно гражданско дело № 20223100502113 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на С. С. Д., чрез особен представител адв. Ст. К., против Решение № 2197/05.07.2022 г. на ВРС по гр.д. № 13888/2021 г. по описа на същия съд, в неговата установителна част по отношение вземане в полза на кредитора „ФИНАСИТИ“ ЕАД /предишно наименование „АМИГО ЛИЗИНГ“ ЕАД/ гр. София против С. Д., за което е издадена Заповед № 261434/22.02.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 16718/2020 г. по описа на същия съд.
Според жалбоподателя решението следва да бъде отменено поради неправилно приложен материален закон в резултат на неточна оценка на доказателствата по делото. Настоява, че не е доказано предявяването на установителните искове в съответните срокове по ГПК, както и уведомяването на заповедния съд за това процесуално действие. Поддържа възражение, че ищецът няма право да претендира неустойка в размер на 15% от доставната цена по договора, тъй като се обогатява неоснователно за сметка на лизингополучателя. Продължава да оспорва и доказаността на разходите за поддържка на лизинговата вещ, включително дължимостта на премиите по застраховки „Каско“ и „Гражданска отговорност“. По отношение на същите според жалбоподателя първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявени искове. Настоява, че заключението по ССЕ е компрометирано, респективно ищецът не доказва основателността на претенциите, защото вещото лице не е посещавало счетоводството на дружеството - ищец. Продължава да спори относно датата на прекратяване на договора и изземването на вещта, като се позовава на конкретни разпоредби 1 от договора в подкрепа на съжденията си. На тези и други основания моли за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на заявените претенции.
Становището на въззиваемата страна е за неоснователност на жалбата.
Настоява, че решението на ВРС е законосъобразно и правилно и моли за неговото потвърждаване.
В съдебно заседание въззивникът не се явява, представлява се от назначения особен представител, който поддържа въззивната жалба и моли решението да бъде отменено.
Становището на въззиваемата страна, изразено чрез молба, депозирана от процесуален представител, е за потвърждаване на решението на ВРС като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени, че е сезиран с редовна и допустима за разглеждане жалба, подадена от лице, легитимирано чрез правен интерес от обжалване акта на ВРС и като съобрази доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
В развилото се заповедно производство по ч.гр.д. № 16718/2020 г. на ВРС частично е удовлетворено заявление на ищеца и е издадена Заповед № 261434/22.02.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК в полза на „ФИНАСИТИ“ ЕАД /предишно наименование „АМИГО ЛИЗИНГ“ ЕАД/ против С. Д. за сумите, както следва: от 2 956.48 лева, незаплатени лизингови вноски с падеж десето число на всеки месец за периода от 10.02.2020г. до 10.12.2020г., произтичащи от договор за финансов лизинг от 11.10.2018 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК – 23.12.2020 г. до окончателно изплащане на задължението; 2 086.26 лева, представляваща договорни лихви, дължими върху незаплатените главници за периода от месец февруари 2020 г. до месец декември 2020 г. /вкл./; 124.41 лева, представляваща неустойка за забава върху незаплатените лизингови вноски, считано от падежа на всяка или от 10 – то число на съответния месец до 27.02.2020 г.; 672.93 лева, незаплатени премии по договор за застраховка „Каско на МПС“ за периода м. февруари – м. декември 2020 г. /вкл./, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК – 23.12.2020 г. до окончателно изплащане на задължението; 667.48 лева, незаплатени премии по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ за периода 2018 г., 2019 г., 2020 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК – 23.12.2020 г. до окончателно изплащане на задължението; 415.25 лева, незаплатени данъци върху лизинговия автомобил за 2019 г. и 2020 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 23.12.2020г. до окончателното изплащане на задължението и сумата от 696 лева, дължима на осн. чл. 9.8. от договора за лизинг, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК – 23.12.2020 г. до окончателно изплащане на задължението.
Поради връчването на заповедта на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, в срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК е заявена установителна претенция за вземането, като относно сумите, за които е отказано издаване на заповед за изпълнение, заявителят не е предявил осъдителен иск.
В исковата молба ищецът твърди, че на 11.10.2018 г. страните са 2 сключили договор за финансов лизинг, с който „ФИНАСИТИ“ ЕАД /предишно наименование „АМИГО ЛИЗИНГ“ ЕАД/, е поел задължение да придобие и предостави на лизингополучателя лек автомобил „Ауди А4“, рама № WUAZZZ8K29A11325, двигател № CAH003207, а С. Д. се е задължил да заплаща 48 броя месечни лизингови вноски за ползването му, съобразно погасителен план, неразделна част от договора. Поддържа, че лизингополучателят не е заплатил лизинговите вноски с падеж от 10.02.2020 г. до 10.12.2020 г., всяка включваща главница и възнаградителна лихва. Като е изпаднал в забава, същият дължи на лизингодателя и неустойка за периодите на забава в плащане на лизингови вноски с падеж, както следва:
10.06.2019 г.; 10.07.2019 г.; 10.08.2019 г.; 10.09.2019г.; 10.10.2019 г., считано от падежа на всяка или от 10 – то число на съответния месец до 27.02.2020 г.
При сключване на договора, лизингополучателят е поел задължения да заплаща застрахователни премии по договори за застраховка „Каско на МПС“, съобразно чл. 10.2 от договора и премиите по договори за застраховка „Гражданска отговорност“ по чл. 10.1, което не е сторил за времето от 2018 г. до 2020 г. и съответно дължи на лизингодателя платените от него премии.
