Определение № 260913 от 09.04.2026, Софийски градски съд

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Б въззивен състав, в закрито заседание на девети април през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева

ЧЛЕНОВЕ: Мария Шейтанова мл. съдия Весела Аврамова като разгледа докладваното от съдия Коджабашева ч. гр. дело № 10888 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.413, ал.2 ГПК вр. чл.274 и сл. ГПК.

Образувано е по повод подадена от „К.И.“ АД- ***, частна жалба срещу Разпореждане от 16.09.2020 г. по гр. дело № 72539/ 2019 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 54 състав, с което е отхвърлено заявление на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу длъжника Ц.Д.Д./ЕГН **********/ за вземанията по Договор за потребителски кредит „екстра“ № 85523 от 2.04.2019 г. Частният жалбоподател моли атакуваното разпореждане да бъде отменено като неправилно и да бъде разпоредено издаването на заповед за изпълнение за посочените в заявлението по чл.410 ГПК суми.

Софийски градски съд, като прецени всички обстоятелства по делото и обсъди доводите по частната жалба, намира следното:

Частната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Със заявление по чл.410 ГПК „К.И.“ АД- *** е поискало издаването на заповед за изпълнение срещу длъжника Ц.Д.Д.за парични вземания на обща стойност 971.11 лева, от които: 500.06 лв.- главница; 120 лв.- договорна лихва за периода от 2.04.2019 г. до 12.12.2019 г.; 333.35 лв., претендирана като такса „гарант“ за периода 2.04.2019 г.- 12.12.2019 г.; и 17.70 лв.- лихва за забава за периода 3.07.2019 г.- 12.12.2019 г., по Договор за потребителски кредит „екстра“ № 85523 от 2.04.2019 г., сключен между „Кредит Инс“ ООД иЦ.Д.Д..

С обжалваното разпореждане от

16.09.2020 г. СРС е отказал издаването на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за горепосочените суми, като е приел, че претендираното от кредитора вземане за сумата 335.35 лв.- такса „гарант“, представлява разход по кредита и се явява възнаградителна лихва, което като краен резултат формира размер на ГПР, надхвърлящ петкратния размер на законната лихва, и води до значително неравновесие в правата на длъжника и на кредитора по договора, поради което съществува обоснована вероятност съответните договорни клаузи да са недействителни на основание чл.19, ал.5 ЗПК вр. чл.19, ал.4 ЗПК.

Това разпореждане, по преценка на Софийски градски съд, е правилно и следва да бъде потвърдено.

Съгласно чл.411, ал.2, т.2 ГПК, съдът отказва да издаде заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави, а според чл.411, ал.2, т.3 /нова- ДВ, бр.100 от 2019 г./ ГПК, и когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, или е налице обоснована вероятност за това. Съдът извършва преценка за съответствие на заявлението със закона и с добрите нрави, при която съпоставя твърденията за обстоятелствата, от които произтичат вземанията-предмет на заявлението, със закона и добрите нрави. Когато се претендира вземане от договор, сключен с потребител, съдът преценява и наличието на неравноправни клаузи в договора. При установяване нищожност на договора или на отделна негова клауза- поради противоречието им със закона или добрите нрави или поради наличието на неравноправна клауза, съдът отхвърля заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение на основание чл.411, ал.2, т.2 или т.3 ГПК.

В случая сключеният между "Кредит Инс" ООД и Ц.Д.договор представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, поради което и приложими в случая са разпоредбите на този закон.

Заявителят претендира сумата 335.35 лв. като такса „гарант“, представляваща по същество възнаграждение за предоставяне на поръчителство. Съгласно разпоредбите на чл.10а ЗПК, кредиторът може да събира такси /възнаграждение/ за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит- ал.1, но не може да изисква заплащане на такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита- ал.2, не може да събира повече от веднъж такса за едно и също действие- ал.3, като освен това видът, размерът и действието, за което се събират такси, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит- ал.4.

Според посоченото в заявлението по чл.410 ГПК и в приложения кредитен договор сумата 335.35 лв. представлява такса за предоставена допълнителна услуга, която обаче е уговорена извън разрешените хипотези на чл.10а ЗПК и като такава се явява нищожна- на основание чл.26, ал.1, изр.1 ЗЗД, поради противоречие със закона. В случая към главницата по кредита е добавена допълнителна сума, която го оскъпява за сметка на потребителя, независимо, че той сам е избрал да сключи споразумение за услуга, за която такса от кредитодателя не би следвало да бъдат събирана- арг. чл.10а ЗПК. Договорната регламентация на претендираната от заявителя „такса гарант“ противоречи и на императивната разпоредба на чл.33, ал.1 ЗПК, което също обосновава извод за липса на валидно възникнало /въз основа на нищожна договорна клауза/ задължение на длъжника в заповедното производство.

Същевременно вероятната липса на икономическа обоснованост на плащането от длъжника на посочената такса, която е в размер, съпоставим с размера на дълга по договора за кредит, обосновава извод за неравноправност, чието зачитане от съда води до отхвърляне на заявлението по чл.410 ГПК.

Следва да се отбележи наред с горното, че заявлението по чл.410 ГПК следва да бъде преценено като неоснователно и за претендираната от кредитора договорна лихва от 120 лв., относно която са приложими съображенията по чл.411, ал.2, т.3 ГПК за вероятна неравноправност на договорна клауза. В трайно установената практика на ВКС /Определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр.д.№ 6295/ 2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр.д.№ 5093/ 2007 г. на ВКС, ГК, II ГО, Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр.д.№ 1106/ 2003 г. на ВКС, II ГО/ е възприето становището, че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Съгласно чл.9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Максималният размер на договорната лихва /възнаградителна или за забава/ е ограничен винаги от втората хипотеза на чл.9 ЗЗД, касаеща добрите нрави. Така за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр.

Приема се, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва- за необезпечени кредити, а за обезпечени кредити-двукратния размер на законната лихва. В случая договорената възнаградителна лихва е в размер на 36 % и надвишава трикратния размер на законната лихва, поради което противоречи на добрите нрави и се явява нищожна.

Предвид констатираната нищожност на договорните клаузи, на които се основават вземанията за сумите 120 лв. и 335.36 лв., и доколкото заявителят е признал, че част от вземанията по процесния договор са погасени от длъжника, не може да се приеме, че към настоящия момент съществуват вземания на дружеството- молител за посочените в заявлението главница и лихви за забава, поради което и правилна е преценката на районния съд, че същото следва изцяло да бъде отхвърлено.

При тези съображения обжалваното разпореждане на СРС следва да бъде потвърдено.

Водим от горното, Софийски градски съд

О П Р Е Д

Е Л И :

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане от 16.09.2020 г. по гр. дело № 72539/ 2019 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 54 състав.

Определението не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.