Определение № 38145 от 16.10.2026, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 38145 гр. София, 16.10.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ СТОЕВ като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Гражданско дело №

20251110150063 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 140 ГПК.

Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ вр. чл. 4, § 3 ДЕС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от Р. М. Б. за осъждане на ответника Върховен касационен съд на Република България (ВКС) да заплати на ищеца следните суми, представляващи обезщетение за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз при разглеждането и решаването на гр. д. № 262/2021 г. по описа на ВКС, III г. о. (обективирано в Определение № 366/10.05.2021 г. и Решение № 60189/04.11.2021 г.): 1) сумата от 9 495,26 евро – обезщетение за имуществени вреди за периода от 04.11.2021 г. до окончателното им репариране, ведно със законната лихва за забава върху сумата, считано от 27.10.2022 г. до окончателното изплащане; и 2) сумата от 5 112,92 евро – обезщетение за неимуществени вреди за периода от 04.11.2021 г. до подаване на исковата молба, ведно със законната лихва за забава върху сумата, считано от 27.10.2022 г. до окончателното изплащане.

В исковата молба и депозираната към нея уточнителна молба се твърди, че през 1985 г. по сл. дело № 6/1985 г. по описа на ОУ на МВР – Бургас спрямо ищеца е било повдигнато обвинение и е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ във връзка с несъгласието му с провежданите мероприятия по т.нар. „възродителен процес“ и принудителната смяна на имената. Поддържа се, че с Постановление от 11.04.1985 г. на зам.окръжен прокурор при Окръжна прокуратура – Бургас наказателното производство е било прекратено на основание чл. 9, ал. 2 НК, тъй като извършените деяния не съставляват престъпление, но постановлението не му е било връчено или съобщавано, а материалите по делото са били част от секретните архиви на бившата Държавна сигурност. Сочи, че въпреки прекратяването не е бил освободен, а е бил въдворен на о. Белене, впоследствие задържан в Следствения арест в гр. София (06.03.1986 г. – 16.05.1986 г.), принудително установен в гр.

Бойчиновци (16.05.1986 г. – 29.05.1989 г.) и принудително изселен от страната в Република Турция. Посочва също, че има статут на пострадал по ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП 1

– София (преобразувано от сл. д. № 1/1991 г.), образувано за разследване на престъпленията по време на т.нар. „възродителен процес“.

Ищецът твърди, че е узнал за прекратяването на наказателното производство едва на 14.12.2017 г., когато с писмо изх. № КИ-Ч-17-26354/14.12.2017 г. на КРДОПБГДСРСБНА за първи път са му били предоставени заверени копия от материалите по сл. д. № 6/1985 г., включително от Постановлението за прекратяване от 11.04.1985 г.. Излага, че на 22.03.2019 г. е предявил иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ), по който е образувано гр. д. № 1178/2019 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, отхвърлен от първата инстанция като погасен по давност. С Решение № 60 от 25.08.2020 г. по в. гр. д. № 163/2020 г. Апелативен съд – Бургас е отменил частично първоинстанционното решение и е осъдил ПРБ да заплати на ищеца сумата от 15 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от неоснователното обвинение, ведно със законната лихва, приемайки, че 5-годишната погасителна давност по чл. 110 ЗЗД е започнала да тече след реалното узнаване и връчване на постановлението през декември 2017 г.. С Определение № 366 от 10.05.2021 г. по гр. д. № 262/2021 г. ВКС, III г. о., е допуснал касационно обжалване на въззивното решение единствено по касационната жалба на ПРБ по въпроса за началния момент на погасителната давност за вземането по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, като не е допуснал касационно обжалване относно размера на обезщетението по чл.

52 ЗЗД. С окончателно Решение № 60189 от 04.11.2021 г. по гр. д. № 262/2021 г. ВКС, III г. о.

(постановено с особено мнение на един от членовете на състава), е отменил въззивното решение в осъдителната му част и е отхвърлил иска като погасен по давност с мотив, че с изтичането на 15-годишната абсолютна давност за наказателно преследване по чл. 81, ал. 3 вр. чл. 80, ал. 1, т. 3 НК през м. януари 2000 г. постановлението за прекратяване е придобило стабилитет по смисъла на т. 4 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и 5-годишният давностен срок за иска по ЗОДОВ е изтекъл през м. януари 2005 г.

