Решение № 3282 от 13.07.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3282 гр. Пловдив, 13.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20235330100886 по описа за 2023 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът А. Д. В., ЕГН: **********, от гр. П., ул. „******“ № ****, чрез пълномощник адв. Е. И., е предявил против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: 131576434, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от С. К. и против „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от управителя П. Д., искове за осъждане на първия ответник да му върне като платени без правно основание за периода ********** г. следните суми: сумата от 29, 40 лева- възнаградителна лихва по нищожен договор за паричен заем № ********** г., а втория ответник - сумата от 240, 80 левавъзнаграждение за поръчителство по нищожен договор за предоставяне на поръчителство № ******** г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от подаване на иска*********г. до окончателното им изплащане.

В исковата молба се твърди, че по договор за паричен заем № ********* г. с фиксирания ГЛП от 40 % се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на страните, поради което уговореното възнаграждение било нищожно. С договора бил отпуснат кредит в размер на 500 лева, за период от 16 седмици, с краен падеж- ******* г. Трайната съдебна практика предвиждала, че уговорката за лихва, чийто размер надвишава трикратния такъв на законната лихва, е в противоречие с добрите 1 нрави. Действителният ГПР бил различен от посочения в договора- 48, 84 %, като в случая била използвана заблуждаваща търговска практика и клаузата за ГПР била нищожна по чл.

22 от ЗПК, поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора- чл. 11 ал.

1 т. 10 от ЗПК. Уговореното възнаграждение за поръчител представлявало разход, който следвало да бъде включен в ГПР, защото оскъпявал кредита и именно невярната информация за действителния размер на ГПР представлявала заблуждаващата търговска практика. В договора било посочено, че общият размер на всички плащания е 535, 20 лева, но тази стойност била неточна и така потребителят бил лишен от възможността да разбере икономическите последици от своето задължение. Отделно от това, нищожен бил и договорът за предоставяне на поръчителство от ******** г., като се предвиждало възнаграждение за гаранцията в размер на 240, 80 лева. По своята същност поръчителството представлявало съглашение между кредитора и поръчителя, за което длъжникът се явявал трето лице. В този смисъл кредиторът имал интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение, но длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес и затова сделка между него и поръчител като процесната била без правно основание. Целта, която се преследвала чрез поръчителството, била да се обезпечат вземанията на кредитодателя, но когато длъжникът учредявал лично обезпечение, то не осъществявало тази цел. Възнаграждението по този договор, което се дължало не на кредитора, а на поръчителя от длъжника, противоречало на добрите нрави и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение.

Тук длъжникът не получавал никаква престация, с което се нарушавал принципът на справедливостта. Според правото на ЕС (Директива 2008/ 48) преди сключването на договора за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, именно с цел да се предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. В този смисъл клаузата, предвиждаща възнаграждение за осигуряване на поръчителя, влизала в пряко противоречие с целта на Директивата и така се прехвърлял рискът от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността му и допълнително се увеличавал размерът на дълга. Затова по аргумент от чл. 143 т. 19 от ЗЗП договорката била неравноправна и не пораждала правни последици. Изискването на кредитора за сключване на договор между поръчителя и длъжника било договаряне в полза на поръчителя по чл. 22 от ЗЗД. В отношенията между страните по кредита обаче нямало воля на длъжника да сключи договор за поръчителство, като той не искал да надари и кредитора, доколкото се бил съгласил на разсрочено изпълнение, а не директна престация, поради което тази уговорка за поръчителство нямала правен ефект. Моли да се признае за установено нищожността на двата договора. В съдебно заседание страната чрез пълномощника си поддържа иска.

С писмена молба в първо съдебно заседание ищецът е изменил исковете си от установителни в осъдителни такива, като е предявил срещу първия ответник иск за осъждането му да върне на ищеца сумата от 29, 40 лева- възнаградителна лихва по нищожен договор за паричен заем № ********** г., а срещу втория ответник – иск за осъждането му да върне на ищеца сумата от 240, 80 лева- възнаграждение за поръчителство по нищожен договор за предоставяне на поръчителство № ********* г., законна лихва и разноски.

2

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на първия ответник, в който се твърди, че исковете били неоснователни. Лихвеният процент представлявал цената на услугата за предоставения паричен заем, която цена не можела да бъде приравнена на възнаградителна лихва и оттук- не следвало да се обсъжда съответствие на размера й с добрите нрави. Нямало законова пречка страните да уговорят договорна лихва над размера на законната, като това било израз на свободата на договаряне. Потребителят се бил съгласил с размер на лихвата, който бил ясно посочен и за който липсвало нормативно ограничение. ГПР не бил по- висок от законово предвидения, като той се изчислявал по специална формула и тъй като възнаграждението за поръчителство не било част от заемното правоотношение, то не било включено в ГПР. Размерът му бил фиксиран, докато възнаграждението за услугата се дължало само при неизпълнение. Клиентът имал възможност да проучи предварително въпросът с обезпечението и да прецени дали да сключи договора с тези условия. Таксата за поръчителя не можело да бъде включена в ГПР, който се изчислявал към момента на сключване на договора, а тогава не било ясно дали ще е налице неизпълнение на потребителя при предоставяне на обезпечение. Клиентът имал цялата преддоговорна информация по случая и достатъчно време както да изпъкни изискването за гарант, така и да се откаже от договора. Евентуалното включване на възнаграждението за поръчителя в ГПР би довело до неговия нереален размер. Договорът за обезпечение също бил действителен, като за предоставената услуга се дължала съответна такса. Договорът отговарял на закона и бил израз на свободата на договаряне. Насрещните престации не били нееквивалентни, защото поръчителят отговарял солидарно за задълженията на заемодателя за негов дълг, който надвишавал цената на услугата.

