Решение № 858 от 27.02.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 858 гр. Пловдив, 27.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър М. Милев при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Петър М. Милев Гражданско дело № 20245330113345 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Образувано е по искова молба, подадена от В. П. И., ЕГН **********, с адрес в ******************************* против „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК 205559807, със седалище и адрес на управление в гр. София, ул.

„Черковна“ № 38, ет. 1, офис 4, с която се иска прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № ******* от 27.06.2023 г., сключен между страните, а при условията на евентуалност – ако не се уважи главния иск, прогласяване нищожността на договорната клауза за такса за разглеждане в размер на 688,55 лв.

В исковата молба се твърди, че страните са сключили договор за паричен заем, по силата на които ответникът е отпуснал заем на ищеца в размер на 2 800 лв. при ГЛП по заем 22% и годишен процент на разходите – 51,47%, уговорена била и такса за разглеждане в размер на 688,55 лв.

Сочи се, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, а в условията на евентуалност – че клаузите за такса за разглеждане е нищожна. Излага се, че в договора за кредит не са изложени приложимия лихвен процент и условията за прилагането му, което е основание за нищожност на договора съгласно чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Твърди се, че ГПР не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК, тъй като не става ясно от договора дали в ГПР е включена таксата, която се твърди, че е нищожна. Излагат се твърдения, че с предвиждането на разходите за такса за разглеждане, която не е включена в ГПР, се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Ищецът е на мнение, че непосочването на правилния ГПР представлява заблуждаваща търговска практика по чл. 68д, ал.

1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поддържа се, че е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 5 1 от ЗПК, понеже ГПР е в размер над 50%.

В условията на евентуалност са наведени твърдения, че клаузата за такса за разглеждане е нищожна поради накърняване на добрите нрави, като същата е заложена в прекомерен размер и води до скрито оскъпяване на кредита.

Таксите се сочи, че противоречи на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, като и че нарушава чл. 143, т. 5 от ЗЗП, понеже е необосновано висока, поради което води до неоснователно обогатяване.

Отправено е искане за присъждане на разноските по делото, като и присъждане на адвокатския хонорар в полза на адвоката при условията на чл.

38, ал. 2 от ЗА.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който ответникът сочи, че искът е неоснователен. Ответникът признава, че между страните е сключен договор за потребителски кредит на 27.06.2023 г., като същият е подписан от разстояние. Възразява се срещу доводите за недействителност на договора, като се сочи, че същият отговаря на всички изисквания на ЗПК. Изложено е, че таксата за разглеждане е за предварително разглеждане на документи на кандидат–кредитополучателя, като между страните все още няма сключен договор за кредит, а е налице преддоговорно взаимотношение между тях. Ответникът сочи, че таксата за разглеждане е включена в ГПР, като ГПР съгласно чл.19 от ЗПК не недвишава императивно определената от законодателя граница.

В обобщение, ответникът моли искът да бъде отхвърлен, както и да бъдат присъдени разноски по производството.

Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е положителен установителен главен иск с правно основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 във връзка с чл. 19, ал. 4 и 5 от ЗПК във връзка с чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП за прогласяване нищожността на договора за потребителски кредит, а в условията на евентуалност – положителен установителен евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД във връзка с чл. 10а, ал. 1 от ЗПК във връзка с чл. 143, т. 5 от ЗЗП за прогласяване нищожността на договорната клауза за такса за разглеждане.

В тежест на ищеца по установителните искове е да докаже сключването на договора за потребителски кредит, както и по главния иск – основанията за нищожност на договора за потребителски кредит, а по евентуалния иск – основанията за нищожност на клаузата за такса за разглеждане.

В тежест на ответника е да докаже възраженията си в отговора на исковата молба.

К а т о безспорни между страните са отделени следните факти и обстоятелства: страните са сключили Договор за потребителски кредит № ******* от 27.06.2023 г.

Налице е правен интерес за ищеца от предявяване на положителни установителни искове с оглед твърденията на същия, че договорът, респ. таксата са нищожни.

По фактите:

2

От приобщения по делото доказателствен материал се установява, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ******* от 27.06.2023 г. за главница в размер на 2 800 лв., при ГЛП 22% (или 670,63 лв.) и ГПР 51,47%, разсрочена на 24 месечни вноски по кредита. Страните са уговорили и заплащането на такса за разглеждане в размер на 688,55 лв., което за заплаща разсрочено съгласно погасителния план. Таксата се дължи изцяло в случай на предсрочно погасяване или предсрочно прекратяване на договора по каквато и да е причина. Таксата за разглеждане не се дължи, ако потребителят е избрал заплащането на договорно възнаграждение. Общата сума за връщане по заема възлиза на 4 159,18 лв.

В ГПР по договора е включена възнаградителната лихва и таксата за разглеждане.

По главния иск:

Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК размерът на ГПР по договора за кредит не следва да надвишава петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Законната лихва за забава е уредена в чл. 86 от ЗЗД във връзка с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения. Като съгласно член единствен от посоченото ПМС годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е определен в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. В тази връзка основният лихвен процент, приложим към момента на сключване на договора за потребителски кредит (т.е. към 27.06.2023 г.), е този, посочен за 1 януари на текущата 2023 г., а именно в размер на 1,42% съгласно обявения ОЛП на сайта на БНБ (https://www.bnb.bg/Statistics/StBIRAndIndices/StBIBaseInterestRate/index.htm? firstDays=01&firstMonths=01&firstYear=2012&lastDays=01&lastMonths=12&lastYear=2 Excel). В тази връзка законната лихва за забава, изчислена съгласно горепосоченото ПМС към момента на сключване на договора, е в размер на 11,42%. От това следва извод, че ГПР по договора съгласно ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК може да бъде в размер не повече от 57,10%. От тази гледна точка, посоченият в договора ГПР не противоречи на закона.

Ищецът твърдеше, че в ГПР не се включва таксата за разглеждане, но това твърдение остана недоказано. В същото време ответникът сочеше, че в ГПР се включва и таксата за разглеждане, поради което възраженията на ищеца за нищожност на договора по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК са неоснователни.

Договорната лихва по кредита съдът намира, че е уговорена правилно, нейният размер не е прекомерен и не се установиха нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК.

Изложените по-горе изводи за правилно посочен ГПР в договора обосновава липсата на нарушение и на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП.

Следователно главният установителен иск подлежи на отхвърляне.

По евентуалния иск:

Налице са предпоставките за разглеждане на евентуалния иск за прогласяване нищожност на клаузата за такса от процесния договор.

3

Доколкото ищецът не обосновава интерес от кумулативното разглеждане на евентуалните искове за нищожност, нито определена поредност, следва да се приеме, че основанията по евентуалните искове са предявени в условията на алтернативност.

Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК (нов – ДВ, бл.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.).

Законът не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита – чл.

10а, ал. 2 от ЗПК. Таксата за разглеждане по процесния договор за кредит, по своето естество, е част от възнаграждението за предоставения заем.

Таксата за разглеждане представлява по своята същност „такса за усвояване на кредита“ по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Размерът на таксата е 1/4 от стойността на отпуснатия кредит, което я определя като немалък разход по кредита, а и потребителят не получава насрещна престация за заплащането й – нито преди, нито след сключването на договора.

Възраженията на ответника, че таксата е за предварително разглеждане на документите на кандидат и че между страните по делото все още няма сключен договор за кредит, не се споделят от настоящия съдебен състав, понеже размерът на таксата се включва впоследствие в размера на погасителната вноска, която се изплаща разсрочено по време на действието на договора за кредит. Същата е взаимно свързана с договора за кредит и представлява разход по самия договор, както и че съгласно договора за кредит същата се включва при изчисляването на ГПР, което е уговорка във вече сключения договор за кредит.

Изложеното води до извода, че таксата е в разрез с принципа за добросъвестност и справедливост. Единствената цел на таксата е да доведе до неоснователно обогатяване в полза на кредитодателя. Необосновано е твърдението на ответника, че таксата се дължи предварително и в момент, в който длъжникът няма качеството потребител, понеже е включена в ГПР и в погасителните вноски.

Поради гореизложените аргументи съдът намира, че таксата за разглеждане, уговорена в сключения между страните договор, противоречи на добрите нрави и е нищожна. Следователно установителната претенция се явява изцяло основателна.

В този смисъл Определение № 42 от 08.01.2024 г. по ВЧГД № 3359/2023 г., Определение № 260731 от 10.12.2020 г. по ВЧГД № 2905/2020 г. на IX състав на ОС – Пловдив; Определение № 260135 от 18.01.2021 г. по ВЧГД № 113/2021 г. на IX състав на ОС – Пловдив; Определение № 260169 от 22.01.2021 г. по ВЧГД № 125/2021 г. на IX състав на ОС – Пловдив.

Доколкото евентуалният иск подлежи на уважаване на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, не е настъпила процесуалната предпоставка за разглеждане на останалите алтернативно предявени основания за нищожност по евентуалния иск.

По разноските:

При този изход на делото разноските по уважения иск следва да бъдат възложени на ответника.

На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да заплати 4 дължимата държавна такса по производството, понеже ищецът е освободен от заплащане на държавни такси и разноски на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК. Държавната такса по главния иск е в размер на 166,37 лв., докато по евентуалния иск е 50 лв. Следователно съдът намира, че ответникът следва да бъде осъден да заплати държавна такса в размер на 50 лв., отговарящ на цената на иска на евентуалния иск (688,55 лв.), в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на РС – Пловдив. Останалата част в размер на 116,37 лв. за държавна такса следва да остане за сметка на бюджета на съдебната власт съобразно отхвърления главен иск.

Процесуалният представител на ищеца е отправил претенция по чл. 38, ал. 2 от ЗА да му бъде присъден адвокатски хонорар за оказаната правна помощ на ищеца като материално-затруднено лице в размер на 860 лв. с ДДС.

Ответникът е отправил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, в случай че същото надвишава минимума по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно съдебната практика (Определение № 366/16.08.2022г. по ч.т.д. № 1085/2022г. на ВКС и Решение по съединени дела C‑224/19 и C ‑259/19 на Съда на Европейския съюз ) съдът не е задължен от минималните размери в наредбата, а следва да извърши цялостна преценка.

Разпечатката съдържа 51 от 63 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/102a959e-4030-4ef6-9200-8d506d99cace