Определение № 3110 от 17.06.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3110 гр. София, 17.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Розинела Янчева като разгледа докладваното от Розинела Янчева Касационно гражданско дело № 20248002103976 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 88817/12.08.2024 г., подадена от А. Б. З., чрез адвокат Е. Д., срещу решение № 3637 от 18.06.2024 г. по гр. д. № 12673/2022 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отменено решение № 8819 от 01.08.2022 г. по гр. д. № 47304/2021 г. на Софийски районен съд в частта, с която по предявения от А. Б. З. срещу С.

Ц. У. иск с правно основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на 4/18 ид. ч. от недвижим имот, представляващ гараж № 2, находящ се в [населено място], [улица], на първи партерен етаж на сградата, със застроена площ от 16.20 кв.м, с идентификатор ***** по КККР, одобрени със заповед № РД-1868/02.12.2010 г. на изп. директор на АГКК, и ответникът е осъден да предаде на ищеца владението върху тях, като вместо това въззивният съд е отхвърлил предявения от А. Б. З. срещу С. Ц. У. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване правото на собственост на ищеца върху 4/18 ид. ч. от гараж № 2, находящ се в [населено място], [улица], на първи партерен етаж на сградата, със застроена площ от 16.20 кв.м, с идентификатор *****, и за осъждане на ответника да предаде на ищеца владението върху тях; потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен за 8/18 ид. ч. (разликата между предявения размер на иска от 4/6 ид. ч. и уважения от СРС размер от 4/18 ид. ч.) от имота.

Въззивният съд е посочил, че за основателността на предявения ревандикационен иск по чл.

108 ЗС в тежест на ищеца е да установи правото си на собственост върху 4/6 ид. ч. от процесния гараж, придобито на наведеното основание - дарение и продажба, както и упражняваната от ответника фактическа власт върху него. Приел е, че между страните не се 1 спори и се установява от приетите писмени доказателства, че Ц. С. У., по време на брака си с Т. И. У., е придобил по силата на одобрена съдебна спогодба по дело за делба № 22.995/1983 г. по описа на Софийски районен съд, 46 състав, празно дворно място, съставляващо парцел *-* от кв. 340 по плана на [населено място], м. „Г.“, с площ от 633 кв.м. Съгласно протокола за одобряване на спогодбата делбата е извършена реално между двамата съделители, като всеки от тях е получил в изключителен дял отделен парцел на относително еднаква стойност, поради което не се е наложило уравняване на дяловете в пари, респ. не е налице изплащане на част от имота с парични средства по време на брака. Следователно, макар и придобит по време на брака, процесният недвижим имот е станал изключителна собственост на съпруга Ц. С. У., което се установява и от издадения в негова полза констативен нотариален акт № 107, том IV, дело № 710/1985 г., че имотът е придобит по дарение и съдебна делба, поради което на основание чл. 13, ал. 2 СК от 1968 г. (отм., считано от 01.07.1985 г., но действащ към периода на придобиване на вещта) принадлежи на съпруга, който го е придобил, а не е станал съсобствен на двамата съпрузи при условията на съпружеска имуществена общност. С оглед на това, съдът е направил извод, че към датата на учредяване на право на строеж в полза на ответника и неговата сестра имотът е бил изключителна собственост само на Ц. С. У., и макар в заявлението от 13.02.1986 г. до началника на отдел „Архитектура и благоустройство“ при кметство Бояна да е посочено, че двамата съпрузи са съсобственици на празното дворно място, Т. И. У. не е притежавала вещни права върху парцела, респ. не е разполагала с правомощие да учреди суперфиция в полза на децата си, тъй като не би могла валидно да прехвърли права, които не притежава.

