Решение № 209 от 10.11.2021, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 209 гр. С., 10.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С. в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов

Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря Нина Б. Кънчева като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско дело № 20212200500341 по описа за 2021 година

Производството е въззивно и се развива по чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 260295/29.04.2021г. по гр.д. № 4685/18г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от Министерство на отбраната на Република България против Д. Д. Д. искове за заплащане на: сумата 11 160 лв., представляваща разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация, за времето на обучението в НБУ „В.

Левски“, пропорционално на срока на неизпълнението на сключения между страните договор за обучение – 4 г. 2 м. и 10 дни; на мораторната лихва върху главницата от 25.06.2018г. до завеждането на исковата молба и на обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата от завеждането на исковата молба до окончателното й изплащане, отхвърлено е като неоснователно искането на Д. Д. Д. да бъде осъдено МОРБ да му заплати сумата 12 367, 43 лв. и с присъдени на ответника разноските по делото в размер на 1 500лв.

Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство, обжалва цитираното решение на СлРС като твърди, че то е незаконосъобразно, неправилно и необосновано, постановено в противоречие със събраните 1 доказателства, съдопроизводствените правила и материалноправните разпоредби.

Заявява, че съдът неправилно е приел, че двата представени договора имат различие в съдържанието си, като във втория, за ответника, вече като военнослужещ, не е предвидено задължение да възстановява вложените обучението му средства, ако договорът бъде прекратен с негово предизвестие за това. Въззивникът счита този извод за незаконосъобразен, тъй като ответникът не е изпълнил задължението си да служи 10 години, а отговорността му е регламентирана в чл. 260 от ЗОВСРБ. Двата договора касаят едно правоотношение с предмет кадрова военна служба, вторият държи сметка за съществуването и дотогавашното изпълнение на първия и е отчетен изтеклият по него срок. Счита, че е неоснователен мотивът на съда, че в договора от 2010г. не е предвидено задължение за възстановяване, тъй като приложими са законовите разпоредби. По отношение на изводите на първоинстанционния съд, че ищецът не е ангажирал доказателства на колко възлиза сумата, вложена за обучение и издръжка на ответника, сочейки и че Наредба № Н-1/14.01.2013г., по която са правени изчисленията, е отменена, въззивникът счита, ме те също са неправилни, тъй като подзаконовият акт се смята отменен от деня на влизане в сила на решението, а действието му не е спирано по-рано, поради което до отмяната му на 17.07.2020г. не може да бъде отречено. На последно място заявява, че наредбата не създава самото право, а урежда механизма на изчисляване на разходите, поради което съдът е следвало да определи размера им по реда на чл. 162 от ГПК. Оплаква се и, че по направеното от него искане за допускане и назначаване на експертиза съдът изобщо не се е произнесъл, което представлява процесуално нарушение.

Поради изложеното моли въззивния съд да отмени атакуваното решение и постанови ново, с което уважи иска както е предявен, като основателен и доказан.

Във въззивната жалба е направено ново доказателствено искание за въззивната фаза на производството – допускане и назначаване на СИЕ относно установяване размера на задълженията на ответника, което съдът е уважил при условията на чл. 266 ал. 3 от ГПК..

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба 2 страна е подала писмен отговор, с който я оспорва изцяло като неоснователна. Развива подробни контрадоводи, с които оборва последователно всички релевирани с въззивната жалба оплаквания. Прави анализ на събраните доказателства и на приложимите към фактите норми и заявява, че първостепенният съд е формирал вярна фактическа обстановка, от която е извел и правилни крайни правин изводи за неоснователност на иска. Въззиваемият заявява, че липсват допуснати процесуални и материалноправни нарушения, излага съображения по същество, като преповтаря доводите, изложени в първоинстанционното производство. Не се противопоставя на уважаването на доказателственото искане на въззивника.

В обобщение моли съдът да остави без уважение въззивната жалба и потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно. Няма заявена претенция за разноски.

С отговора не са направени нови доказателствени или други процесуални искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з. за въззивника, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли за уважаване на иска. Претендира разноски, представя списък по чл. 80 от ГПК за тази инстанция.

В с.з., въззиваемият, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата, поддържа отговора и иска потвърждаване на атакуваното решение. Представя писмена защита, договор за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 от ГПК. Претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е 3 валидно, и с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно.

Изложените основателни. във въззивната жалба оплаквания са отчасти

Предявеният главен иск черпи правното си основание от разпоредбата на чл. 260 ал. 1 от ЗОВСРБ, която разписва, че „ Военнослужещите, освободени от военна служба на основание чл. 163 и 165 преди изтичането на първоначалния срок на военната служба по чл. 142, ал. 5, чл. 143, ал. 1 и чл. 144, ал. 3 и на удължения срок по чл. 145, ал. 1, дължат възстановяване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация пропорционално на срока на неизпълнението”.

За да се счете осъществен фактическият състав на тази норма и да се активира отговорността на ответника, следва да се установи наличието в кумулативна даденост на няколко обективни условия - сключен договор за кадрова военна служба, прекратяване на същия на някое от визираните основания и това да е станало преди изтичане на уговорения срок - като размерът на дължимите разходи за издръжка, обучение квалификация и/или преквалификация следва да се отнесе пропорционално към срока на неизпълнението. Самите разходи се изчисляват, съгласно разпоредбата на чл. 260 ал. 4 от ЗОВСРБ, п о ред и начин, определени от министъра на отбраната.

