Определение № 1297 от 14.05.2025, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1297 гр. София, 14.05.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Теодора Кръстева

Членове:

Светлин Михайлов

Снежана Бакалова като разгледа докладваното от Теодора Кръстева Въззивно частно гражданско дело № 20251000500047 по описа за 2025 година

Производството е образувано по частна жалба от З. Д. З., Д. З. С. и В. Т. С., чрез адв.

М. против определение № 560/23.10.2024 г. по т.д. № 220/2024 г. на Софийски окръжен съд с което е върната исковата молба и е прекратено производството по делото, поради съществуването на абсолютна процесуална пречка по чл. 299, ал. 2 ГПК за повторно разглеждане на предявените искове.

Твърди се, че определението е неправилно и следва да бъде отменено.

Жалбоподателите поддържат, че СОС неправилно е приел, че настоящият спор е идентичен с вече разгледаните искове по т. д. № 542/ 2017 г. на СОС, тъй като предмета на предходното дело включвал само клаузите за лихвите и превалутирането, докато с настоящия иск се поставял въпросът за нищожност на договора. Считат, че не е налице тъждество едновременно на основанието и на петитума на исковете по двете дела, поради което и правилото за обективните предели на силата на присъдено нещо било неприложимо.

Позовават се на определение № 373 от 19.02.2024 г. по т. д. № 381/ 2023 г. на ВКС от приключило производството по т. д. № 542/ 2017 г. на СОС, в което дължимостта на сумите за които е издадена заповед за изпълнение, като предмет на делото била разграничена от нищожността на целия договор за банков кредит. Затова застъпват разбирането, че предявените в настоящото производство иск за нищожност на договора за банков кредит и на договорите за ипотека са с различен предмет и са допустими.

Жалбата е подадена срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, от легитимирани да обжалват лица и в установения от закона срок, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

С исковата молба жалбоподателите са предявили искове за нищожност на договора за потребителски кредит № HL 35921/30.07.2008 г. сключен с ответника „Юробанк България“ АД и при условието на евентуалност искове за нищожност на учредените договорни ипотеки съответно с Нотариален акт № 79/ 2008 г. и нотариален акт № 67/ 2014 г., евентуално за унищожаемост на имотеките. Твърди се, че договорните ипотеки са нищожни на следните основани: 1. Сключени са в нарушение на Закона за защита на потребители; 2. Поради противоречие с добрите нрави, тъй като съдържали условия, които са прекомерни тежки и 1 несправедливи спрямо потребителите и по тази причина, договорите нарушавали баланса между правата и задълженията на страните; 3. Поради липса на основание – ипотеките били учредени без реално съществуващо и правно валидно основание, защото обезпечените вземания били по нищожен договор за потребителски кредит. Твърди се, че договорите за ипотека са унищожаеми, тъй като били сключени при крайна нужда и явно неизгодни условия.

Зачитането на силата на присъдено нещо се състои в задължението на всеки държавен орган да възприеме като свое скрепеното със СПН установяване и да изхожда от него в дейността си спрямо лицата, обвързани от СПН, като не пререшава и не преразглежда този въпрос – чл. 299, ал. 1 ГПК. С приключилото производство по т. д. № 542/ 2017 г. е установено съществуването на спорното право, а именно, наличието на дълг на З. Д. З., В. Т.

С. и Д. З. С. по сключения с „Юробанк България“ АД договор за потребителски кредит № HL 35921/30.07.2008 г., преструктуриран с договор за рефинансиране на жилищен/ ипотечен кредит № HL 64777/17.02.2014 г. и допълнителните споразумения към него и този въпрос не подлежи на пререшаване въз основа на съществували до момента на последните устни състезания по приключилото дело, факти. Допустимо е пререшаване на спора само въз основа на настъпили след този момент факти – арг. от чл. 439, ал. 2 ГПК, което в случая не е налице.

В хипотезата на уважен по приключилото дело иск за вземане, пререшаване ще е налице, ако в последващо дело е предявен отрицателен установителен иск за същото вземане или осъдителен иск за връщане на принудително събраните суми въз основа на същото решение, както и ако е предявен иск за установяване на нищожността на сделката от която произтича вземането /както е по настоящото дело/, тъй като валидността на същата вече е установена по приключилото дело. Затова без правно значение е дали по приключилото дело, страната е изчерпала всички възражения за нищожност било то на отделни клаузи от договора или в цялост, защото този процесуален пропуск не може да бъде саниран с предявяването на нов иск за нищожност. Непререшимостта на спора е абсолютна отрицателна предпоставка, която обезпечава стабилността, правоустановяващото и регулиращо действие на СПН срещу опасността от противоречиво решение по същия спор между същите страни, предизвикано от нов иск.

Ето защо, спорът относно нищожността на договора за потребителски кредит № HL 35921/30.07.2008 г. и на договор за рефинансиране на жилищен/ ипотечен кредит № HL 64777/17.02.2014 г. и допълнителните споразумения към него не може да бъде пререшаван, поради което и предявените искове са недопустими.

Съобразно чл. 170 ЗЗД учредяването на ипотека е недействително, ако било в ипотечния договор, било в молбата за учредяване на законна ипотека или в акта, въз основа на който се подава тя, съществува неизвестност за личността на кредитора, на собственика или на длъжника, за тъждеството на имота и на обезпеченото вземане или за размера на сумата, за която се учредява ипотеката. В случая, нито едно от твърденията за недействителност на ипотеките не е относимо към основанията за недействителност в посочената разпоредба. Макар и искането да е за нищожност на ипотеката, изложените твърденията са основани изцяло отново на същите факти, касаещи нищожността на договора за кредит, поради което и съдът намира, че искането по тях е идентично с главния иск, а според казаното по – горе, пререшаването на този въпрос е недопустимо, поради което и същите са недопустими.

Съобразно чл. 33, ал. 2 ЗЗД, правото да се иска унищожаване на договор сключен поради крайна нужда се погасява в едногодишен срок от сключването му. Срокът е преклузивен, поради което и само на това основание, иска за унищожаемост на ипотеките е недопустим.

В обобщение, обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено.

2

Водим от горното, съдът,

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 560/23.10.2024 г. по т.д. № 220/2024 г. на Софийски окръжен съд.

Определението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд, при условията за допустимост по чл. 280 ГПК, в едноседмичен срок от съобщаването му.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3