Решение № 894 от 13.02.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 894 гр. София, 13.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Н. Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Георги Кацаров при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Н. Димов Въззивно гражданско дело № 20231100508610 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 20076038 от 24.01.2023 год., постановено по гр.дело № 7155/2021 г. на СРС, ІІ Г.О., 163 състав, е допуснат на основание чл.344, ал.1 ГПК във вр.чл.34 ЗС до делба следния имот: западната част на двуетажна двуфамилна жилищна сграда с идентификатор *** по КККР на гр.София, двуфамилно жилище, находящо се в гр.София, район Подуяне, кв.Левски, ул.“*******, със застроена площ от 93,31 кв.м., построена в имот с идентификатор № ***, на два етажа- първи/ приземен етаж/- две стаи, дневна- столова, вестибюл, кухня, антре и други сервизи, и на втори етаж- от стая, дневна- столова, вестибюл, кухня, антре и други сервизи, заедно с две избени помещения под първия етаж на сградата при съседи: от три страни ПИ с идентификатори № *** и ПИ с идентификатори № ***, при следните квоти: 1/6 ид.част за ищеца В. Ц., роден на 04.07.1957 г., живущ в гр.Мюнхен, Германия, 1/6 ид.част за ищцата Б. Е. Ц., родена на ******* г., живуща в гр.Мюнхен, Германия, и 4/6 ид.части за ответника Ц. П. И., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“*******. С решението на съда е отхвърлен предявения от А. В. И., ЕГН *******, живуща в гр.Мюнхен, Германия, иск за делба на поземлен имот/ПИ/ с 1 идентифакитар № *** по КККР на гр.София, находящ се в гр.София, район Подуяне, кв.“Левски“, ул.“ *******, с площ от 309 кв.м. по скица, при граници- ПИ с идентификатор №№ ***, ***, ***, 68134.608257, и поземлен имот/ПИ/с идентификатор № *** по КККР на гр.София, находящ се в гр.София, район Подуяне, кв.Левски, ул.“*******, с площ от 414 кв.м. по скица, при граници: ПИ с идентификатор №№ ***, ***, ***,

***, при следните квоти: 1/3 ид.ч. от 292.90/703.90 ид.части за ищец А. В.И., 2/3 ид.ч. от 292.90/703.90 ид.ч. за ответник Ц. П.И., 283.59/703.90 ид.ч. за ответник Г.

Ил.З., и 124.41/703.90 ид.ч. за ответник И. Ж.Р.. С решението на съда е осъдена А. В.

И., ЕГН **********, живуща в гр.Мюнхен, Германия, да заплати по сметка на Софийски районен съд, на основание чл.9 от Тарифа за дьржавните такси събирани от съдилищата по ГПК, сумата от 100 лева, представляваща дължима държавна такса за отхвърления иск.

Срещу решението на СРС, 163 с-в е постъпила въззивна жалба от А. В. И., подадена чрез пълномощника адв.С. П., с искане същото да бъде отменено, като неправилно, в частта с която е отхвърлен предявения от съделителката А. В. И. иск за делба на процесния поземлен имот. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, като постановено при съществено нарушение на процесуалните правила. Твърди се, че първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка и наличие на съсобственост между страните по делото по отношение на процесния поземлен имот. Изложеното в мотивите на решението, в обжалваната част не било съобразено с факта, че ППВС № 2/82 г. е обявен за изгубил значение акт, според практиката на ВКС. В тази връзка съделителката- ищец, чрез своя пълномощник адв.С. П. моли съда след като извърши цялостна проверка на обжалваното решение, да отмени същото в обжалваната част и вместо това да постанови друго, с което да допусне да бъде извършена съдебна делба на процесния поземлен имот между съделителите А. В. И., Ц. П. И., Г. И. З. и И. Ж. Р., при квоти на съсобственост посочени във въззивната жалба. Не претендира присъждане на разноски по делото.

Въззиваемите страни- ищци по делото В. Ц. и Б. Е. Ц., чрез пълномощника си адв.С. П. не оспорват подадената въззивна жалба.

Въззиваемата страна- ответник по делото Ц. П. И., чрез пълномощника си адв.Н.

Б. оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата, като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение в обжалваната част - потвърдено, като правилно и законосъобразно. Не претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ответник Г. И. З. оспорва жалбата по съображения 2 изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата, като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение в обжалваната част - потвърдено, като правилно и законосъобразно.

Въззиваемата страна- ответник И. Ж. Р. оспорва жалбата по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата, като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение в обжалваната част - потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно в обжалваната от ищцата част, като постановено при спазване на съдопроизводствените правила и материалния закон.

Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата 3 на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателката във връзка с неговата правилност. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Като неоснователни следва да се преценят основните доводи изложени във въззивната жалба относно приетото в мотивите на решението, в обжалваната му от съделителката -ищец част.

С приемането на новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване. Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.

В т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право. По силата на чл.236, ал.2 във връзка с ал.1, т.5 от ГПК, съдът се произнася с решение /като редовен и надлежен съдебен акт/ по основателността респективно неоснователността на исковете, с които е сезиран, поради което и законодателят изисква решението да съдържа "какво постановява съдът по съществото на спора". Релевираните възражения на страните, било правоизклюващи, правопроменящи или правоизменящи, заявени като защита срещу предявен иск, безусловно подлежат на обсъждане в мотивите на съдебния акт, които се излагат към решението и съответно имплицитно се съдържат в диспозитива на решението по същество, доколкото тяхната основателност може да обуслови краен извод за несъществуването, липса или погасяване на конкретно защитимото материалното 4 право, или за неговата трансформация от гледна точка на изискуемост, ливидност.

Безалтернативен е изводът, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право, а изложеното в мотивите - само по изключение досежно възраженията за право на задържане и прихващане/ чл.298, ал.4 от ГПК/. С Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т.18, което в тази си част не е изгубило значение при действието на приетия през 2007 г. и приложим към конкретното дело Граждански процесуален кодекс, е разрешен по задължителен за съдилищата начин въпросът за обжалваемостта на мотивите към съдебно решение. Според дадените указания, на обжалване подлежи самото решение /т. нар. диспозитив/, с което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо относно съществуването на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Мотивите към решението, които съдържат констатации за доказателствени факти, юридически факти и преюдициални правоотношения, не са източник на правни последици и не са част от решението. Поради това те не могат да бъдат предмет на самостоятелно въззивно и касационно обжалване, отделно и независимо от решението по съществото на правния спор. В този смисъл са решение № 167/09.11.2010 г. по т.дело № 1012/2009 г. на ВКС, Т.К., ІІ т.о., определение № 60521/28.09.2021 г. по т.дело № 1532/2020 г. на ВКС, Т.К., І т.о. и други.

За разлика от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по действащия ГПК - чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди - чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт.