Решение № 5907 от 27.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5907 гр. София, 27.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 26 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: РАДОСЛАВ Р. АНГЕЛОВ при участието на секретаря КРИСТИН ЮЛ. ИВАНОВА като разгледа докладваното от РАДОСЛАВ Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело № 20251110123656 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството e по реда на чл.422 вр. чл.415, ал.1, т.1 ГПК (установителен иск за съществуване на вземане по издадена заповед за изпълнение при подадено възражение по чл.414 ГПК)

Производството е образувано по искова молба с вх. № 145445/24.04.2025 г . от ***********, със съдебен адрес: ************, ***********, със съдебен адрес: ************ срещу П. Г. П., ЕГН **********, с адрес: пк.

1*********, с която са предявени обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правна квалификация, както следва:

1. чл.422 вр. чл.415, ал.1, т.1 ГПК вр. чл.9 ЗПК вр. чл.79 вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД, с който да бъде признато, че ответникът дължи на ищеца сумата от 875.80 лева, представляваща незаплатена главница, произтичаща от Договор за потребителски кредит (ДПК) 784624/22.12.2022 г. ведно с лихвата за забава от датата на подаване на заявлението в съда (24.10.2024 г.) до окончателното изплащане на вземането; за която сума има издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 35361/11.11.2024 г. по ч. гр. д. № 65127/2024 г. по описа на СРС.

Ищецът твърди, че между страните е налице сключен договор за потребителски кредит, сключен от разстояние, като не е погасил задължението си за главница. Моли съда да признае за установено, че длъжникът дължи процесната сума.

1

Моли съда да уважи иск Претендира разноски в заповедно и исково производство. Желае делото да се гледа в негово отсъствие. Прави възражение по чл.78, ал.5 ГПК. Претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лева за исковото производство. Моли за неприсъствено решение и делото да се гледа в тяхно отсъствие.

В срока по чл.131 ГПК, ответникът не подава отговор.

Във възражението по чл.414 ГПК ответникът е направил възражение, че няма необходимите средства. В този смисъл е т. 11а от ТР 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 на ОСГТК на ВКС.

В открито съдебно заседание (о.с.з.) ищецът не се явява и не се представлява. Депозира молба, с която моли съдът да постанови неприсъствено решение. Излага становище по основателността на иска и плащанията на сумите. Претендира разноски.

Ответникът, редовно призован за о.с.з. не се явява и не се представлява.

С писмена молба преди о.с.з. признава изцяло задължението си като прави опит за извънсъдебно плащане на сумата.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като прецени доводите на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК приема за установено следното от фактическа и правна страна:

По валидността и допустимостта на производството

С определение № 4288/30.01.2025 г. съдът се е произнесъл за допустимостта на производството, след заповедното производство, поради което с цел процесуална икономия препращам към мотивите и фактите в определението (л. 57-62 от делото).

Съдът приема, че исковата молба, инициирала настоящото производство, е редовна, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от исков процес. Заплатена е необходимата държавна такса.

Налице са всички положителни и липсват всички отрицателни процесуални предпоставки във връзка със съществуването и надлежното упражняване правото на иск при разглеждане на настоящото производство, които обуславят неговата допустимост. Правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството е допустимо. Съдът дължи произнасяне по същество на спора.

По основателността на иска

С определение № 4288/30.01.2025 г. съдът е отделил като спорни и безспорни факти и обстоятелства, както и какво следва да бъде доказано за уважаване, респективно за отхвърляне на исковата претенция (л. 57-62 от делото).

Видно от материалите по делото, страните са сключили договор за потребителски кредит (ДПК), като ответникът е заемател, а ищецът заемодател. Съгласно този ДПК 784624/22.12.2022 г. заемната сума е била 1800 лева. ГЛП – 40.05 %, а ГПР – 48.22 %, като крайният падеж на връщане 2 на сумата е 24.06.2024 г. г., а датата на първото плащане е 23.01.2023 г. Не се спори, че договорната лихва е в размер на 722.88 лева. Общата сума, която заемателят е следвало да върне на заемодателя е 2522.88 лева, която сума се връча на 18 броя анюитетни вноски.

Страните се договорили, че 761.22 лева от тези 1800 лева отиват за рефинансиране на предишен заем. Така съдът направи доказателствен извод, че чистата сума, която ищецът е получил е 1038.78 лева. Същото се установи и от молбата преди о.с.з. Ищецът признава, че ответникът е направил плащане в размер на 924.20 лева (л.67 от делото).

Видно от представения договор страните са се договорили, че договорът е следвало да бъде обезпечен при условията на чл.33 ОУ, в срок от три дни от сключване на договора – банково обезпечение и лично обезпечение. Не е спорно, че страните са се договорили, че ако заемателят не предостави обезпечение в уговорения срок, то ще се начисли неустойка в размер на 3651.12 лева, чието плащане се разсрочва във времето в погасителния план, като съответната вноска се начислява към месечната вноска на погасителния план. Така общата сума, която заемателят е следвало да върне – главници, договорно възнаграждение и неустойка е в размер на 6174.00 лева.

Съгласно чл.7, ал.3 ГПК съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор, тъй като е потребителски.