Според Софийски градски съд в заявлението изрично е обективирана волята на собственика на имота Ц. С. У. да учреди в полза на дъщеря си Е. Ц. С.-Ч. и на сина си С. Ц. У. право на строеж, с което последните да построят в парцела жилищна сграда в допустимите граници, предвидени в ЗСГ и ЗТСУ съобразно архитектурните планове, одобрени от техническите власти. Доколкото към този момент Ц. С. У. е бил собственик на целия парцел, макар и съпругата му, също посочена като съсобственик, да не е имала вещни права върху имота, ограниченото вещно право е било валидно учредено от единствения собственик на вещта, чиято воля е ясно изразена. Според съдържанието на заявлението, първият етаж от къщата остава в собственост на Е., вторият - големият апартамент и таванската стая над него, са за С., а останалият трети етаж - „за нас“ (съпрузите Ц. и Т.), с таванската стая над него. Спорно между страните е обстоятелството чия собственост са станали изградените на партерния етаж на къщата три броя гаражи (включително процесният гараж № 2) предвид факта, че същите не са изрично посочени в акта за учредяване на суперфиция.

Според въззивния съдебен състав преценката какъв е обемът на учреденото право на строеж се прави при тълкуване волеизявленията в договора за учредяване на право на строеж и спрямо този обем се преценява дали реализираното строителство е извън тези рамки.

Обемът на правото на строеж се определя от рамките на договора или административния акт, с който е учредено, и построеното извън тези рамки, макар и на основание утвърден архитектурен проект и издадено строително разрешение, и което има юридическо основание да бъде самостоятелен обект, се придобива по приращение от собственика на земята, а 2 когато изграденото в повече не е самостоятелен обект, то става собственост на собственика на сградата и притежател на правото на строеж на основание чл. 97 и чл. 98 ЗС. В случая правото на строеж е учредено на основание чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.), според която разпоредба право да строят в чужд имот имат роднините на собственика по права линия неограничено (каквито са низходящите деца на собственика Ц. У.), ако извършват строежа с негово съгласие, изразено в нотариално заверено заявление до съответните специализирани органи на общинската администрация, вписано и в нотариалните книги. Според цитираната норма, по силата на така даденото съгласие върху мястото се учредява право на строеж в полза на строителя, т.е. актът за учредяване на суперфиция е нотариално завереното заявление, подадено от Ц. С. У., Т. И. У., Е. Ц. С.-Ч. и С. Ц. У. до началника на отдел „Архитектура и благоустройство“ при кметство Бояна. Тълкуването на волеизявленията на страните в това заявление води до извода, че учреденото право на строеж се отнася до построяване на „жилищна сграда в допустимите граници, предвидени в ЗСГ и ЗТСУ съобразно архитектурните планове, които са одобрени от техническите власти“, т.е. учредителният акт изрично препраща към архитектурните планове на къщата, одобрени още на 30.01.1986 г. - преди подаване на заявлението по чл. 56, ал. 2 ЗТСУ (отм.). Бъдещата постройка не е подробно описана в акта за учредяване на суперфиция, като са посочени единствено трите жилищни етажа и как се разпределя собствеността върху тях, но от одобрените архитектурни планове, които вече са били съставени и утвърдени към датата на учредяване на ограниченото вещно право, се установява, че сградата се състои и от партерен етаж, на който е предвидено изграждането на три отделни гаража. Според въззивния съд, тъй като гаражите не са изрично посочени в заявлението, но последното препраща към одобрените архитектурни проекти, учреденото право на строеж се разпростира по отношение на постройката така, както тя е предвидена в архитектурните проекти, и всичко, което е изградено в съответствие с тях, представлява част от обема на суперфицията.