Ищецът поддържа, че правото на ЕС и Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС) са приложими към разглеждания правен спор по две линии: 1) в качеството му на обвиняем по неприключило с надлежно връчен акт до декември 2017 г. производство – на основание Директива 2012/13/ЕС относно правото на информация в наказателното производство (чл. 6–8) във връзка с чл. 6 ХОПЕС (право на свобода и сигурност); и 2) в качеството му на пострадал от престъпления по ДП № II-048/1999 г. на ВОП – София – на основание Директива 2012/29/ЕС за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления (чл. 16) и Директива 2004/80/ЕО относно обезщетението на жертвите на престъпления. Твърди, че при постановяване на Определение № 366/10.05.2021 г. и Решение № 60189/04.11.2021 г. по гр. д. № 262/2021 г. ответникът ВКС, действайки като последна съдебна инстанция, е допуснал достатъчно съществено нарушение на чл. 47, § 1 и § 2 ХОПЕС, както и на общите принципи на правото на ЕС за ефективност, еквивалентност, правна сигурност, защита на оправданите правни очаквания и задължението за съобразително тълкуване на националното право.

Конкретизира нарушенията в пет основни насоки: 1) нарушение на правото на ефективни 2 правни средства за защита (чл. 47, § 1 ХОПЕС и практиката на СЕС по дела C-406/08 Uniplex, C-161/13 Idrodinamica, C-432/05 Unibet), тъй като ВКС е приел, че давността е текла и изтекла в периода 2000–2005 г., преди ищецът да е узнал за прекратяването на производството и преди да е имал обективен достъп до секретните архиви на ДС (получен на 14.12.2017 г.), правейки упражняването на правото му практически невъзможно; 2) нарушение на принципите на състезателност и равенство на средствата (чл. 47, § 2 ХОПЕС) при допускане на касационното обжалване с Определение № 366/10.05.2021 г. служебно в полза на ПРБ на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, макар касаторът да се е позовал единствено на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК, без излагане на мотиви и без страните да са изслушани („процесуална изненада“); 3) нарушение на състезателността и равенството на средствата (чл. 47, § 2 ХОПЕС) при решаване на делото по същество чрез служебно въведена от ВКС теза contra legem, че с изтичането на абсолютната наказателна давност през януари 2000 г. постановлението е станало необжалваемо и окончателно, без тази теза да е релевирана от ПРБ и без на ищеца да е дадена възможност за становище; 4) нарушение на правото на безпристрастен съд (чл. 47, § 2 ХОПЕС вр. чл. 6, § 1 ЕКПЧ) поради едностранното подпомагане на държавния орган, за което сочи като обективен индикатор и последващия отвод на председателя на състава съдия М. П. на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК по сходното гр. д. № 2088/2022 г. на ВКС, III г. о.; и 5) нарушение на принципа на правна сигурност и защитата на оправданите правни очаквания поради непредвидимото и немотивирано отклонение от установения вътрешен тълкувателен стандарт по т. 4 от ТР № 3/22.04.2004 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и трайната практика на ВКС по чл.

290 ГПК, изискващи надлежно съобщаване на акта за прекратяване на обвиняемия и изтичане на 7-дневния срок за обжалване.

Поддържа се, че в пряка причинно-следствена връзка с посочените нарушения на правото на ЕС ищецът е претърпял имуществени вреди в общ размер на 9 495,26 евро (18 571,12 лв.), изразяващи се в осуетеното получаване на присъденото му с Решение № 60/25.08.2020 г. по в. гр. д. № 163/2020 г. на БАС обезщетение от 15 000 лв. и законната лихва върху него за периода от 02.07.2019 г. до 04.11.2021 г. в размер на 3 571,12 лв., както и неимуществени вреди в размер на 5 112,92 евро (10 000 лв.), изразяващи се в трайно чувство за несправедливост и безсилие пред правосъдието, засилена тревожност, психоемоционален дистрес, фрустрация, уронване на личното достойнство, загуба на доверие в институциите и смущения в личния и социалния му живот. Отправено е искане за уважаване на предявените искове в цялост. Претендират се разноски.

