Решение № 150 от 16.01.2020, Административен съд - Пловдив

РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ

Р Е Ш Е Н И

Е

№ 150 гр. Пловдив, 16.01. 2020 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛОВДИВСКИ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХІІ състав, в публично съдебно заседание на девети януари през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА МИХАЙЛОВА при секретаря Р. П. и участието на прокурора МАРИЯ ТОДОРОВА, като разгледа докладваното от председателя МАРИАНА

МИХАЙЛОВА административно дело № 3468 по описа за 2019 год. на Пловдивския административен съд, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 2 от Закон за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/.

Ищецът, С.Д.Г., ЕГН ********** с адрес *** чрез пълномощника адвокат С.Ж.П.,***, иска ответникът Община – Пловдив да бъде осъден да заплати сумата от 300 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в заплащане на адвокатско възнаграждение по АНД № 4773/2019г. по описа на Районен съд гр. Пловдив, както и сторените съдебни и деловодни разноски в настоящото производство и адвокатско възнаграждение на адв.П., на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.

Исковата претенция се основава на факта, че на С.Д.Г. е издадено Наказателно постановление № 789/28.06.2019г., от Зам.Кмет „Обществен ред“ на Община Пловдив за нарушение на чл.6, ал.2 от Наредба за спиране, престой и паркиране на пътни превозни средства на територията на град Пловдив, което е обжалвано от Г. и е било отменено с Решение № 1848/15.10.2019г. по АНД № 4773/2019 г. на Районен съд Пловдив - XXIII нак. състав. Решението на ПРС не е обжалвано и е влязло в законна сила на 06.11.2019год. За да упражни правото си на защита, ищецът е ангажирал адвокат, за което е сключил по АНД № 4773/2019г. на Районен съд Пловдив Договор за правна защита и съдействие от 23.07.2019г. По този договор, Г. е заплатила адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., представляващ размера на причинените й имуществени вреди.

С тези именно съображения е обоснована исковата претенция на ищеца за претърпени имуществени вреди в посочения по-горе размер.

Ответникът – Община Пловдив счита предявения от ищеца иск за неоснователен и недоказан като оспорва същия както по основание така и по размер. Подробни съображения излага в отговора на исковата молба. Прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.

Представителят на Окръжна Прокуратура – Пловдив застъпва становище, че исковата молба е основателна и следва да бъде уважена.

Пловдивският Административен Съд – дванадесети състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства и доводите на страните, намира за установено следното:

От данните по делото се установява, че на С.Д.Г. е издадено

Наказателно постановление № 789/28.06.2019г., от Зам.Кмет „Обществен ред“ на Община Пловдив, за нарушение на чл.6, ал.2 от Наредба за спиране, престой и паркиране на пътни превозни средства на територията на град Пловдив, с което е наложена глоба в размер на 50,00 лв. Посоченото НП е обжалвано от Г. ***, за което е образувано АНД

№ 4773 по описа за 2019 г. на същия съд (приложено по настоящото дело). По това дело е постановено Решение № 1848/15.10.2019 г.,

(влязло в законна сила на 06.11.2019г.), с което процесното НП е отменено. Пред ПРС Г. е представлявана от адв. С.Ж.П. ***, въз основа на пълномощно (приложено в оригинал на л.6 от АНД № 4773/2019г.) и

Договор за правна защита и съдействие от 23.07.2019г.(приложен в оригинал на л.6 от АНД

№ 4773/2019г.), като съответно е заплатила по него изцяло и в брой дължимото адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева. Съгласно установената съдебна практика подобно вписване в договора за правна помощ се счита за разписка за реално плащане в брой на договорения адвокатски хонорар. В този смисъл е приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по т.дело № 6/2012г. на ОСГК на ВКС разрешение, че при вписан в договора начин на плащане „в брой“, то вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характер на разписка.

Истинността на въпросните документи не е оспорена по надлежния процесуален ред, нито са ангажирани доказателства опровергаващи тяхното съдържание. Липсват основания, поставящи под съмнение доказателствената им стойност, поради което и следва да бъдат ценени като достоверен и достатъчен източник на данни за връзката между извършеното от клиента плащане на сумата на адвокатския хонорар и договора за правна защита и съдействие.

След анализа на така изложените фактически обстоятелства Съдът съобрази следното от правна страна:

На първо място следва да бъде съобразено ТЪЛКУВАТЕЛНО ПОСТАНОВЛЕНИЕ 2/2014 от 19 май 2015 год. по тълкувателно дело № 2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, което съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт е задължително, и от което се налага извода, че при преценка основателността на предявен иск за обезщетение за вреди от категорията на процесния, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, разглеждан по реда на чл. 203 и сл. АПК, отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление следва да се преценява като отменен незаконосъобразен административен акт, постановен от административен орган /или длъжностно лице/ при изпълнение на административна дейност. Както са приели висшите по степен магистрати, макар наказателното постановление, с което се налага административно наказание, да не е индивидуален административен акт по определението на чл. 21, ал. 1 АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от административен орган, представлява властнически акт и е правен резултат от санкционираща административна дейност.

На следващо място при разрешаване на настоящия административноправен спор следва да бъде съобразено и ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 от 15.03.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на Върховен административен съд, според което при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон.

Изложеното до тук съотнесено към конкретиката на настоящия казус налага да се приеме следното:

Съгласно чл. 203, ал. 1 АПК исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица се разглеждат по реда на Глава единадесета, а за неуредените въпроси за имуществената отговорност се прилагат разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Чл. 1 ЗОДОВ постановява, че държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като исковете се разглеждат по реда на Административнопроцесуалния кодекс.

За да възникне правото на иск за обезщетение задължително е необходимо наличието на няколко, кумулативно определени предпоставки, а именно: незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или по повод изпълнението на административна дейност; причинена вреда - имуществена или неимуществена; пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или бездействието, и настъпилата вреда. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Условие за допустимост на иска (чл. 204, ал. 1 АПК) е административният акт да бъде отменен по съответния ред (в конкретния случай отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление/електронен фиш, каза се следва да се преценява като отменен незаконосъобразен административен акт). В този смисъл предявеният от ищеца иск се явява допустим, доколкото няма спор, че Наказателно постановление № 789/28.06.2019г., издадено от Зам.Кмет „Обществен ред“ на Община Пловдив, е отменено по съответния ред (с Решение № 1848/15.10.2019г., постановено по АНД № 4773/2019 г. по описа на ПРС).

От материалите по приложеното АНД № 4773 по описа за 2019 г. на ПРС и според констатациите на решаващия съд изложени в отменителното решение, Наказателно постановление № 789/28.06.2019г., от зам.Кмет „Обществен ред“ на Община Пловдив е издадено в нарушение на закона и като такова се явява незаконосъобразно. Решението на съда (№1848/15.10.2019г.) е влязло в законна сила на 06.11.2019г., т.е. налице е първият елемент от фактическия състав на иска за обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Касае се за противоправно поведение от страна на администрацията, изразяващо в издаването на незаконосъобразен акт.

Няма съмнение и спор, че от издаването на обсъждания противоправен акт, за ищеца са настъпили имуществени вреди, изразяващи се в направени разноски за адвокатско възнаграждение в производството по обжалване на процесното НП. В случая ищецът, не би заплатил адвокатско възнаграждение и респективно това не би представлявало вреда, ако при осъществяване на своята административнонаказваща дейност длъжностното лице бе съобразило материалния и процесуалния закон за налагане на административни наказания. Налице е пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата за лицето вреда.

В този смисъл, както бе казано е Тълкувателно решение № 1 от

15.03.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на Върховен административен съд, според което при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон.

В обсъждания контекст, следва да се посочи, че адвокатската защита е конституционно гарантирана от чл. 56 от