Акт от 01.04.2021, Административен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 10 гр. Русе,01.04.2021 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

Административен съд -

Русе, V-ти състав, в публично заседание на четвърти март през две хиляди и деветнадесет и първа година, в състав:

СЪДИЯ:

ВИЛИАНА ВЪРБАНОВА при секретаря БИСЕРКА ВАСИЛЕВА докладваното от съдия ВЪРБАНОВА адм. дело № 67 по описа за 2021 година, за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по чл. 118 от

Кодекса за социално осигуряване (КСО) във вр. с чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба на П.И.Г. *** против Решение № 1040-17-1/16.01.2021 г. на Директора на ТП на НОИ – Русе, с което е потвърдено Разпореждане № 171-00-3259-5/13.11.2020 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което на жалбоподателката е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО. В жалбата са наведени основания за незаконосъобразност на оспорения акт поради нарушение на материалния закон. Основното възражение касае определянето на държавата на пребиваване на жалбоподателката, като същата твърди, че това е Република България. Претендира се отмяна на акта, както и присъждане на направените разноски.

Ответникът, действащ в процеса чрез процесуален представител – юрисконсулт, поддържа становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски за процесуално представителство от юрисконсулт. Прави възражение за прекомерност на заплатеното от жалбоподателката и претендирано за възстановяване от ответника адвокатско възнаграждение.

След като съобрази събраните по делото доказателства, становищата на страните и релевираните от тях доводи и след като извърши служебна проверка по чл. 168, ал. 1 АПК вр. с чл. 146 АПК, административният съд приема за установено следното:

Административното производство пред ръководителя на осигуряването за безработица е стартирало с подаване от П.Г. на заявление вх. № 171-00-3259/12.12.2019 г., с което същата е поискала отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ). В заявлението Г. посочва, че считано от 02.11.2019 г. е прекратено правоотношението й с осигурител в Румъния, където е упражнявала трудова дейност. Декларирала е, че не получава парично обезщетение за безработица в друга държава. Допълнително Г. е представила и декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, в която е посочила като последен период на заетост периода от 01.12.2015 г. до 01.11.2019 г. в Румъния, където е работила като наето лице. Декларирала е още, че през периода на тази последна заетост няма съпруг и деца, а преобладаващата част от роднините й са живели в България. Г. е посочила в декларацията, че не притежава собствено жилище, но преобладаващата част от социалните й контакти са в България и възнамерява да се установи (установен е) трайно в България.

С разпореждане № 171-00-3259-1/20.12.2019 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО производството по отпускане на парично обезщетение за безработица на жалбоподателката е спряно с мотив, че във връзка с уточняване пребиваването на лицето по смисъла на европейските регламенти за социална сигурност се изчаква получаване на СЕД Н006.

По административната преписка се съдържа представен неколкократно преносим документ U1, издаден от компетентната институция на Румъния, в който е удостоверена трудова заетост на жалбоподателката на територията на тази държава общо в периода от 01.02.2007 г. до 01.11.2019 г. като последната заетост е прекратена поради съкращаване. В документа е отбелязано, че Г. няма право на обезщетение за безработица от издаващата документа държава, тъй като не е подала искане за прехвърляне на обезщетенията за безработица.

За издаване на СЕД Н006 от Румънската компетентна институция от страна на ТП на НОИ – Русе е изпратено Искане за информация за пребиваване – СЕД Н005, в което административният орган е посочил, че за преценка правото на обезщетение за безработица на г-жа Г. по реда на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 се нуждае от информация дали Г. е пребивавала в Румъния в периода от 01.12.2015 г. до 01.11.2019 г. В искането липсва посочване на каквато и да е друга информация, свързана с пребиваването (не е попълнен раздел 4 от формуляра, освен статута на лицето като безработно). От страна на Румънската институция в изрично писмо е посочено, че за да бъде издаден исканият документ (СЕД Н006) е необходимо П.Г. да представи удостоверение за регистрация на местожителството в Румъния. Такова удостоверение е представено от жалбоподателката. В същото е посочен адрес в гр. Букурещ като валидността на документа е от 12.06.2019 г.

Въз основа на получената информация

Румънската компетентна институция издала СЕД Н006, в който се посочва адресът на Г. в Букурещ, отразен в предоставеното от нея удостоверение за регистрация. В раздела за определяне вида на адреса в СЕД Н006, адресът е посочен едновременно и като „държава на пребиваване“ и като „адрес за връзка с лицето“. Отбелязано е още, че на посочения адрес Г. е пребивавала за целия период на своята трудова заетост като наето лице в Румъния, т.е. от 01.02.2007 г. до 01.02.2010 г., от 01.03.2010 г. до 01.11.2015 г. и от 01.12.2015 г. до 01.11.2019 г.

На 25.08.2020 г. е издадено

Разпореждане № 171-00-3259-2, с което ръководителят на осигуряването за безработица на основание чл. 55 от АПК е възобновил производството по заявлението на жалбоподателката за отпускане на ПОБ с мотива, че е получен изискания СЕД Н006, издаден от компетентната институция на Румъния. Последвало издаване на Разпореждане № 171-00-3259-3/31.08.2020 г., с което на основание чл.54ж, ал.

1 и във връзка с чл. 11, §3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО на П.И.Г.. В мотивите на разпореждането е посочено, че съгласно разпоредбата на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004 българската институция не е компетентна да предостави парично обезщетение за безработица по българското законодателство, тъй като пребиваването на лицето по смисъла на европейските регламенти в областта на социалната сигурност е държавата по последна заетост – Румъния. Това обстоятелство според административния орган се установява от получения структуриран електронен документ (СЕД) Н006 (Отговор на искането за информация за пребиваване – чл. 11 и чл. 20 от Регламент № 987/2009), издаден от компетентната институция на Румъния, в който се съобщава, че госпожа Г. е пребивавала през периодите на заетост в Румъния. Разпореждането е оспорено от П.Г. пред директора на ТП на НОИ – Русе.

В хода на производството пред горестоящия орган е изискана информация от ТД на НАП – Варна, офис Русе дали П.Г. е плащала данъци в Република България върху доходите си от последната заетост в Румъния за периода 2007 г. – 2019 г.

Изискана е също така информация от ОДМВР – Русе за влизане и излизане в/от България на Г. и членовете на нейното семейство за времето на заетостта й в Румъния.

След изпращане на гореописаните писма директорът на ТП на НОИ – Русе е постановил Решение № Ц1040-17-52/22.10.2020 г., с което е отменил Разпореждане № 171-00-3259-3/31.08.2020 г. на ръководителя на осигуряването за безработица и му е върнал преписката за ново произнасяне по заявлението на Г. за отпускане на ПОБ. В мотивите на решението се сочи, че със СЕД Н006 компетентната институция на Румъния е уведомила ТП на НОИ – Русе, че П.Г. е пребивавала в Румъния и е посочен адрес за контакт на лицето. За определянето на компетентната държава и по-конкретно на държавата на пребиваване на жалбоподателката обаче било необходимо да се изследват и други обстоятелства, за които именно била изискана информацията от ТД на НАП – Варна, офис Русе и от ОДМВР – Русе.

В отговора, изпратен от приходната администрация се посочва, че Г. е подавала годишни данъчни декларации по ЗДДФЛ за периода от 2011 г. до 2016 г. за получени доходи от извънтрудови правоотношения с възложител българско търговско дружество. От предоставената от ОДМВР – Русе информация се установява, че за времето от 01.01.2010 г. до 01.11.2019 г. П.Г. се е завръщала в България многократно, като от 2018 г. се е завръщала в страната почти ежеседмично. Няма установени пътувания от други членове на семейството на жалбоподателката.

Последвало издаване на Разпореждане №

171-00-3259-5/13.11.2020 г. от ръководителя на осигуряването за безработица, с което отново на жалбоподателката било отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО. Мотивите на това разпореждане са напълно идентични с тези на отмененото Разпореждане № 171-00-3259-3/31.08.2020 г. като е добавено единствено, че получената допълнително информация от ОДМВР – Русе е ТД на НАП Варна, офис Русе, както и направените служебни справки в регистрите, потвърждават, че госпожа Г. не е живяла в България и не е осъществявала дейност, при прилагането на българското законодателство за времето от 2017 г. до 2019 г., както и че България не е държавата, в която се счита, че лицето пребивава и за целите на данъчното облагане, тъй като няма подадени декларации и платени данъци.

Това разпореждане отново е оспорено от П.Г. пред директора на ТП на НОИ – Русе. Горестоящият орган се е произнесъл с обжалваното в настоящото производство Решение № 1040-17-1/06.01.2021 г., с което е отхвърлил жалбата на Г.. Мотивите, с които горестоящият орган е отхвърлил жалбата и е потвърдил оспореното пред него разпореждане за отказ да бъде отпуснато парично обезщетение за безработица, се базират на тълкуване на разпоредбата на чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 и чл. 11, § 1 и 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009, касаещи понятието „пребиваване“ във връзка с данните от получения от румънската институция СЕД Н006 и данните за липса на плащани данъци в Република България, както и за времето на завръщане на жалбоподателката в България. Административният орган приема, че в конкретния случай държавата по последна заетост и държавата по пребиваване на жалбоподателя съвпадат и това е Румъния, както и че завръщането на Г. в България не представлява завръщане в държавата по пребиваване, а промяна на пребиваването след приключване на заетостта в Румъния, поради което компетентна по отношение на паричното обезщетение за безработица се явява именно тази държава.

Решението на Директора на ТП на НОИ –

Русе е съобщено на жалбоподателката чрез нейния пълномощник на 11.01.2021 г., видно от приложеното по преписката известие за доставяне, след което на 20.01.2021 г. Г. е подала жалба чрез административния орган до настоящия съд. Към жалбата са приложени справки, отразяващи заплатен от жалбоподателката данък върху МПС за притежавани от нея в процесния период автомобили, регистрирани в Р България, както и данък и такса битови отпадъци за недвижим имот в с. Семерджиево, също притежаван от жалбоподателката.

В хода на съдебното производство са разпитани като свидетели Д.И.К., живеещ на семейни начала с жалбоподателката от 2018 г. и Е.Р.В. – нейна приятелка от ученическите години. И двамата свидетели посочват, че Г. е работила в Румъния, но особено в последните две години се е завръщала ежеседмично, т.е. всяка събота и неделя в България, отпуските си е прекарвала също в България. През седмицата, когато е била на работа е била пък посещавана от приятеля си в Букурещ. Въпреки различията в показанията на двамата свидетели относно точното място (адрес), на което жалбоподателката живее след завръщането си в България, безспорно се установява, че Г. *** и категорично липсват данни тя да се е завръщала в Румъния да живее или да си търси работа.

От така установеното фактическо положение съдът достигна до следните правни изводи:

Оспорването е процесуално допустимо и подлежи на разглеждане.

Жалбата е подадена от надлежна страна – неблагоприятно засегнат адресат на акта, депозирана е в преклузивния 14-дневен срок по чл. 118, ал. 1 КСО и е насочена срещу годен за оспорване акт съгласно цитираната норма.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Оспореното решение е издадено от материално и териториално компетентен орган (арг. чл .117 КСО). Спазена е предписаната от закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, вкл. фактически и правни основания. Административният орган в съответствие с чл. 35 от АПК е изяснил в пълен обем фактите и обстоятелствата от значение за случая, като по този начин е изпълнил задължението си по чл. 36, ал. 1 от АПК да събере служебно всички доказателства относими към конкретния случай, но при анализа им е достигнал до неправилни и необосновани правни изводи, в противоречие с материалните разпоредби на закона.