Решение № 1455 от 04.12.2024, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1455 гр. Пловдив, 04.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Екатерина Вл. Мандалиева

Членове:

Радослав П. Радев

Недялка Д. Свиркова Петкова при участието на секретаря Елена П. Димова като разгледа докладваното от Екатерина Вл. Мандалиева Въззивно гражданско дело № 20245300501333 по описа за 2024 година

Производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Съдът е сезиран с въззивна жалба депозирана от „Изи Финанс“ ЕООД, чрез пълномощника му юрк. А. Г., против Решение №660 от 13.02.2024г., постановено по гр.д.

№10543/2023г. по описа на Районен съд- Пловдив, втори гр.с., с което се осъжда „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК:*****, представлявано от Б. Н. да заплати на А. Д. Д., ЕГН:

********** сумата от 396,85 лева, представляваща недължимо платена договорна лихва по договор за паричен заем № 206771/16.04.2018г., както и сумата от 1 250 лева /хиляда двеста и петдесет лева/, представляваща недължимо платена неустойка по договор за паричен заем № 206771/16.04.2018г., ведно със законната лихва върху всяка от двете главници, считано от подаване на исковата молба в съда – 18.07.2023г. до окончателното им изплащане. С постановеният съдебен акт, в полза на А. Д. Д., ЕГН: ********** е присъдена сумата от 85.00 лева, представляваща направени по делото разноски за заплатена държавна такса, а в полза на адв. К. Й. К. е присъдена сумата от 400 лева, представляваща определено по реда на чл. 38 от ЗА адвокатско възнаграждение с оглед обема на осъщественото процесуално представителство пред първата инстанция. В жалбата се излагат доводи за недопустимост и неправилност на решението, иска се неговото обезсилване, като съдът върне делото за ново разглеждане на първата инстанция, а в случай, че въззивният съд приеме, постановеният акт 1 за допустим, се иска отмяна на решението на първата инстанция, като вместо това въззивният съд отхвърли предявените искове. Претендират се разноски пред двете съдебни инстанции, включително и юрисконсулско възнаграждение в размер на 200лв пред настоящата инстанция..

Въззиваемата страна А. Д. Д., ЕГН: ********** оспорва жалбата като неоснователна, моли същата да се остави без уважение, а първоинстанционния акт да се потвърди като правилен и законосъобразен.Липсва претенция за разноски.

ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД след преценка на събраните по делото доказателства, допустимостта и основателността на жалбата, намира за установено от фактическа страна следното:

Жалбата е подадена в законния срок, от страна имаща правен интерес да обжалва, срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което се явява процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна по следните съображения:

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от А. Д. Д. против „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК: *****, осъдителни искове с правна квалификация по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за паричен заем № 206771/16.04.2018 г., от разстояние чрез размяна на електронни волеизявления, като по силата на същия ищцата получила заем от 1800 лева. Била уговорена възнаградителна лихва от 40.15%, а годишния процент на разходите бил 48.30%, с договорена сума за плащане в размер на 2 246.85 лева. Съгласно чл. 3 от договора, ако в петдневен срок от подписването му ищцата не учреди обезпечение на задълженията си измежду банкова гаранция или поръчител, то дължи неустойка в размер на 1298.04 лева, като общата сума за плащане от 2246.85 лева, заедно с неустойката от 1298.04 лева, следва да бъдат върнати с погасяването на 12 месечни погасителни вноски, всяка в размер от 323.39 лева за периода от 16.05.2018г. до 11.04.2019г. Твърди се, че договорените суми са изплатени от ищцата. Д. се позовава на недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК, доколкото в нарушение на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК в същия, не е посочен начина на изчисляване на ГПР и липсва, каквато и да било яснота по какъв начин е формиран, респ. общо дължимата сума по него. Твърди, че неустойката предвидена в договора е нищожна, тъй като била уговорена в нарушение на добрите нрави и била прекомерна. Претендира се сумата от 396,85 лева недължимо платена договорна лихва по договор за паричен заем № 206771/16.04.2018г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба в съда до окончателното й изплащане и 1 250 лева, недължимо платена неустойка по договор за паричен заем № 206771 /16.04.2018г. ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба в съда – 18.07.2023г. до окончателното й изплащане.

Ответникът оспорва предявените искове като неоснователни.

