Решение № 314 от 24.09.2024, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 314 гр. Пазарджик, 24.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в публично заседание на дванадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Г. Палова

Членове:

Венцислав Ст. Маратилов

Асен В. Велев при участието на секретаря Стоянка Ст. Коцева като разгледа докладваното от Асен В. Велев Въззивно гражданско дело № 20245200500559 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и следващите, във връзка с чл.

310 и следващите от ГПК.

С Решение № 683/29.05.2024 г., постановено по гр. д. № 20245220100563 по описа за 2024 г. на Районен съд - Пазарджик са уважени предявените от ищеца М. А., ЛНЧ **********, роден на 01.03.1993 г. в Бангладеш, с адрес: гр.

Пазарджик, ул. „Болнична“ № 5 срещу ответника „ЕКОИНВЕСТ“ ЕООД, ЕИК 115784420, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Братя Бъкстон“ № 86, ет. 1, офис 3, представлявано от управителя О.Т., искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, като уволнението му, извършено със Заповед № 1711/13.12.2023 г., издадена от от ответника като работодател, е признато за незаконно и е отменено, съответно ищецът е възстановен на заеманата от него преди уволнението длъжност „обслужващ работник - промишлено производство“ при ответника. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на адвокат А. Г. адвокатско възнаграждение в размер на 780,00 лева, както и да заплати по сметка на Районен съд Пазарджик държавна такса в размер на 100,00 лева.

В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от ответника „ЕКОИНВЕСТ“ ЕООД, чрез пълномощника му адвокат С. С., с която решението се обжалва изцяло. Излагат се съображения за неговата недопустимост, като постановено по недопустим иск, както и за неговата неправилност и необоснованост, като постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Намира, че исковата молба била нередовна, поради което въззивния съд следва да я остави без движение и даде 1 указания по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК на ищеца да уточни, връчена ли му е заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ по чл. 195 от КТ. Намира за неправилно прието от районния съд, че обжалваната заповед по чл. 195 от КТ е връчена на ищеца в хода на производството като доказателство към отговора по чл. 131 от ГПК. Сочи, че този му извод е в противоречие с трайната практика на ВКС, съобразно която уволнителната заповед при прекратяване на трудово правоотношение поради наложено дисциплинарно наказание не представлява заповед за налагане на дисциплинарно наказание, доколкото със същата се констатира прекратеното със заповедта по чл. 195 от КТ трудово правоотношение. Сочи, че с писмения отговор не е представена заповед по чл. 195 от КТ, а заповед за прекратяване на трудовото правоотношение с правно основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ. Сочи, че съобразно събраните по делото доказателства се установявало, че ищецът не се е явил на работа на 11.12.2023г. и 12.12.2023г., като доколкото от представената заповед на Дирекция „Миграция“ към МВР, ставало ясно, че същият не е напускал територията на страната след влизането в страна на 17.12.2023г. По аргумент на противното намира, че към датата на уволнителната заповед от 13.12.2023г. ищецът не е бил в страната. В този смисъл били и показанията на разпитания свидетел Н. който е търсил, но не е намерил ищеца на адреса му. Позовава се на разпоредбата на чл. 193, ал. 3 от КТ по отношение това, че обяснения в дисциплинарното производство от ищеца не са изслушани и дадени, но по негова вина. Намира за неправилен извода на съда, че въпреки отнемането на разрешението за продължително пребиваване в страна на ищеца, този факт няма отношение към възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност, доколкото назначаването на чужд гражданин на работа в страна е сложен фактически състав, състоящ се от административна процедура по ЗЧРБ и гражданскоправна част. Сочи, че едва след приключване на административната процедура по чл. 24и от ЗЧРБ, с която е даден статут на ищеца на постоянно пребиваващ на територията на страната е сключен трудовия договор с него. Намира, че с издадената заповед на Дирекция „Миграция“ към МВР от 18.01.2024г., с която е отнето правото на продължително пребиваване на ищеца, е отпаднал един от елементите от сложния фактически състав по назначаване по трудов договор на чужденец за работа в България, поради което този факт следва да се зачете от съда като пречка за възстановяването му на заеманата преди уволнението му длъжност при ответното дружество. С оглед на това намира, че дори да се уважи искът за признаване на уволнението за незаконно и същото да е отменено, то не може да се уважи втория иск – за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност. По изложените съображения прави искане за обезсилване на обжалваното решение като недопустимо, а при условията на евентуалност за неговата отмяна като неправилно и постановяване на ново, с което предявените искове бъдат отхвърлени изцяло. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

В срок е постъпил писмен отговор от адвокат А. Г., пълномощник на ищеца М. А., с който въззивната жалба се оспорва изцяло като неоснователна.

Излагат се подробни съображения, във връзка с изложените в жалбата аргументи. Счита, че първоинстанционното решение е правилно и 2 законосъобразно, поради което моли да бъде потвърдено, а жалбата да се остави без уважение. Претендира присъждане на разноски пред въззивната инстанция - адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.

В открито съдебно заседание въззиваемият и въззиваемата страна, чрез процесуалните си представители, поддържат подадените въззивна жалба и писмен отговор. Претендират присъждане на разноски, съобразно представени списъци по чл. 80 от ГПК.

Въззивният съд, след като се запозна с твърденията, изложени във въззивната жалба и писмения отговор, като обсъди и анализира събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като взе предвид доводите, изложени в открито съдебно заседание и при спазване разпоредбата на чл. 235 от ГПК, приема за установено следното:

След извършена служебна проверка по редовността и допустимостта на въззивната жалба, въззивният съд намира, че същата е постъпила в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, подадена е от страна, която има правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение, отговаря на изискванията на чл.

260 и 261 от ГПК, следователно същата е процесуално допустима за разглеждане по същество.

С подадената искова молба ищецът М. А. излага твърдения, че е работил при ответника „ЕКОИНВЕСТ“ ЕООД по силата на трудов договор № 1995/20.07.2023 г. със срок на изпитване до 3 месеца. След изтичане на срока продължил да работи по трудов договор без определен срок. На 18.12.2023 г. поискал от прекия си ръководител увеличение на заплатата, но последният отказал и му заявил, че е уволнен. На 19.12.2023 г. не бил допуснат на работа, като отново му било обяснено, че е уволнен. На 22.12.2023 г. чрез справка в НАП ищецът установил, че е бил уволнен дисциплинарно на 13.12.2023 г.

Твърди, че не е подписвал и не са му давани документи във връзка с уволнението, включително не му е връчвана заповед за налагане на дисциплинарно наказание или заповед за уволнение - нито лично, нито по пощата, съответно работодателят предварително не го е изслушал и не е приел писмените му обяснения и не са налице материалноправните предпоставки за налагане на дисциплинарно уволнение. Поради това моли уволнението да бъде признато за незаконно и да бъде отменено, както и да бъде възстановен на предишната работа.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „ЕКОИНВЕСТ“ ООД е подал писмен отговор, с който оспорва изцяло исковете и изложените факти в исковата молба. Твърди, че ищецът не се е явил на работа два последователни работни дни - на 11.12.2023 г. и 12.12.2023 г., без уважителна причина, поради което е дисциплинарно уволнен. Други работници от Бангладеш, които живеели на едно и също място с ищеца, уведомили прекия му ръководител, че ищецът е напуснал страната. Това се установявало и от съдържанието на приложената към отговора на исковата молба Заповед рег. № 53649182/18.01.2024 г. на Дирекция „Миграция“ при МВР, с която на ищеца била наложена принудителна административна мярка „Отнемане правото на продължително пребиваване в Република България“ по ЗЧРБ. Счита, че по този начин ищецът сам се е поставил пред работодателя в обективната невъзможност да даде обяснения за извършеното от него нарушение на 3 трудовата дисциплина. По същество намира заповедта за уволнение за законосъобразна, тъй като от приложените доказателства се установявало, че ищецът не се е явил на работа на посочените дни без уважителна причина.

Моли за отхвърляне на исковите претенции и присъждане на разноските по делото.

Пред въззивната инстанция не са поискани и не са събрани нови доказателства.

Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото е правилно установена от първоинстанционния съд с известни допълнения от въззивната инстанция, както следва:

По делото не е спорно, че ищецът М. А., роден на 01.03.1993 г., е гражданин на Република Бангладеш, който към настоящия момент има статут на продължително пребиваващ в Република България чужденец.

Не се спори между страните, че на 20.07.2023 г. между ищеца и ответното дружество „ЕКОИНВЕСТ“ ЕООД е сключен срочен Трудов договор № 1995/20.07.2023 г., по силата на който ищецът е изпълнявал длъжността „обслужващ работник промишлено производство“, с място на работа: производствено предприятие на работодателя, находящо се в гр. Пазарджик, Южна индустриална зона, ул. „Мильо Войвода“ № 18, със срок на изпитване до 3 месеца и със срок на договора - 3 години от одобрението му от Агенцията по заетостта – чл. 6 от договора.

От представените по делото писмени доказателства се установява, че в предприятието е водена отчетна форма за явяването/неявяването на работа на служителите, включително и за месец декември 2023 г. В същата е посочено, че ищецът А. не се е явил на работа - бил е в „самоотлъчка“, за периода от 01.12.2023 г. до 12.12.2023 г.

Със Заповед № 1711/13.12.2023 г. трудовото правоотношение на ищеца е прекратено едностранно от работодателя, считано от 13.12.2023 г. на основание чл. 330, ал. 2, т. 6, във връзка с чл. 193, ал. 3 от КТ по причини:

„Прекратяване на трудовия договор от работодателя без предизвестие, когато работникът бъде дисциплинарно уволнен“.

Посочената заповед за уволнение е връчена на ищеца в хода на първоинстанционното производство, с връчване на препис от отговора на исковата молба и приложенията към него.

Видно от представената по делото Справка от НАП за приети и отхвърлени уведомления по чл. 62, ал. 5 от КТ на 15.12.2023г. ответникът е подал уведомление за прекратеното трудово правоотношение с ищеца А..

В приложената по делото Справка от НАП за актуално състояние на трудовите договори на ищеца А. от 22.12.2023 г., е посочено, че трудовото му правоотношение е прекратено на 13.12.2023г. с основание за прекратяването – № 48. Посоченото основание отговаря на прекратяване на трудов договор на основание чл. 300, ал. 2, т. 6 от КТ.

Със Заповед № 5364з-182/18.01.2024 г., издадена от директора на Дирекция „Миграция“ към МВР, на ищеца А. е наложена принудителна административна мярка, като му е отнето правото на продължително пребиваване в Република България и е определен 30-дневен срок за 4 доброволно напускане на страната. Заповедта е обжалвана от ищеца пред Административен съд – Пазарджик и е образувано адм. дело № 540/2024 г. по описа на същия съд, което не е приключило към настоящия момент.

От данните в паспорта на ищеца се установява, че същият е напуснал Република България на 14.12.2023 г. през ГКПП-Калотина и се е завърнал в страната на 17.12.2023 г. отново през ГКПП-Калотина.

В изслушването си по реда на чл. 176, ал. 1 от ГПК ищецът заявява, че е напуснал България на 14.12.2023 г., за да пътува до Хърватия, където бил на екскурзия и се върнал на 17.12.2023 г. Заявява, че в периода от 01.12.2023 г. до 13.12.2023 г. бил на работа в „ЕКОИНВЕСТ“ ЕООД. Когато се завърнал на 17.12.2023 г., началникът му казал, че не му трябва повече, защото бил избягал. Сочи, че нямал официално писмено разрешение за ползване на отпуск, за да отиде до Хърватия, но преди това, когато имал нужда от един ден отпуск, казвал на началника и той му разрешавал да отсъства, без да има писмено разрешение.