Решение № 90 от 14.03.2025, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 90 гр. Пазарджик, 14.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XXI НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КАПКА Ж. ВРАЖИЛОВА при участието на секретаря Ива Чавдарова като разгледа докладваното от КАПКА Ж. ВРАЖИЛОВА Административно наказателно дело № 20245220201526 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.59 и сл. от ЗАНН.

Производството е образувано по жалба на К. Д. П. от с. Пищигово, депозирана чрез пълномощника адв.К. У. от АК- Пазарджик, против НП №24-1006-002256/03.09.2024г. на Началник група в ОДМВР-Пазарджик, Сектор ПП, с което за нарушение на чл.140 ал.1 от ЗДвП, на основание чл.175 ал.3 пр.1 от ЗДвП, му е наложена глоба в размер на 200 лева и лишаване от право да управлява МПС за срок от 6 месеца, а на основание Наредба №Iз2539/17.12.2012г. на МВР са отнети 10 точки.

Релевираните в жалбата оплаквания се свеждат до наличие на материална и процесуална незаконосъобразност на атакуваното НП, чиято отмяна се иска. Основното възражение касае липсата на доказателства за това, че деянието е извършено от субективна страна. Твърди се, че жалбоподателят не е бил наясно с обстоятелството, че процесното МПС е било със служебно прекратена регистрация. Твърди се, че е налице извинителна грешка по смисъла на чл.14 от НК.

В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се явява. Представлява се от пълномощника- адв.У., който поддържа жалбата по изложените в нея съображения.

Ответникът по жалбата- АНО, редовно призован, не се явява и не изпраща процесуален представител, който да вземе становище по съществото на спора.

Районният съд, след като провери основателността на жалбата, съобрази становището на страната и анализира събраните по делото писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, при съобразяване с разпоредбата на чл.63 от ЗАНН, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбоподателят е санкциониран с обжалваното НП за това, че на 12.07.2024г., около 1

23:15 часа, в гр.Пазарджик, ул.Цар Освободител, пред №3, е управлявал личния си лек автомобил- Пежо 307 с рег.№ ***, който не бил регистриран по надлежния ред, тъй като бил със служебно прекратена регистрация от 13.06.2024г. на основание чл.143 ал.15 от ЗДвП.

Деянието било квалифицирано като нарушение на чл.140 ал.1 от ЗДвП, за което против жалбоподателя, в негово присъствие, бил съставен АУАН №1364426/12.07.2024г., връчен му лично на същата дата.

Във връзка с така съставения АУАН първоначално не било издадено НП, а била сезирана РП- Пазарджик с оглед преценка относно наличие на данни за извършено престъпление по чл.345 ал.2 вр. ал.1 от НК. С постановление от 29.08.2024г. /л.7-8 от делото/ прокуратурата отказала да образува наказателно производство с мотив, че поведението на К.

Д. П. не изпълвало от субективна страна престъпния състав на чл.345 ал.2 от НК. По преписката не били събрани доказателства, че към инкриминираната дата деецът е знаел за служебната дерегистрация на управляваното от него МПС. В същото време, прокурорът преценил, че материалите по проверката следвало да бъдат изпратени на ОДМВРПазарджик за преценка необходимостта от ангажиране на административнонаказателната отговорност на дееца.

В тази връзка и на основание чл.36 ал.2 от ЗАНН било издадено обжалваното НП, което било връчено лично на жалбоподателя на 18.10.2024г., а жалбата против него била подадена чрез АНО на 01.11.2024г. Поради това въззивната жалба е процесуално допустима, доколкото е подадена в срока по чл.59 ал.2 от ЗАНН, от лице, имащо правен интерес да инициира съдебен контрол за законосъобразност на НП пред компетентния за това районен съд.

Гореописаната фактическа обстановка съдът възприе въз основа на събраните по делото писмени /материалите по административнонаказателната преписка, справка КАТ за МПС и материалите по пр.пр.№4994/24г. по описа на РП- Пазарджик/ и гласни доказателства, съдържащи се в показанията на св.Т. Г.- актосъставител. Съдът кредитира изцяло приетите по делото доказателства, доколкото същите са еднопосочни и безпротиворечиви.

При така установената фактическа обстановка съдът намира, че жалбата е основателна по следните съображения:

Няма спор по делото, че на посочените в НП дата, час и място жалбоподателят е управлявал процесния, описан по-горе лек автомобил, лична собственост. Установи се категорично и обстоятелството, че този автомобил бил със служебно прекратена на 13.06.2024г. регистрация по реда на чл.143 ал.15 от ЗДвП във връзка с получено по електронен път в ОДМВР- Пазарджик заявление от 11.04.2024г. от Нотариус с рег. №721 на НК относно регистриран договор за покупко-продажба с рег. №926/11.04.2024г. /л.31 от делото/.

По делото обаче не са представени доказателства, че жалбоподателят, в качеството му на собственик на процесното МПС, е бил уведомен за извършената на 13.06.2024г. от 2 органите на МВР служебна дерегистрация.

Изложеното формира извод, че на инкриминираната дата- 12.07.2024г., жалбоподателят управлявал процесния лек автомобил без съзнанието, че то е със служебно прекратена регистрация. За това обстоятелство П. научил едва след като бил спрян за проверка от служителите на ОДМВР- Пазарджик, които констатирали служебната дерегистрация на автомобила.