Първоинстанционният съд е уважил исковете като е приел, че клаузите за договорна лихва и неустойка се явяват нищожни, поради което и доколкото всички суми съобразно погасителния план са изплатени от ищцата, то претендираните такива за неустойка и 2 договорна лихва, се явяват недължимо платени и подлежат на връщане.

Останал недоволен от постановеният съдбен акт, жалбоподателят навежда твърдения, че решението е недопустимо, доколкото съдът се е произнесъл „ плюс петитум“, с оглед на това, че и двете искови претенции са предявени за сумата от по 50лв, а съдът ги е уважил в различни от претендираните размери. По същество се навеждат оплаквания за незаконосъобразност на постановеният съдебен акт, доколкото не се установи в условията на пълно и главно доказване, какви суми в действителност са заплатени от ищцата.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба. При извършена проверка в рамките на своите правомощия, настоящият съдебен състав счита, че постановеното решение е валидно и допустимо. С протоколно определение от 07.12.2023г постановено по гр.д.№10 543/2023г. по описа на ПРС, съдът е допуснал увеличение размера на предявените искове, поради което направеното в жалбата оплакване за произнасяне „ плюс петитум“, се явява изцяло неоснователно.

Въззивният състав като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция е допусната ССЕ, която по същество не променя така установеното от районния съд, изключая размер на претенциите. Събраните в първата инстанция доказателства са обсъдени правилно, преценени са релевантните за спора факти и обстоятелства, поради което на основание чл.272 от ГПК касаещо фактическата обстановка, въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния акт.

За пълнота и с оглед наведените оплаквания в жалбата следва да бъде отбелязано, че от видно от представения Договор за предоставяне на кредит от разстояние №206771 от 16.04.2018г. сключен между „Изи финанс“ ЕООД, в качеството на кредитор и А. Д. Д., в качеството на кредитополучате, между страните е уговорено предоставянето в заем на сумата от 1 800лв.. Касае се за предоставяне на кредит от разстояние, поради което по отношение на същия намират приложение разпоредбите на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/. Пред настоящата инстанция няма спор, че от ответника е отправено електронно изявление в насока сключване на процесния договор за кредит, поради което настоящият съдебен състав приема, че е налице валидно изразено съгласие на ответника за сключването на договор за кредит от разстояние №206771 от 16.04.2018г между „Изи финанс“ ЕООД.

От заключението на приетата по делото съдебно- счетоводна експертиза се установява, че в базата данни на дружеството, фигурира потребител с име А. Д..Спорът се свежда до това дали ищцата е заплатила на дружеството претендираните суми за договорна лихва и неустойка, и дали атакуваните клаузи се явяват нищожни..Съдът е длъжен и служебно да следи за наличие на неравноправни клаузи в договорите с потребител.

Доколкото процесният договор е за потребителски кредит, с оглед неговия предмет и 3 страни, то същият се подчинява на специалната уредба в ЗПК. Приложимата правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предвижда строги изисквания за формата и съдържанието на този вид договори, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11, като за съответствието на договора с тях, съдът дължи проверка, независимо дали има конкретни оплаквания от страните. По смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита (ГПР), както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Процесният договор за предоставяне на кредит от разстояние формално съдържа посочване на ГПР, но не съдържа взетите предвид допускания, използвани при изчисляването, формално е посочена и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора не съответстват на действителните такива, съобразно поетите от потребителя задължения.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В конкретния случай по договора не са включени допълнителни разходи, регламентирани и прикрити под формата на неустойка и договорна лихва, с уговорен начин на плащане в самия договор. Действително, съгласно чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК в ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за кредит, но в случая предвидената неустойка няма характер на неустоечно съглашение, тъй като не се характеризира с присъщите за неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. В конкретният случай, неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения в договора ред. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.. В случаят уговорената в процесния договор неустойка за непредоставяне на гаранция няма обезпечителна, обезщетителна или санкционна функция, а целта на същата е да се предвиди допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК.

Ето защо, доколкото така уговорената сума не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от 4 неизпълнение на последното, то същата се явява скрита печалба за кредитора. Това обстоятелство от своя страна налага извода,, че с клаузата за неустойка е уредено допълнително възнаграждение за заемодателя, което съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК следва да бъде включено при установяване на ГПР по кредита. Доколкото обаче посочената сума не е включена в ГПР, то следва да бъде прието че посочения в договора годишния процент на разходите от 48.3% не отговаря на действителния такъв. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна, каквато в случай се явява клаузата на неустойка и договорна лихва.