Представени са писмени доказателства: Решение № 60189/04.11.2021 г. по гр. д. № 262/2021 г. на ВКС, III г. о. (ведно с особено мнение); Определение № 366/10.05.2021 г. по гр. д. № 262/2021 г. на ВКС, III г. о.; Решение № 60/25.08.2020 г. по в. гр. д. № 163/2020 г. на Апелативен съд – Бургас; Постановление от 11.04.1985 г. за прекратяване на наказателно производство по сл. д. № 6/1985 г. по описа на ОУ на МВР – Бургас; Писмо изх. № КИ-Ч-1726354/14.12.2017 г. на КРДОПБГДСРСБНА; Удостоверение за идентичност на лице с различни имена изх. № 89/10.06.2018 г., издадено от Кметство с. Черноград, общ. Айтос;

3

Справка-изчисление на законната лихва за периода 02.07.2019 г. – 04.11.2021 г.; Молба вх. № 509619/30.11.2022 г. по гр. д. № 2088/2022 г. на ВКС за отвод; Определение № 50397/09.12.2022 г. по гр. д. № 2088/2022 г. на ВКС, III г. о.; Решение № 50066/16.05.2023 г. по гр. д. № 2088/2022 г. на ВКС, III г. о.. Направени са доказателствени искания да се изиска и приложи цялото гр. д. № 1178/2019 г. по описа на Окръжен съд – Бургас (включително материалите от въззивната и касационната инстанция), както и да се допусне до разпит един свидетел при режим на довеждане за установяване на претърпените неимуществени вреди.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът – Върховен касационен съд на Република България, е подал отговор на исковата молба, с който счита предявените искове за процесуално допустими, но ги оспорва изцяло по основание и размер като неоснователни.

На първо място възразява срещу приложимостта на правото на ЕС и в частност на чл. 47 ХОПЕС към материалноправния спор по к. гр. д. № 262/2021 г. на ВКС. Позовавайки се на чл. 51, § 1 ХОПЕС и практиката на СЕС (дело C-206/13 Siragusa, съединени дела C-6/90 и C9/90 Francovich), поддържа, че ХОПЕС се прилага спрямо държавите членки единствено когато те прилагат правото на Съюза, докато производството по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 3 ЗОДОВ попада изцяло в приложното поле на вътрешното право и по него не са разглеждани права или задължения, произтичащи от първичното или вторичното право на ЕС.

На следващо място ответникът оспорва да е допуснал нарушение на чл. 47, § 1 и § 2 ХОПЕС. Поддържа, че ВКС е действал в рамките на националната процесуална автономия при прилагане на вътрешноправния режим на материалноправната погасителна давност (чл.

80, ал. 1, т. 3 и чл. 81, ал. 3 НК, чл. 110 ЗЗД и т. 4 от ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС), преследвайки легитимната цел за правна сигурност. Сочи, че решенията на СЕС по делата Uniplex (C-406/08) и Idrodinamica (C-161/13) са неотносими, тъй като уреждат процесуални срокове за обжалване в хармонизираната област на обществените поръчки, както и че след политическите промени и приемането на ЗПГРРЛ през 1991 г. ищецът е знаел за репресивните действия и е имал обективна възможност да търси информация, но е бездействал повече от 30 години. Оспорва твърденията за нарушение на състезателността и равенството на страните, като изтъква, че служебната преценка на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и прилагането на принципа iura novit curia са законоустановени правомощия на касационната инстанция, а ПРБ в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК изрично се е позовала на противоречие на въззивното решение с ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС.

Оспорва доводите за липса на безпристрастност на съдебния състав, посочвайки, че Решение № 60189/04.11.2021 г. съдържа подробни мотиви, наличието на особено мнение доказва задълбоченото обсъждане на спора, а отводът на съдия М. П. по к. гр. д. № 2088/2022 г. е представлявал допълнителна гаранция за справедлив процес. Оспорва и твърденията за нарушаване на принципите на правна сигурност и на оправданите правни очаквания (позовавайки се на дело C-254/23 и дело T-526/19), както и да е било налице противоречие по смисъла на чл. 291, ал. 1 ГПК.