Възнаграждението на дружеството било определено след преценка на риска, като в случай, че клиентът го считал за несправедливо висок, то той въобще не следвало да сключва договора. Търговецът не предоставял услугата безвъзмездно, а извършвал дейността си с цел печалба. Възнаграждението тук било дължимо с оглед неизпълненото задължение на потребителя за предостави поръчител. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца. В с.з. страната не се явява, не се представлява и не взема становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор и от пълномощника на втория ответник, с аргументи за неоснователност на иска. Посочва се, че с оглед гаранционната сделка по поръчителството, за правоотношението следвало да се прилагат разпоредбите на ТЗ. Договорът за гаранция обезпечавал задължението на заемателя, като това съглашение било израз на свободата на договаряне по смисъла на чл. 9 от ЗЗД. Този договор не противоречал на добрите нрави, още повече, че преценката за нищожност на това основание се правела за всеки конкретен случай. Престациите не били явно нееквивалентни, като ответникът отговарял солидарно с длъжника, който срещу неголямо възнаграждение получавал сигурност, че при неизпълнение от своя страна ще се търси отговорност от поръчителя. Възнаграждението било определено след преценка на риска, като ако длъжникът го считал за несправедливо високо, то той не следвало въобще да сключва 3 договора. Поръчителството било само възможност за лицето при обезпечаване на договора му, като това била възмездна сделка, извършвана от търговец по занятие, която му носела печалба. Твърденията в исковата молба за нищожност на договора за гаранция били голословни и неподкрепени с аргументи, като правилата на ЗЗП и ЗПК се прилагали само по отношение на договори за потребителски кредит, какъвто не бил този за гаранцията, за който се прилагали разпоредбите на ТЗ. Договорът за кредит също бил действителен, като в него имало фиксиран лихвен процент за целия срок на договора, поради което не бил нарушен чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК. Липсвало и нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото ГПР бил ясно посочен и той бил по- нисък от петкратния размер на законната лихва.

Същият бил изчислен по формула, като в него се включвали разходите, пряко свързани с договора за кредит. Възнаграждението за поръчителство не било част от заемното правоотношение, като то не било дължимо на заемодателя, а на гаранта, но за да възникнело задължение за услугата, заемателят трябвало да изпадне в неизпълнение на задължението си да представи някое от останалите обезпечения. Към момента на сключване на договора клиентът знаел за изискването за обезпечение и имал възможността да прецени дали може да осигури търсеното поръчителство. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца. В с.з. страната също не се явява, не се представлява и не взема становище.

В срока за становище по изменението на иска, такова не се взема от никой от двамата ответници.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, е бил сключен договор за паричен заем № ********** г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 500 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 16 седмични вноски, с краен падеж- ****** г., с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40 %, при ГПР- 48, 84 % и общ размер на всички плащания- 535, 20 лева.

Между ищеца и „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, пък е сключен договор за предоставяне на поръчителство № ********* г., с който ищецът възлага на този ответник да сключи договор за поръчителство с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:

131576434, за да отговаря солидарно с потребителя за задълженията му по договора за заем, срещу възнаграждение за тази услуга от 240, 80 лева, платима разсрочено с месечните вноски по договора за кредит.

Като писмени доказателства са представени договорът за паричен заем и договорът за предоставяне на поръчителство.

По делото е прието заключение на вещо лице по съдебно- счетоводна експертиза, по което след извършени проверки експертът е установил, че в договора за заем в посочения ГПР се включвала само лихвата, а в случай, че се добави и възнаграждението на поръчителя, размерът на ГПР щял да бъде 122, 88 %. По кредита били платени следните суми: главница- 4

500 лева (от общо дължима от 500 лева), лихва- 29, 40 лева (от общо 35, 20 лева) и гаранция240, 80 лева (от общо 240, 80 лева).

Във връзка със заключението на вещото лице, са изменени вида на исковете- от установителни- за нищожност на договорите, на осъдителни- за връщане на недължимо платената възнаградителна лихва по договора за кредит в размер на 29, 40 лева и за връщане на недължимо платено възнаграждение по договора за поръчителство в размер на 240, 80 лева, поради това, че са недължимо платени по нищожни договори.