При така установеното съдът намира, че поведението на жалбоподателя не запълва от субективна страна признаците на състава на административното нарушение, визирано в нормата на чл.140 ал.1 от ЗДвП. За съставомерността на всяко нарушение следва да са осъществени признаците, както от обективна, така и от субективна страна, а липсата на който и да е от тези признаци винаги обуславя извод за несъставомерност на деянието. Няма никакво съмнение, че административно наказателната отговорност на физическите лица, подобно на наказателната такава, е лична и виновна, а при липса на виновно поведение такава не се носи.

Нормата на чл.143 ал.15 от ЗДвП предвижда служебно прекратяване регистрацията на пътно превозно средство, чийто собственик не изпълни задължението си в 2-месечен срок от придобиването му да го регистрира.

Съдът намира за спорен правния характер на тази разпоредба. Същата е ситуирана в Глава ІІІ на ЗДвП „Пътни превозни средства“, където са посочени изискванията към ППС за допускане на движението им по пътищата на страната и изискванията за провеждане на периодични прегледи за проверка на техническата изправност на пътните превозни средства, участващи в движението по пътищата и други. В същото време, по своя характер и наименование, прекратяването на регистрацията на регистрирано пътно превозно средство е принудителна административна мярка, а ПАМ са нормативно уредени в глава VI на ЗДвП „Принудителни административни мерки“. Там, в чл.171 т.2а е посочено, че за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилага принудителна административна мярка прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство на собственик, който управлява моторно превозно средство и са изброени изчерпателно хипотезите, при които се предприема тази мярка, сред които не фигурира неизпълнение от страна на собственика на задължението да регистрира превозното средство в двумесечен срок от придобиването.

В същото време, условията и реда за регистриране, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства се определят от Наредба №I-45 от 24.03.2000г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства. Съгласно чл.18 от същата, регистрацията се прекратява служебно или с писмено заявление от собственика. Според чл.18б ал. 1 т.10 от Наредбата, основание за служебно прекратяване на регистрацията на превозно средство е налице, когато собственикът му в двумесечен срок от придобиването не изпълни задължението си да 3 регистрира превозното средство. От внимателния прочит на посочените норми се установява, че не е конкретизирано нито в ЗДвП, нито в горецитираната наредба от кой орган се извършва това служебно прекратяване на регистрацията и с какъв акт. Не е регламентирано също така задължение за уведомяване на собственика на превозното средство за осъщественото служебно прекратяване на регистрацията, каквото задължение е предвидено в чл.10 ал.2 от Наредба№ I-45 от 24.03.2000г. при другите случаи на прекратяване на регистрацията, като например за несключване на задължителна застраховка гражданска отговорност. Не е предвиден и ред за обжалване на акта за служебно прекратяване на регистрацията. С оглед на изложеното е резонно да се постави въпрос доколко нормата на чл.143 ал.15 от ЗДвП, послужила като основа за започването на настоящото АНП, е конституционно съобразна, доколкото създава възможност за сериозно ограничаване на правото на собственост на гражданите, без да е предвиден законен ред за защита на това право.

В заключение, може да бъде направен извод, че предвидената в разпоредбата на чл.143 ал.15 от ЗДП служебна дерегистрация на МПС след изтичането на двумесечния срок, която се извършва посредством отбелязване в автоматизираната информационна система, следва да направена автоматично в деня, следващ изтичането на срока. В закона обаче няма такова изискване, поради което е напълно възможно съответния административен орган да бездейства известно време преди да предприеме действия по дерегистрацията или пък въобще да не ги предприеме. При това положение не може да се очаква и твърди, че всеки водач на МПС, който като собственик е наясно, че не е изпълнил задължението си да го регистрира в двумесечния срок след придобиването, трябва да е абсолютно наясно, че МПС е било служебно дерегистрирано. От собственика на МПС може само да се очаква да предполага това, но такова едно негово предположение не е равносилно на ясно съзнание, че МПС е дерегистрирано и въпреки това той продължава да го управлява. В такава ситуация, да се ангажира административнонаказателна отговорност за нарушение по чл.140 ал.1 от ЗДП или пък наказателна такава за престъпление по чл.345 ал.2 от НК, ще означава да се стъпи само и единствено на предположение, което е недопустимо.

Няма никакво съмнение, че административнонаказателната отговорност на физическите лица, подобно на наказателната такава, е лична и виновна, а при липса на виновно поведение такава не се носи. За съставомерността на всяко нарушение следва да са осъществени признаците, както от обективна, така и от субективна страна, а липсата на който и да е от тях винаги обуславя извод за несъставомерност на деянието. В конкретния случай АНО е нарушил разпоредбата на чл.53 ал.1 от ЗАНН, тъй като не е установил по безспорен начин виновно поведение от страна на жалбоподателя и е наложил наказание, без да е било установено категорично извършването на нарушението от субективна страна. Това п ъ к обуславя неправилно приложение на материалния закон, тъй като на въззивника е наложено административно наказание за нарушение, което не е безспорно доказано, че е извършил.

В такава ситуация, да се ангажира административнонаказателна отговорност за 4 нарушение по чл.140 ал.1 от ЗДвП, ще означава тя да се базира само и единствено на предположение, което е недопустимо. Нормата на чл.303 ал.1 от НПК императивно повелява, че присъдата не може да почива на предположение. Тази норма, по силата на чл.84 от ЗАНН, намира субсидиарно приложени и в АНП, където наказателното постановление има характера на присъдата в наказателното производство, доколкото съставлява санкционен властнически акт на държавна репресия за извършено виновно административно нарушение.

При така установеното по-горе настоящият съдебен състав намира, че поведението на жалбоподателя не запълва от субективна страна признаците на състава на административното нарушение, визирано в разпоредбата на чл.140 ал.1 от ЗДвП.

Горното налага обжалваното НП да бъде отменено като незаконосъобразно.