Предвид наведените доводи във въззивната жалба, Софийски градски съд е визирал, че цитираната в нея съдебна практика е неотносима, тъй като се отнася до случаи, при които е уговорено изграждане на сграда с определени параметри, посочени в акта за учредяване на ограниченото вещно право (определена етажност), а построеното впоследствие излиза извън тези рамки (изграден е още един допълнителен етаж) и макар да е в съответствие с утвърдения архитектурен проект, се явява построено в повече от обема на правото на строеж, респ. става собственост по приращение на собственика на терена. В случая по настоящото дело в заявлението по ЗТСУ не се съдържа подробно описание на бъдещата постройка - площ, етажи, брой и вид на самостоятелните обекти в нея, като само са разграничени трите жилищни обекта и сградата е индивидуализирана „съобразно архитектурните проекти, които са одобрени от техническите власти“, поради което и обемът на правото на строеж се определя от тях. Според съда не може да се приеме, че поради липсата на изричното им посочване в учредителния акт, гаражите не са включени в рамките на правото на строеж - същите са разположени на партерния етаж на къщата, над който са трите жилищни етажа, разпределени между страните, като са изрично предвидени в одобрените още през м. януари 1986 г. архитектурни проекти. Тези строителни книжа са 3 били утвърдени преди учредяването на вещното право, поради което собственикът на земята е бил наясно с проектираните на партерния етаж на къщата гаражи преди да учреди суперфицията в полза на децата си, и след като не си е запазил изрично собствеността им със заявлението по ЗТСУ, следва да се приеме, че след изграждането им в съответствие с одобрените архитектурни книжа (обстоятелство, установено и от приетото и неоспорено заключение на съдебно-техническата експертиза), гаражите са останали в патримониума на титулярите на правото на строеж.

Съдът е приел, че суперфициарните собственици на процесната сграда С. Ц. У. и неговата сестра Е. Ц. С.-Ч. следва да придобият, извън изрично изключените обекти, разпределени в индивидуална собственост на всеки от тях, респ. на собственика на парцела и неговата съпруга, в обикновена съсобственост при равни квоти всички останали обекти в къщата, изградени в рамките на учреденото в тяхна полза ограничено вещно право (арг. от чл. 30, ал.

2 ЗС). Доколкото Т. И. У. не е била собственик на земята, а Ц. С. У. е запазил собствеността върху третия етаж и таванската стая над него за себе си и съпругата си, то последната е придобила и идеални части от правото на строеж върху терена, съответни на посочения жилищен обект, като в този смисъл е и задължителната съдебна практика (ППВС № 5/31.10.1972 г.), според която, ако по време на брака бъде построена сграда върху земя, индивидуална собственост на единия съпруг, макар да не е било учредено право на строеж в полза на другия съпруг, постройката се включва в съпружеската имуществена общност, т.е. с факта на придобиване на жилищния обект от Ц. У. по време на брака му с Т. У., последната придобива в условията на СИО половината от този обект със съответното право на строеж върху терена. Тълкувайки волята на страните, въззивният съд е заключил, че изложеното не превръща Т. И. У. в съсобственик на гаражите - макар последната също да е станала титуляр на право на строеж върху парцела, според категоричното изявление на учредителя Ц. С. У. то се отстъпва в полза на децата му Е. Ц. С.-Ч. и С. Ц. У., които изрично са индивидуализирани като титуляри на правото на строеж, което те трябва да реализират, като построят в парцела жилищна сграда. Съдът е посочил, че при спор относно действителното съдържание на уговорките и при необходимост от тяхното тълкуване, те трябва да бъдат преценявани във връзка с останалите уговорки на договора, като при това се изхожда от смисъла на целия договор и целта на същия, обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и поведението на страните преди и след сключването му. Визирал е, че в случая отношенията се развиват в рамките на едно семейство, като целта на учреденото право на строеж в полза на децата е било те да изградят фамилна къща за тях, а родителите да си запазят единия етаж, на който да живеят, т.е. смисълът на тази сделка е задоволяване жилищната нужда на ответника и неговата сестра за в бъдеще, което изключва волята на учредителя в полза на съпругата му да възникнат и други вещни права извън изрично посочените върху третия етаж на къщата. Суперфициари по изричната воля на собственика на терена са С. У. и Е. Ч., а правото на строеж в полза на майка им Т. У. възниква по силата на закона, предвид настъпилото по време на брака придобиване на жилищния обект от съпруга й Ц. У., изграден върху терена, представляващ негова лична собственост, но то е ограничено единствено върху третия етаж на къщата, не и върху други обекти в сградата, 4 построени в рамките на учреденото в полза на други лица право на строеж. Ето защо суперфициарите С. У. и Е. Ч. са станали съсобственици на всичко изградено в рамките на учреденото право на строеж, включително на трите гаража на партерния етаж на сградата.