Определение № 1133 от 10.03.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1133 гр. София, 10.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Бисера Максимова Частно касационно гражданско дело № 20258003100666 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество, правоприемник на КПКОНПИ, чрез процесуален представител С.

А. - ст.инспектор в ТД София, срещу определение № 3140/04.12.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 3034/2024 г. на САС, ГК, 2-ри граждански състав. С посоченото определение състав на САС е потвърдил определение № 263794/05.06.2024 г. по гр. д. № 15342/2018 г. на СГС, ГО, 1-4ти състав, в частта, в която КОНПИ е осъдена да заплати на ответника по делото Т. Т. сумата от 1 333 лв. разноски за производството с оглед прекратената част от иска. Със същото определение състав на САС е потвърдил и определение №264251 от 26.06.2024 г., постановено по гр. д. №15342/2018 г. по описа на СГС, ГО, I-4 състав, с което е оставена без уважение молбата на КОНПИ за изменение на определение № 262043 от 18.03.2024 г. по гр.д.№ 15342/2018 г. по описа на СГС, ГО, I-4 състав, в частта за разноските, с което КОНПИ е осъдена да заплати по сметка на СГС сумата от 2 988 лв. държавна такса, съобразно направения частичен отказ от иска.

Жалбоподателят счита, че обжалваното определение, постановено от САС, е неправилно и незаконосъобразно. Поради изложени в касационната жалба съображения касаторът моли за отмяна на атакуваното определение.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на разпоредбата на чл.

280, ал. 1, т. 1 ГПК относно следните два въпрос:

1. Дължат ли се съдебни разноски при прекратяване на производството поради направен отказ от иска, когато отказът произтича от факти, настъпили след предявяване на същия?

1

Следва ли да се извлича “аргумент за противното” от разпоредбата на чл. 78 ал. 2 от ГПК при наличие на изричната разпоредба на чл. 78, ал. 4 от ГПК? При направен отказ от иска следва ли да се изследват отношенията на страните, касаещи съществото на спора, и присъждането на разноските в полза на ответника да е поставено в зависимост от тези отношения?

Позовава се на определение № 1804/11.04.2024 г. по ч. гр. д. № 1222/2024 г., III г.о. на ВКС, определение по ч. гр. д. № 1978/2022 г., III г.о., определение № 2070/25.04.2024 г. по ч. гр. д.

№ 1354/2024 г., II г.о. на ВКС, определение № 2070/25.04.2024 г. по ч. гр. д. № 1354/2024 г., II г.о. на ВКС, определение № 60191/28.06.2021 г. по гр. д. № 1737/2020 г., IV г. о. на ВКС, определение № 60197/05.07.2021 г. по гр. д. № 1728/2020 г. на IV г. о. на ВКС.

2. Може ли КОНПИ да бъде освободена от заплащане на държавна такса на основание чл.

84, т. 1 от ГПК, въпреки разпоредбата на чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ, предвид че съдебно предявеното от Комисията право има характер на публично държавно вземане?

Позовава се на ТР № 7/16.11.2015 г. по т.дело № 7/2014 г. на ОСГК на ВКС; Решение № 215/12.10.2017 г., постановено по гр. дело № 432/2017 г., ГК, IV г.о. на ВКС; Определение № 5285 от 19.11.2024 г. по частно касационно гр. д. № 3651/2024 г. на ВКС, 4-то гражданско отделение, на съдебна практика на първоинстанционни и въззивни съдилища.

3. Налице ли е отношение на обща към специална норма за чл. 78, ал. 6 ГПК и чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ?

Касаторът счита, че така посочените от него въпроси са включени в предмета на обжалване - общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 274, ал. 3, вр. чл. 280, ал.

1, т. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и практиката на съдилищата на по-долно ниво.

Твърди се още и очевидна неправилност на обжалваното определение на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Ответната по касация страна Т. Т., действащ чрез адвокат Г. Н. А., изразява становище за недопустимост, евентуално за неоснователност на частната жалба.

Съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

По искането за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:

За да постанови обжалваното в настоящото производство определение, състав на САС е приел, че производството по делото е образувано по мотивирано искане на КПКОНПИ (сега КОНПИ) против Т. Д. Т. за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, подробно описано в исковата молба, на основание чл. 74, ал.2 от ЗОПДНПИ (отм.) във вр. с §5 от ЗПКОНПИ, на стойност 2 372 004.55 лв. Въззивният съд е констатирал, че с определение № 262043 от 18.03.2024 г. СГС е прекратил производството по гр. д. № 15342/2018 г. по описа на СГС, ГО, I-4 състав, поради извършен частичен отказ от иска на КОНПИ за сумата от 74 693.39 лв., представляваща част от общо заявената в размер на 2 372 004.55 лв., като производството е останало висящо за остатъка в размер на сумата от 2 352 475.66 лв., като с определението е осъдена КОНПИ да заплати по сметка на СГС сумата от 2 2

988 лв., представляваща държавна такса по осъдителния иск с правно основание чл. 153, ал.

1 от ЗОНПИ, предявен срещу Т. Д. Т.. САС е установил, че е постъпила молба от ищеца с правно основание в чл. 248 ГПК за изменение на така описаното определение, но СГС е оставил без уважение тази молба със свое определение № 264251 от 26.06.2024 г. Въззивният съд е констатирал още, че с определение № 263794 от 05.06.2024 г., първоинстанционният съд е осъдил КОНПИ да заплати на Т. Т. сумата от 1 333 лв., представляваща сторените в производството разноски по прекратената част от иска. Апелативен съд – София е разгледал поотделно възраженията на ищеца по постъпили пред него две частни жалби - с вх. № 275981/18.07.2024 г. и частна жалба с вх. № 273611/17.06.2024 г.

По частна жалба с вх. № 275981/18.07.2024 г. въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд не се е отклонил от актуалната практика на ВКС при действието на ЗОНПИ (с предходно заглавие ЗПКОНПИ), относно това дали КОНПИ дължи държавна такса при отхвърляне на исковата претенция, евентуално при прекратяване на производството поради оттегляне на исковата молба/оттегляне на въззивна жалба. Съдът е изложил съображения, че съгласно разпоредбата на чл. 157, ал. 2 от ЗПКОНПИ (сега ЗОНПИ), с решението си съдът присъжда държавната такса и разноските в зависимост от изхода на делото. Посочил е, че с разпоредбата на чл. 154, ал. 3 от ЗПКОНПИ (сега ЗОНПИ) комисията-ищец е освободена от внасянето на държавната такса само при подаването на исковата молба, респ. - при подаването на жалби (въззивна, касационна, частна), но съгласно изричния текст на цитираната разпоредба на чл. 157, ал. 2 от ЗПКОНПИ (сега ЗОНПИ) дължимата държавна такса се присъжда в зависимост от изхода на материалноправния спор по делото - възлага се в тежест на ответника при уважаване на иска за отнемане в полза на държавата на незаконно придобитото от него имущество, респ. - възлага се в тежест на комисията-ищец при отхвърляне на иска, евентуално при прекратяване на производството поради оттегляне иска. Съдът е изложил доводи, че това следва и от същността на държавната такса, която е финансово плащане със задължителен характер, налагано едностранно от държавата, което е плащане в полза на държавния бюджет от конкретно физическо или юридическо лице, заради това, че е предизвикало действието на държавен орган в свой интерес или му е предоставена исканата услуга; че съдебната такса има и възпиращ ефект - за ограничаване на неоснователните искания, като това се отнася и за случаите, когато страна по делото е държавата или неин процесуален субституент. Според въззивния съд, доводът на комисията, че е освободена от заплащане на държавната такса по силата на чл. 84, т.1 от ГПК, е неоснователен, тъй като КОНПИ е публично държавно учреждение, но вземането, предмет на делото по исковете по ЗОНПИ, е частноправно, като следва да се съобрази и изразеното в решение № 3/08.07.2008 г. по конст. д. № 3/2008 г. на КС, че законодателната преценка за освобождаване от заплащане на държавни такси на основание чл. 84 от ГПК се определя не от вида правен субект, а от характера на правото, чиято защита се търси. Съдът е посочил, че смисълът на тази разпоредба е, че държавата и държавните учреждения не дължат държавна такса, когато се защитават интереси от повисш порядък, каквато е защитата на публичната държавна собственост и публичните държавни вземания., но е приел, че в производството по ЗОНПИ комисията не брани такива 3 интереси от по-висша степен, тъй като не осъществява защита на публична държавна собственост и не претендира публични държавни вземания, а се явява процесуален субституент на държавата в производство по отнемане в нейна полза на имущество, което е незаконно придобито от частноправни субекти, като до неговото отнемане с влязло в сила съдебно решение, което има конститутивно действие, това имущество очевидно няма публичноправен характер. Отделно от изложеното, въззивният съд е посочил, че дори и материалноправният спор в производството по ЗОНПИ да попада в приложното поле на разпоредбата на чл. 84, т. 1 от ГПК, то нейното приложение би било дерогирано от изричната норма в самия специален закон - цитираната по-горе разпоредба на чл. 157, ал.2 от ЗОНПИ, съгласно която съдът присъжда държавната такса в зависимост от изхода на спора по делото. В заключение съдът е приел, че ищецът КОНПИ дължи на основание чл.157, ал. 2 от ЗОНПИ заплащане на държавна такса по делото, включително такава при прекратяване на производството поради оттегляне на част от предявения иск.

По възраженията в частна жалба с вх. № 273611/17.06.2024 г. съставът на Апелативен съд – София е приел, че в случая е налице хипотеза на прекратяване на производството по причина, която не е пряко свързана с процесуалното поведение на ответника, поради което ответникът има право на разноски и при прекратяване на производството по делото, като основанието за прекратяване е без значение, щом ответникът е получил препис от исковата молба и е сторил разноски, за да подаде отговор, и в този случай за същия възниква право да бъде обезщетен за сторените разноски.

С оглед изложените по-горе съображения САС е потвърдил и двете обжалвани пред него определения.

При така изложените изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, като съображенията за това са следните:

По така поставения първи въпрос в изложението относно това дължат ли се съдебни разноски при прекратяване на производството поради направен отказ от иска, когато отказът произтича от факти, настъпили след предявяване на същия, следва да се отбележи, че въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК. В практиката си Върховният касационен съд приема, че отговорността по чл. 78, ал. 4 ГПК не възниква, когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и ищецът се е отказал от иска поради обстоятелства, настъпили след предявяването му. Когато ищецът се е отказал от иска поради тълкувателно решение, прието в хода на производството, ищецът е длъжен да възстанови разноските на ответника. Задължителното действие на тълкувателното решение (чл. 130, ал. 2 ЗСВ) също е ретроактивно, към момента, когато е влязла в сила разтълкуваната норма (чл. 50, ал. 1 ЗНА). Тълкувателно решение, прието след предявяването на иска, не е новонастъпило обстоятелство и не освобождава ищецът от отговорността по чл. 78, ал. 4 ГПК. В случая въззивният съд е съобразил съдебната практика (определение № 843/17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г. на ВКС, определение № 626/20.08.2012 г. по ч. гр. д. № 275/2010 г. на ВКС и определение № 277/14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г. на ВКС) и е приел, че не са налице основания разноските да останат в 4 тежест на ответниците, поради това, че независимо от отказа от исковете от ищеца и прекратяване на производството, с поведението си ответниците не са дали повод за предявяване на исковете. Поведението на ответниците при завеждане на делото има правно значение в определени случаи за отговорността за разноските, но не и в хипотезата на прекратяването му поради отказ от исковете от ищеца при твърдения, че това е станало с оглед на новоприето тълкувателно решение, както се твърди в случая с Тълкувателно решение № 4/18.05.2023 г., по т.д. № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС, което има за цел да уеднакви практиката по прилагането на закона. Основна и търсена от закона цел не е проверяваните лица да бъдат санкционирани чрез възлагане в тяхна тежест на парични задължения, след като те не разполагат към момента на проверката с такива и което е равнозначно на отнемане от тях на бъдещи доходи, а целта е посредством отнемането на притежаваното от тях незаконно придобито имущество да се предотврати обогатяването им чрез използването му или чрез дохода от него. Също така съобразно разясненията, дадени в мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 7/31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, по индивидуален правен спор постановеното тълкувателно решение няма значението на юридически факт, тъй като не представлява елемент от основанието на иска, респ. не съставлява факт, индивидуализиращ материалното гражданско право - предмет на делото.