Настоящият въззивен състав счита, че всички изброени предпоставки са безспорно доказани.

Със заповед № КВ-151 от 10.04.2018г. на компетентния орган по чл.

146 ал. 2 от ЗОВСРБ и компетентният такъв по чл. 161 т. 2 от ЗОВСРБ – министърът на отбраната, на основание чл. 163 от ЗОВСРБ – с писмено предизвестие, отправено до него в предвидения в закона срок от военнослужещия - е прекратен договорът за военна служба на ответника и той е освободен от длъжност.

Така е налице прекратяване на едно от посочените в правната норма 4 основание на договора за военна служба.

Същият е бил сключен под № 1-25-36/254 на 26.05.2010г., като предметът му, описан в чл. 1 е бил „обучение на курсанта във висше военно училище за подготовка за изпълнение на военна служба като професия и задължение за последващо изпълнение на военн служба“. Срокът, посочен в него е 12 г. и 3 м., от които 2 г. и 3 м. обучение по учебния план в НВУ „В.

Левски“ и 10 г. изпълнение на военна служба като професия след завършване на обучението.

Тук, по повод релевираните от ответника в първоинстанционното производство доводи и изложените в мотивите на атакувания акт съображения, е необходимо да се посочи следното:

Договор за кадрова военна служба № 661 е бил сключен на 30.08.2007г. с ответника-курсант, със същия предмет и е бил със срок от 15 години, от които – 5 г. обучение в НВУ „В. Левски“ и 10 години изпълнение на кадровата военна служба след завършване на обучението.

Поради настъпили законодателни изменения по време на действието му – отмяна на действалия тогава ЗОВСРБ и приемане на нов ЗОВСРБ през 2009г., съгласно ПРЗ на който договорните отношения били заменени със служебни, действието на договора от 30.08.2007г. било прекратено, но с последващи изменения на новия ЗОВСРБ от 26.02.2010г., договорното начало било отново въведено и в регламентирания 3 месечен срок били сключени повторно договори за военна служба между МО и военнослужещите.

Положението на лицата, с които правоотношенията са възникнали при действието на отменения ЗОВСРБ обаче е изрично уредено с § 142 на ДР на ЗОВСРБ, съгласно който „ курсантите, заварени като обучаеми във висшите военни училища към датата на влизане в сила на този закон, се смятат за военнослужещи с особен статус по този закон. С тях се сключват договори за военна служба по този закон, в които се включва и срокът за обучение. Те продължават и приключват обучението си по утвърдените за целия курс на обучение учебни планове и програми“.

Това означава, че в договора от 26.05.2010г. се субсумира и срокът, изтекъл по предходния договор от 2007г., по време на който ответникът е бил курсант /обучаем в НВУ „В. Левски“/ и при отчитане времето на изпълнение/неизпълнение следва да се зачете целият 15-годишен срок, тоест 5

– пълните 5 години на обучение.

Основният мотив на първостепенния съд да отхвърли иска е, че в договора между страните не е предвидена отговорност за курсанта за възстановяване на разходите за издръжка и обучение за периода, в който е бил обучаван в хипотезата на прекратяване на договора с писмено предизвестие на военнослужещия.

Този довод е несподелим.

Вярно е, че текстът на чл. 9 ал. 1 от договора гласи, че такава отговорност се поражда при прекратяването му на основание чл. 7 т.т. 2, 3, 5 и 6 от него, които, от своя страна предвиждат прекратяване: при слаб успех на курсанта; по дисциплинарен ред; при отказ или отнемане на разрешението за достъп до КИ и при осъждане на курсанта за престъпление от общ характер.

Очевидно договорът не е прекратен на никое от тези основания, но това не блокира действието на чл. 260 ал. 1 от ЗОВСРБ.

Доколкото в предмета на договора са включени две различни правни състояния на лицето – като обучаем/курсант и като военнослужещ, основанията за прекратяване, изброени в него касаят основно периода на обучение и поведението на курсанта. ЗОВСРБ урежда обществените отношения, свързани с отбраната и въоръжените сили на страната, тоест регулира преимуществено отношенията с военнослужещите. Ето защо, след като договорът обхваща и периода, в който ответникът вече е военнослужещ, към него са приложими и законовите разпоредби, които имат фундаментална и по-голяма сила от договорните клаузи. Несъмнено е, че при упражняване на свободата на договаряне страните могат да уговорят по свой избор правата и задълженията си, но те не могат да противоречат на нормативен акт, особено на такъв от най-висока степен, какъвто е законът. При противоречие императивните законови разпоредби заместват договорните. В случая дори не може да се говори за противоречие, тъй като основанията за прекратяване на договора за военна служба, при осъществяването на които се поражда имуществена отговорност на лицето, изброени в договора и тези, посочени в законовата норма, нито се интерферират, нито се изключват взаимно. Първите уреждат главно последиците при прекратяването на отношенията още във 6 фазата на обучение и до встъпване във военна служба, а вторите касаят прекратяването им когато лицето вече е военнослужещ.