Съдът следва да се произнесе дали договорът е недействителен, на основание чл.22 вр. чл.11, ал.1 т.9-11 ЗПК, чл.19, чл.10а ЗПК – ясно ли е по какъв начин е формиран ГПР, посочен ли е действителен ГПР, след като в посочения в договора, не е включен пакета от допълнителни услуги и застрахователната премия, какъв е размера на ГПР, процесната неустойка следва ли да се включва в ГПР, дали е включена.

Съдът следва да се произнесе дали клаузата за неустойка дали не противоречи на закона и добрите прави, на основание чл.26, ал.1, пр.1-2 ЗЗД.

Съдът следва да се произнесе дали неустойка е неравноправна клауза по смисъла на чл.143 ЗЗПотр.

Съдът следва да се произнесе дали договорът противоречи на добрите нрави по чл.26, ал.1 , пр.2 ЗЗД.

На първо място следва да се отбележи, че ответникът изцяло признава фактите, поради което не се спорят

С оглед даденото в решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС съдът приема, че неустойката за обезпечение на кредита заобикаля императивна правна норма, а именно чл.10 ЗПК и чл.19 ЗПК, с което води до оскъпяване на кредита. Същевременно този пакет не е включен в ГПР, а представлява възнаграждение на кредитора. Всеки разход, който не е включил при изчисляване на ГПР, но представлява възнаграждение на кредитора, е нарушение на чл.10а, чл.19 ЗПК, което води до невъзможност потребителят да разбере как е сформиран ГПР, как е изчислен, какво се включва в него, което води до липса на посочен ГПР – нарушение на чл.11, ал.1, т.10-11 ЗПК. Ето защо съдът приема, че представеният договор за потребителски кредит е недействителен, на основание чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 3

ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда задължителни изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК.

Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване /в този смисъл са задължителните указания, дадени с т. 1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/

Представените договори за потребителски кредит съдържат недействителни клаузи– тази за неустойка за непредоставено обезпечение, неустойка за предсрочна изискуемост и такса за бързо разглеждане като противоречащи на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.

Поставянето на клауза, която изисква изначално договорът за кредит да бъде обезпечен в противен случай ще се дължи посочената неустойка, дава основание да се заключи, че на длъжника не е предоставено право на избор и възможност за индивидуално договаряне, респективно че сключването на въпросният договор не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата между потребителя и търговеца. В случая уговорената неустойка има за цел да обезщети вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би могъл да претърпи, при неплатежоспособност и липса на обезпечение, което влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване на заетите средства, съответна на получените гаранции. Освен това уговарянето на такава неустойка на практика прехвърля върху кредитополучателя финансовата тежест за изпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на кандидатстващите за кредит, за което на кредитора не се дължат такси по силата на чл.10а, ал.1 и ал.2 от ЗПК.

Клаузите, предвиждащи неустойка за предсрочна изискуемост и такса за бързо разглеждане са свързани с начисляване на суми за разходи по покриване на дейности, свързани с отчет на договорите, което е задължение на кредитора да положи грижата на добрия търговец при водене на делата си и начисляването на допълнителна такса за това, вкл. при допуснато просрочие по дълга, поради което същите са в нарушение на добрите нрави и водят до скрито оскъпяване на заема, поради което заявеното вземане, като основано на нищожна клауза, не се присъжда. Ето защо клаузите противоречат на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. На следващо място следа да се съобрази дали правилно е посечен ГПР в договорите, тъй като при посочен по – нисък процент на годишните разходи от реалния също е налице нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.

При анализ на разпоредбите чл. 114 и чл. 169 от ДФЕС и Хартата на основните права – чл. 38, трябва да се направи извод, че ПЕС изисква висока степен на защита на потребителите в Съюза. Законодателството на Съюза в областта на защитата на потребителите допринася за правилното функциониране на вътрешния пазар и има за цел да гарантира, че отношенията между стопанските субекти и потребителите са справедливи и прозрачни, което като крайна цел подпомага общото благосъстояние на европейските потребители и икономиката на Съюза.

Посочените изисквания от правото на ЕС предпоставят, че националният съд има 4 задължение при тълкуване на съответната норма на националното право да я прилага в духа и смисъла на съответното общностно право – вж. решение от 10.04.1984 по делото Von Colson, C 14/83. Съгласно трайната практика на СЕС – вж. т. 20 от решение от 12.07.1990 г., Foster, C-188/89; т. 23 от решение от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero, C-343/98; т. 40 от решение от 19.04.2007 г., Farell, C-356/05; т. 39 от решение от 24.01.2012 г., Dominguez, C282/10, националният съд има задължение да тълкува националното законодателство в духа на общностния правен ред. Целта на ГПР следва да се изведе от Съображения 19, 20, от Директива 2008/48, които гласят следното: „(19) За да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите [(ГПР)], приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в [Европейския съюз]. […] (20) Общите разходи по кредита за потребителя следва да включва всички разходи, включително лихва, комисиони, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални разходи. […] Съгласно Чл.3 от Директивата, буква ж) „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/2019 г., в понятието "общи разходи по кредита за потребителя" се обозначават всички разходи, които потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора. Определение от 16.11.10г. по дело С – 76/10 Словакия, предвижда, че Директива 87/102 за потребителския кредит, изменена с Директива 98/7/ЕО /сега директива 2008/48/ЕО/ трябва да се тълкува в смисъл, че позволява на националния съд служебно да прилага разпоредбите, които транспонират във вътрешното право чл.4 от последната директива и предвиждат, че непосочване на ГПР в договор за потребителски кредит, предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски.