Решение № 2116 от 06.02.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2116 гр. ****** 06.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 47 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МАРИЯ В. БОГДАНОВА

НОНЧЕВА при участието на секретаря ДЕНИЦА Ж. ВИРОНОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ В. БОГДАНОВА НОНЧЕВА

Гражданско дело № 20231110127131 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба от „********* срещу В. В. К., с която е предявен иск за признаване за установено между страните, че ищецът не дължи на ответника вземания, предмет на изпълнително дело № *********, образувано въз основа на изпълнителен лист от 03.05.2023 г., издаден по гр. д. № 57545/2020 г. по описа на СРС, 65-ти състав. Твърди се, че процесните вземания били погасени преди образуване на изпълнителното дело чрез прихващане, тъй като ищцовото дружество било кредитор на ответника по силата на Договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от 28.06.2011 г. Дължимите на „********* от В. В. К. вземания по този договор представлявали главница в размер на 1913,88 лева. Във връзка с договора било образувано гр. д. № 57545/2020 г. по описа на СРС, 65-ти състав, с решението по който в полза на В. В. К. били присъдени съдебни разноски в размер на 1320,00 лева, които именно били предмет на изпълнително дело № *********. Насрещните между страните вземания били погасени до размера на по-малкото от деня, в който прихващането могло да се извърши – от 13.04.2023 г., когато решението по гр. д. № 57545/2020 г. по описа на СРС, 65-ти състав, влязло в сила. Ищецът отправил до ответника възражение за прихващане, получено лично от В. К. на 05.05.2023 г., но 1 въпреки това последният образувал изпълнително дело 12 дни по-късно, като дължимите по него от ищеца вземания били събрани в резултат на наложения запор върху банковите сметки на дружеството. Въз основа на изложеното е отправено искане да бъде признато за установено, че ищецът не дължи на ответника вземания по изпълнителен лист от 03.05.2023 г., издаден по гр. д. № 57545/2020 г. по описа на СРС, 65-ти състав, поради погасяването им чрез прихващане на 13.04.2023 г.

Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника В. В. К. за отговор, като с постъпилия в законоустановения срок такъв исковата претенция се оспорва в цялост като неоснователна по подробно изложени аргументи. Оспорват се твърденията на ищеца за съществуващо в негова полза спрямо ответника безспорно по основание и размер вземане. Ответната страна поддържа, че изявлението за прихващане, направено от ищцовото дружество, не било годно да произведе действие, тъй като не съществувало активно вземане в полза на „********* поради установената със сила на пресъдено нещо липса на валидно договорно правоотношение между страните. Релевирано е и възражение за изтекла спрямо процесното вземане погасителна давност. Отправено е искане за отхвърляне на исковата претенция и за присъждане на сторените по делото разноски.

Софийски районен съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предмет на делото е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, вр. чл. 124, ал. 1, предл. 3 ГПК за признаване за установено между страните, че ищецът „********* не дължи на ответника В. В. К., сумата от 1320,00 лева, предмет на изпълнително дело № ********* по описа на ЧСИ ***********, представляваща вземания по изпълнителен лист, издаден на 03.05.2023 г. по гр. д. № 57545/2020 г. по описа на СРС, 65-ти състав, поради погасяването му чрез прихващане.

В производство по предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК ищецът следва да докаже фактите, от които произтича правния му интерес, а в тежест на ответника е установяването при условията на пълно и главно доказване на фактическите обстоятелства, от които произтича отричаното право.

Съгласно принципа за разпределение на доказателствената тежест в процеса, всяка страна носи тежестта да докаже фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици, съгласно разпоредбата на чл. 154 ГПК. При предявен отрицателен установителен иск за недължимост на определена сума, какъвто е настоящият казус, кредиторът-ответник по иска трябва да докаже фактите, от които произтича вземането, а длъжникът-ищец – релевираните възражения за недължимост на същото, поради което именно ответникът по отрицателния установителен иск следва да докаже, че 2 вземането е възникнало и съществува. В този смисъл е и константната практика на върховната съдебна инстанция (вж. Решение № 240 от 15.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 2 Актът е постановен на 16.08.2023 1438/2011 г., III г. о.; Решение № 173 от 12.01.2011 г. на ВКС по т. д. № 901/2009 г., I т. о., ТК; Решение № 22 от 27.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5260/2013 г., II г. о., ГК).

Доколкото предмет на настоящия отрицателен установителен иск е установяване недължимост на вземания, за събирането на които е било образувано изпълнително дело, приложение намира разпоредбата на чл. 439 ГПК. Същата предвижда, че длъжник може да оспори изпълнението чрез предявяването на иск, който трябва да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

За основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже наличието на основание за погасяване на процесното вземане чрез прихващане – че е отправил валидно изявление за прихващане със свое изискуемо и ликвидно вземане, което е получено от ответника. С оглед релевираното с отговора възражение за изтекла погасителна давност, в тежест на ищеца е да установи и настъпването на факти, чието проявление обуславя спиране, респективно – прекъсване течението на давността за неговото активно вземане.

По делото е представено Решение № 20192433/30.09.2021 г., постановено по гр. д. № 57545/2020 г. по описа на СРС, 65-ти състав, с което са отхвърлени предявените от „********* срещу В. В. К. положителни установителни искове по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД и чл.

422 ГПК, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 1913,88 лв., представляваща неплатени суми по Договор за потребителски кредит от 28.06.2011 г., сключен с „********, прехвърлени с Договор за прехвърляне на парични вземания от 25.06.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от 13.04.2020 г. до окончателното плащане, както и сумата в размер на 538,55 лв., представляваща лихва за просрочие за периода от 13.04.2017 г. до 20.01.2020 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение от 30.04.2020 г. по ч. гр. д. № 15718/2020 г. по описа на СРС, 65-ти състав.

В мотивите към постановения акт съдът е обсъдил констатираните нарушения на императивните правила на ЗПК, които съгласно чл. 22 ЗПК са обосновали извода му за нищожност на договора за потребителски кредит, като същият се е позовал и на разпоредбата на чл. 23 ЗПК за връщане на чистата стойност на кредита при обявяване на договора за недействителен. Независимо от изложеното, разглеждащият спора състав е изложил виждането си за неоснователност на предявените искове предвид позоваването от ищеца на договорно неизпълнение на процесния договор – различно от основанието на цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК, базираща се на принципа за 3 недопустимост на неоснователното обогатяване, а оттам и неприложима в процесния казус.

С Решение № ********/13.04.2023 г., постановено по в. гр. д. № 678/2022 г. по описа на СГС, възз. IV-a състав, е потвърдено Решение № 20192433/30.09.2021 г., постановено по гр. д. № 57545/2020 г. по описа на СРС, 65-ти състав. В мотивите си въззивният съд е приел за правилен извода на първоинстанционния съд, че договорът за потребителски кредит е недействителен поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК.

Безспорни между страните са фактическите обстоятелства, че предмет на изпълнително дело № ********* по описа на ЧСИ *********** са вземания за суми по изпълнителен лист, издаден на 03.05.2023 г. по гр. д. № 57545/2020 г. по описа на СРС, 65-ти състав. Същите представляват присъдени в производствата пред двете инстанции разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответника по спора В. К.. Касае се за сумата от 950 лв. – възнаграждение на един адвокат в първоинстанционното производство по гр. д. № 57545/2020 г. по описа на СРС, 65-ти състав, и за сумата от 370 лв. – възнаграждение за адвокат пред въззивната инстанция по в. гр. д. № 678/2022 г. по описа на СГС, възз. IV-a състав, които общо формират цената на предявения отрицателен установителен иск, тоест процесното пасивно вземане за сумата от 1320 лв., чиято недължимост ищецът цели да установи.

Съобразно представеното по делото изявление за прихващане, ищецът е заявил на В. К., че на основание чл. 103 ЗЗД извършва извънсъдебно прихващане на неговото вземане за разноски в размер на 1320 лв. срещу своето собствено за главница в размер на 1913,88 лв. Посочено е, че двете насрещни вземания са изискуеми и ликвидни по силата на влязлото в сила Решение № ********/13.04.2023 г., постановено по в. гр. д.

№ 678/2022 г. по описа на СГС, възз. IV-a състав, и въз основа на договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от 28.06.2014 г., сключен между В. К. и „********, вземането по който е изискуемо и ликвидно, считано от 28.06.2019 г. Видно от представени известия за доставяне на „********, посоченото писмено изявление е изпратено както на В. К., връчено му лично на 05.05.2023 г., така и на адв. П. Х. – получено чрез адвокатски сътрудник в кантората му на 02.05.2023 г.

Основен спорен момент между страните е дали активното вземане (това на ищеца за сумата от 1913,88 лв.) е изискуемо и ликвидно, съответно - дали с изпратеното писмо по “*********** ищецът валидно е извършил прихващане, като е погасил със своето вземане дължимите към ответника суми.

Прихващането на насрещни дългове е способ за погасяване на две насрещни задължения до размера на по-малкото от тях, т. е. способ за погасяване на едно задължение чрез приспадане на насрещното вземане, което длъжникът има към своя кредитор. Възможно е пълно погасяване, ако двете насрещни вземания имат еднакъв 4 размер, или частично погасяване, ако те нямат еднакъв размер. Компенсацията е резултат на едностранното изявление на един от двамата насрещни длъжници, като изявление за прихващане може да направи всеки един от тях. Прихващането е субективно право от категорията на погасителните потестативни права. Предпоставки за компенсацията са наличието на две насрещни задължения, идентичност на субектите по двете правоотношения, еднородност и заместимост на двата насрещни дълга, изискуемост на активното вземане и ликвидност на насрещните вземания, т.е. те да са безспорно установени по основание и по размер.

Съдът намира, че в процесния случай се касае до две еднородни и насрещни парични задължения, възникнали между страните по спора. Наличието на предпоставката за изискуемост и ликвидност на активното вземане обаче не се установява с оглед фактическите обстоятелства по делото и ангажираните в тази връзка доказателства, по следните съображения:

Ищецът посочва като основание на активното си вземане сключения между В. К. и “******** договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от 28.06.2011 г., както и последващия договор за прехвърляне на парични вземания от 25.06.2019 г., по силата на който ищецът в качеството си на цесионер е инициирал заповедно производство по реда на чл. 410 ГПК за установяване на вземанията си, развило се в рамките на исков процес по реда на чл. 422 ГПК, приключил с окончателно решение на въззивната инстанция, потвърждаващо извода за отхвърляне на исковите претенции в цялост. По аргумент от разпоредбата на чл. 298, ал. 1 ГПК съдебното решение влиза в сила между същите страни, за същото искане и на същото основание – в конкретния случай относно неоснователността на исковите претенции, а в частност – и по отношение недължимостта на сумата от 1913,88 лв., представляваща неизплатената главница по кредита. Обстоятелството, че както първоинстанционният, така и въззивният съд в своите мотиви са застъпили тезата, че на основание чл. 23 ЗПК, с оглед недействителността на договора за потребителски кредит, потребителят следва да върне единствено неговата чиста стойност, тоест непогасената главница, по същество не представлява установяване по безспорен начин съществуването на това вземане.

Разпечатката съдържа 28 от 49 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1015b9bd-4473-45ed-89ba-8e17f89f8ba7