Решение № 400 от 03.08.2022, Районен съд - Ямбол

РЕШЕНИЕ

№ 400 гр. Ямбол, 03.08.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЯМБОЛ, XVI СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Георги Ст. Георгиев при участието на секретаря Е.Г.А.В. като разгледа докладваното от Георги Ст. Георгиев Гражданско дело № 20222330101009 по описа за 2022 година

Производството по делото е образувано по искова молба на „АСВ“ЕАД, с които се претендира да бъде прието за установено по отношение на ответника Т.Р. Х.- М., че дължи на ищцовото дружество сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № *** г. на ЯРС.

В исковата молба се посочва, че на *** год. между праводателя на ищеца – „Кредит Тайм“ АД и ответника бил сключен договор за паричен заем с № ***,при спазване на разпоредбите на ЗПК. С подписване на договора заемателя удостоверил, че преди неговото подписване му е предоставен стандартен европейски формуляр, съдържащ индивидуалните условия на бъдещия заем, запознат бил с ОУ на договора и бил уведомен за всички клаузи на договора, разбира значението им и се съгласява с тях. С подписването на договора заемодателя се бил задължил да представи на заемателя сумата в размер на 2800 лв., представляваща главница и чистата стойност на кредита. Редът и условията при които кредитора отпуснал на кредитополучателя кредита се уреждали от договора и ОУ към него. Съгласно клаузите в договора, страните постигнали съгласие договора за заем да има силата на разписка, като отпусната сума била предоставена на заемателя при подписването на договора.

Заемателя се задължил да върне кредита в срок до 03.07.2020 г. на 13 равни месечни погасителни вноски, всяка от тях по 267, 51 лв., като падежът на първата вноска бил на 09.06.2019 г. и на последната на 03.07.2020 г. Срока на кредита бил изтекъл с падежа на последната погасителна вноска и същия не бил обявяван за предсрочно изискуем.

Общата стойност на кредита бил в размер на 3 477, 63 лв., като договорната лихва била в размер на 667, 63 лв. На длъжника била начислена лихва за забава в размер на действащата законна лихва, за периода от 10.06.2019 г. до датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК, която била в общ размер на 643,84 лв., като за периода от 13.03.2020 г. до 14.07.2020 г. не била начислявана лихва за забава в изпълнение на разпоредбата на чл.6 ЗМДВИПОРНС.

1

На 12.11.2019 год. било подписано Приложение 1 към договор за прехвърляне на вземанията от 28.11.2018 год., по силата на което ищецът придобил вземането срещу ответника с всичките му привилегии и обезпечения. Длъжникът бил уведомен от цесионера по силата на изрично упълномощаване.

В случай, че не се приеме за редовно съобщаването, се иска съдът да приеме, че ответникът е уведомен по чл. 99,ал.3 от ЗЗД с връчване на исковата молба и приложенията.

Ищецът подал за дължимите суми заявление по чл. 410 от ГПК и било образувано ч.гр.д. № *** г. на ЯРС, по което съдът издал заповед за изпълнение на ищеца. По заповедното производство длъжника възразил,че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение,при което заповедния съд е указал на заявителя да предяви настоящия иск при условията на чл.415,ал.1,т.1 ГПК,като същия е предявен в срок.

Иска се уважаване на иска и присъждане на разноски за настоящата инстанция.

В законоустановения срок по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, чрез пълномощник адвокат. Счита се, че предявения иск бил неоснователен и недоказан, като се оспорват исковата претенция. Посочва се, че процесния договор за кредит попадал в обсега на ЗПК, поради което трябвало да отговаря на императивните разпоредби на закона. Нормата на чл.11, ал.1 ЗПК ясно посочвала какво следвало да съдържа договорът за кредит. Според чл.22 ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договора за потребителски кредит бил недействителен. Следователно част от изискванията на чл.11, ал.1 ЗПК, досежно съдържанието на договора, били императивни и нарушението им влечало нищожност на сключения договор. В случая се твърди, че имало нарушение на т.9 и т.10 от посочената разпоредба. Посочва се, че в чл.4 от договора за кредит и т.16.2 ОУ от договора било формално уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на ответника, като се счита, че фактически се дължало не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. За да възникнела вземане на неустойка, договорът предвиждал редица условия, които били кумулативно дадени, следвало да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което било трудно да бъдели покрити от заемателя. Кредитора бил дал възможност на насрещната страна в едва 3- дн.срок да му предостави двама поръчители, които обаче следвало да отговарят на множество изисквания- за сравнително висок осигурителен доход, да няма лоша кредитна история, да не бил поръчител или заемател по друг договор. Налагането на толкова къси срокове, въобще препятствало всички възможности на длъжника да реагирал и изпълнил условията. Той обективно бил в затруднение дори да направи опит да потърси поръчители, още по-малко да намерил двама такива, които да отговаряли на всички посочени условия. В тази връзка се твърди, че се налагало извода, че опцията по чл.4 от договора и т.11 ОУ всъщност не давали възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като били много трудно изпълними, като във всички случаи вземането за неустойка щяло да възникне в сферата на кредитора. Тя затова била уговорена и като сигурна част от дълга, като следвало да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с всяка погасителна вноска. Твърди се, че при тези трудно изпълними условия, за да не възникнело задължението за неустойка, както и предвид размера й от 3784,82 лв. ( при главница от 2800 лв.) се счита, че неустойката излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръщала в средство за обогатяване на кредитора, като същата била нищожна. Фактически не се касаело за 2 дължима неустойка, а за вземане, което се изплащало заедно с вноските за главница и лихви, което вземане представлявало допълнителна печалба за кредитора, освен лихва.

В конкретния случай реално била уговорена допълнителна договорна лихва, която да плащал длъжника и която била печалба за кредитора. След като било така се налагало извода, че договора за заем противоречал на част от императивните изисквания на ЗПК и в случая следвало да се приложи чл.21, ал.1 ЗПК. В договора следвало да се посочи размера на лихвения процент, като в него следвало да бъде включен и неустойката, като същия нямало да бъде 39 %, както било записано, а следвало да е по-голямо число, като бил нарушен чл.11, ал.1,т.9 ЗПК, като не бил посочен реалния ГЛП. Освен това се твърди, че доколкото лихвата била част от ГПР би следвало да се посочи и друг негов размер, различен от този в договора. Това не било сторено, поради което бил нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като не ставало ясно дали ГПР не надвишавал пет пъти размера на законната лихва ( чл.19, ал.4 ЗПК). Счита се, че договорът за потребителски кредит бил недействителен, поради неспазване на императивните изисквания, залегнали чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. В процесния договор, кредиторът единствено бил посочил като абсолютни стойности на лихвения процент по заема, ГПР на заема и годишно оскъпяване на заема. Липсвало обаче ясно разписана методика на формиране ГПР по кредита ( кои компоненти точно били включени в него и как се формирала посочения в договора ГПР от 46, 26 %). Към датата на сключване на процесния договор обективен критерии за преценка дали с клаузата за уговорената лихва бил нарушен принципът на справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване на ответника, следвало да се съобрази размера на законната лихва към този момент, без обаче тя да се приемело като максимален размер и за възнаградителна лихва, като съгласно установената съдебна практика по сходни казуси за договори, сключени преди изменението на ЗПК от 2014 г. се приемало, че максималния размер, до които съглашението за плащане по възнаградителната лихва било действително, ако тя не надвишавала с повече от три пъти законната такава, дори при необезпечен кредит. В случая това съотношение не било налице. Договорената между страните годишна лихва надхвърляла размера на законната такава за периода, поради което уговорката противоречала на добрите нрави и била нищожна. Съотнесени тези критерии и към клаузата с уговорения ГПР от 46,26 %, също обосновавали нейната нищожност. Посочените клаузи от процесния договор нарушавали принципа на справедливост и създавали условия за неоснователно обогатяване на ищцовото дружество. Налице била явна нееквивалентност между двете престации, като данните по делото не установявали обстоятелства, които да обосновават определянето на ГЛП и на ГПР по процесния договор в такъв висок размер, довел до нееквивалентност на насрещните престации при установената стойност на заема и недоказаността на значителни разходи или риск, поет от заемодателя за срока на договора, които да оправдавали договарянето на такива високи проценти. Подобна клауза по смисъла на чл.143 ЗЗП била неравноправна, тъй като била във вреда на потребителя, не отговаряли на изискването на добросъвестност и водили до значително неравноправие между правата и задълженията на ищеца- търговец и потребителя, следователно същата била и нищожна на осн. чл.146, ал.1 ЗЗП, тъй като не били представени доказателства да била договорена индивидуално. Тези обстоятелства водели и да извод за противоречие на клаузата за възнаградителна лихва, което било основание за нищожност и по чл.26, ал.4, вр. с ал.1,предл. 3 ЗЗД. По изложените съоблражения, доколкото били налице нарушенията по чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, целия договор за заем следвало да бъде приет за недействителен- чл.22 ЗПК.

Иска се да бъде прието, че сключения между страните договор е нищожен 3 поради противоречие ЗПК и присъждане на разноски за настоящата инстанция.

В съдебно заседание ищецът не изпраща представител. С депозирано писмено становище заявява, че поддържа исковете и моли за уважаването им.

В съдебно заседание ответника Т.Р. Х.- М. се представлява от пълномощник адвокат, чрез който поддържа отговора на исковата молба, счита се, че предявения иск е неоснователен и недоказан и моли за неговото отхвърляне.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Настоящата съдебна инстанция е сезирана с иск от „АСВ“ ЕАД гр. София, против Т.Р. Х.- М., с който се претендира установяване съществуването на парично задължение на ответника в размер на сумата от 4 121, 47 лв., включваща главница – 2800, 00 лв., договорно възнаграждение- 677,63 лв.и лихва за забава- 643, 84 лв. по договор за паричен заем № *** от *** г., в едно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението по чл.410 ГПК в съда до окончателното плащане на сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр. дело № *** г. по описа на ЯРС.

Ищецът е посочил, че параметрите по договора са следните : сума на кредита 2800 лв., срок- 13 месеца, ГПР- 46. 26 %, фиксиран ГЛП- 39.00 %, лихвен процент на ден 0.10 %, неустойка по т.16.3 ОУ- 3784.82 лв., общ размер на кредита без неустойка в размер на 3 477, 63 лв., с размер на вноската – 267, 51 лв. и общ размер на кредита с неустойка в размер на 7 262, 45 лв., с размер на вноската- 558, 65 лв. Твърди се, че съгласно клаузите на договора, страните постигнали съгласие, че същия има силата на разписка, видно от което заемната сума по договора била предоставена от заемодателя на заемателя с подписването му, което представлявало изпълнение на задължението на заемателя да предостави заема и създавало задължение на заемателя да плати на заемателя погасителните вноски, указани по размер и брой в договора и в погасителния план, представляващ неразделна част от него. Твърди се, че длъжника не изпълнил точно поетите по договора задължения и не внесъл нито една погасителна вноска.