Ответникът не е заплатил и дължимите данъци върху лизинговия автомобил за 2019 г. и 2020 г. Излага, че поради неизпълнение на задължението за плащане на лизинговите вноски, лизингодателят е предприел действия по преустановяване ползването на лизинговата вещ, ангажирайки трето лице с установяване местонахождението на автомобила, изземването му и транспортирането му до дружеството, което е сторено на 30 септември 2020 г., а съобразно предвиденото в чл. 9.8 от Общите условия към договора, платените разноски се възлагат в тежест на лизингополучателя. В исковата молба е обективирано изявление за прекратяване на договора за лизинг, поради неизпълнение на поетите от лизингополучателя задължения, като ищецът заявява, че договорът следва да се счита прекратен с връчване на исковата молба на ответника и приложеното към нея уведомление за прекратяване.
В отговора на исковата молба, насрещната страна възразява срещу дължимостта на претендираните суми.
Решението на ВРС, в обжалваната му част, е валидно и допустимо, поради което и съдът е ограничен при преценка законосъобразността на акта от доводите, развити в жалбата.
Отправеното във въззивната жалба оплакване за недопустимост на предявените искове с оглед преклудиране на срока за тяхното предявяване, настоящият състав намира за неоснователно, доколкото от данните в заповедното производство се установява, че заявителят е получил разпореждане с указания за предявяване на установителен иск на 24.08.2021 г., а видно от товарителница за изпращане на исковата молба по чл. 422, ал. 1 от ГПК /л. 104 и л. 106 по ч.гр.д. № 16718/20 г. на ВРС/ се установява, че исковата молба е изпратена чрез куриер на 24.09.2021 г., а именно в рамките на едномесечния срок по чл. 415, ал. 4 от ГПК.
Не е спорно, че страните са валидно обвързани от договор за финансов лизинг, сключен на 11.10.2018 г., по силата на който „ФИНАСИТИ“ ЕАД /предишно наименование „АМИГО ЛИЗИНГ“ ЕАД/, е поело задължение, в качеството си на лизнгодател, да придобие и предостави на лизингополучателя С. Д. лек автомобил „Ауди А 4“, рама № 3
WUAZZZ8K29A11325, двигател № CAH003207, като последният се е задължил да ползва лизинговия обект в съответствие с Общите условия на лизингодателя, както и да заплаща лизингови вноски, в размер съгласно погасителен план, неразделна част от договора, за период от 48 месеца.
От представения по делото приемо–предавателен протокол от 18.10.2018 г. се установява, че лизингодателят е изпълнил задължението си да предаде на лизингополучателя лизинговия обект, предмет на договора, като лизингополучателят е подписал, че приема актива в отлично съС.ие годен за употреба, като се съгласява да го използва съгласно сключения договор и приетите Общи условия.
С оглед твърдението на ищеца, че лизинговия автомобил е иззет от владението на лизингополучателя на 30.09.2020 г., което обстоятелство не е оспорено от насрещната страна, следва да се приеме, че именно на тази дата е прекратено и действието на сключения между страните договор за финансов лизинг, доколкото естеството на самото правоотношение предполага предоставяне за ползване на определена вещ срещу възнаграждение, съгласно разпоредбата на чл. 342 и сл. от Търговския закон.
Относно отправеното от страна на особения представител на въззивника възражение за недължимост на суми, представляващи неустойка за предсрочно прекратяване на договора по чл. 16.2.1. от Общите условия, настоящият състав намира, че същото не следва да бъде разглеждано, доколкото за въпросното вземане не е издадена заповед за изпълнение, респ. същото не е предмет на установителната претенция, заявена от ищеца с иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК.
1. По претенцията за заплащане на лизингови вноски за периода от 10.02.2020 г. до 10.12.2020 г.
Съгласно чл. 2.6. от договора за финансов лизинг, лизингополучателят се е задължил да заплаща на лизнигодателя лизингови вноски, съгласно погасителен план, неразделна част от договора. Видно от представения погасителен план /л. 10 по делото на ВРС/, подписан и приет от ответника по делото, страните са договорили заплащането на 48 лизингови вноски, всяка от които се състои от главница и възнаградителна лихва. От заключението по назначената ССЕ, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено /л.157 и л. 161 по делото на ВРС/, се установява, че незаплатените лизингови вноски за периода от 10 февруари до 10 декември 2020 г. са в общ размер на 5 243.26 лева, от които главница в размер на 2 956.48 лева и възнаградителна лихва в размер на 2 086.26 лева. Предвид извода на съда за прекратяване правоотношението между страните на 30.09.2020 г., следва да се приеме, че претенцията за заплащане на главница и възнаградителна лихва се явява основателна до датата на действие на договора, а именно 29.09.2020 г. вкл. В тази връзка следва да бъде отбелязано, че ответникът по делото нито твърди, нито представя доказателства, от които да следва извод, че същият е заплатил претендираните суми, респ. че е изправна страна по правоотношението. Тук е мястото да се посочи, че заключението по ССЕ не е оспорено в съдебното заседание при изслушването му, поради което и съжденията във въззивната жалба, че не следва да се кредитира, тъй като експертът не бил посетил счетоводството на ищцовото дружество не се съобразяват. С оглед изложеното настоящият състав намира, че решението в частта, с която е уважена претенцията за сумата от 2 082.84 лева, дължими главници, както и за сумата от 1 657.53 лева, дължими лихви по договор за 4 финансов лизинг за периода от 10.02.2020 г. до 29.09.2020 г. вкл. следва да бъде потвърдено.
Разпечатката съдържа 31 от 60 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/10a40c27-b627-4d32-ba37-53c154d6dff9