Определение № 957 от 09.10.2024, Окръжен съд - Стара Загора

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 957 гр. Стара Загора, 09.10.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Ст. Златев

Членове:

Мариана М. Мавродиева

Веселина К. Мишова като разгледа докладваното от Пламен Ст. Златев Въззивно частно гражданско дело № 20245500500558 по описа за 2024 година Производството по делото е образувано по частна жалба вх.№ 24890/03.09.2024г. от “Б.Д.“ АД, гр.С. срещу Разпореждане № 5641/14.08.2024г. по ч.гр.д.№ 3578/2024г. по описа на РС- Ст.Загора, с което е било отхвърлено частично заявлението й за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК за сумата от 5, 71 лв. за обезщетение за забава (лихвена надбавка за забава) за периода от 20.09.2023г. до 14.07.2024г. и разходи при изискуем кредит в размер на 160, 00 лв., като неоснователно и недоказано в тази му част. Частният жалбоподател счита, че обжалваното Разпореждане е неправилно, незаконосъобразно и необосновано и твърди, че сумата от 5,71 лв. представлява обезщетение за забава за периода от 20.09.2023г. до 14.07.2024г. е изчислено въз основа на фиксиран лихвен процент от 10 пункта. Счита, че видно от извлечението от счетоводните книги на банката длъжникът С. Д. М. от гр.С.З. не е погасила 10 бр. месечни вноски за лихва и/или главница по кредит за текущо потребление от 13.06.2023г.

Твърди, че е наредила счетоводното записване на кредитното й задължение като предсрочно изискуемо на 15.07.2024г. за периода от 20.09.2019г. до 14.07.2024г. С. М. му дължала обезщетение/лихвена надбавка за забава, представляваща олихвяване с надбавка в размер на 10 процентни пункта само на непогасената част от дължимата главница, но не и договорна възнаградителна лихва. Твърди, че сумата от 5,71 лв. представлява обезщетение за забава, дължимо върху неизплатената част от главницата за периода от 20.09.2024г. до 14.07.2024г. и е в размер на договорената наказателна надбавка от 10%, което било и допустимият размер от закона и че не е начислил обезщетение по недействителна уговорка, а до размер, гарантиран от законово правило, което било видно от представеното извлечение. Счита, че не са нарушени императивните норми на чл.33, ал.1 и 2 ЗПК и заповедният съд неправилно е възприел фактите, като неправилно е 1 сумирал договорения лихвен процент с наказателната надбавка от 10% и е заключил, че кредиторът е начислил незаконосъобразно обезщетение за забава.

На второ място, частният жалбоподател твърди, че извлечението от счетоводните книги е пълно и съдържанието му отговаря изцяло на чл.60, ал.2 ЗКИ, като в т.12 от него заявителят бил посочил конкретен размер на обезщетението за забава и периода, за който е начислено. Наред с това прави оплаквания, че претендираните разходи при изискуем кредит в размер на 160.00 лв. бил изцяло неправилен извода на РС, която сума представлявала разход за изискуем кредит. Заявява, че използваното от банката наименование не е определящо за правната му природа, както и включването му в случая в тарифата на банката за лихвите, таксите и комисионните, тъй като предвидената в чл. 18.2. от Договора за кредит сума в размер на 160 лв./равностойна на 81, 81 евро/ не представлявала такса за управление на кредита, тъй като не била свързана с предоставяне от страна на кредита на допълнителна услуга, за която потребителят да дължи възнаграждение.

Управлението на кредита включвало редица действия по администриране и мониторинг, които се осъществявали с оглед погасяването на кредитните задължения. Услугите по управление на кредита се предоставяли в рамките на закономерното развитие на облигационното правоотношение - т.е. докато задължението се обслужва съгласно договореното. И спирането на плащанията представлявало усложнение, което преустановявало нормалния ход на правоотношението. Поради което се налагал извод, че в Тарифата на банката, инкорпорирана в Договора за кредит е извършена предварителна оценка на вредите, които биха настъпили от неизпълнение на задължението на кредитополучателя. С клаузата предварително се определял размера на имуществените вреди, поради което той не попадал в ограничителния режим, предвиден в чл.10а от ЗПК за такси по усвояване и управление на кредита.

Счита, че РС не е разгледал в дълбочина всички обстоятелства и доказателства по случая, поради което бил достигнал до необосновани и неправилни фактически и правни изводи. Счита, че ЗКИ не изисквал посочване на размера на приложимия лихвен процент, поради което моли да се отмени изцяло обжалваното Разпореждане и да се постанови ново за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за дължимите суми.

Въззивният съд, след като обсъди направените в частната жалба фактически и правни оплаквания, и провери служебно допустимостта й, намери за установено следното:

Ч.жалбата е процесуално допустима, като подадена в законния 1седмичен срока за обжалване, срещу подлежащ на обжалване първоинстанционен акт, в изискуемата се законова писмена форма, и е внесена дължимата Държавна такса за въззивното производство.

Разгледана по същество, ч.жалба се явява изцяло неоснователна и недоказана, тъй като производството пред първоинстанционния съд е образувано по заявление на „Б.Д.“ АД за издаване на заповед за изпълнение по 2 чл.417 от ГПК въз основа на документ, срещу пълнолетната българска гражданка С. Д. М. от гр.С.З. за сумата от 3 024, 23 лв. - главница; 639, 00 лв. възнаградителна лихва за периода от 20.09.2023г. до 14.07.2024г.; 5, 71 лв.обезщетение за забава (лихвена надбавка за забава) за същия период; 28, 62 лв.- законна лихва за периода от 15.07.2024г. до 11.08.2024г., както и за законната лихва от датата на заявлението и направените по делото разноски.

Посочено е, че вземането е за задължение по договор за кредит за текущо потребление от 13.06.2023г. Самото вземане е предсрочно изискуемо, като предсрочната изискуемост е настъпила на осн. чл.16.2 от ОУ към договора за кредит, за което длъжницата била надлежно уведомена. Посочено е и това, че претендираното обезщетение за забава в извлечението, дължимо за периода след настъпване на изискуемостта, е формирано въз основа на лихвен процент, равен на законната лихва за периода.

Първоинстанционният съд е приел, че искането за издаване на заповед за изпълнение за наказателна лихва за забава противоречи на императивните норми на чл.33, ал.1 и 2 ЗПК, тъй като договорът по характер бил за потребителски кредит, че според чл.16.1 от ОУ за предоставяне на кредити за текущо потребление, при забава в плащането на месечната вноска по кредита, кредитополучателят дължи обезщетение за забава, като частта на вноската, представляваща главница, се олихвява с договорения лихвен процент и с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта. Приел е също така, че сборът от общия процент на обезщетението за забава е по-висок от законната лихва, което е несъответствие с разпоредбата на чл.33, ал.2 от ЗПК и че от представеното извлечение от сметките не ставало ясно как е изчислен размерът на претендираната лихва за забава за периода преди настъпването на предсрочната изискуемост. По отношение на разноските за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита първоинстанционният съд е приел, че искането противоречи на закона и на добрите нрави. Позовал се е на чл.10а, ал.2 ЗПК.

Първоинстанционният съд е издал заповед за изпълнение за сумата от 3024, 23 лв. за главница; 639, 00 лв. за възнаградителна лихва за периода от 20.09.2023г. до 14.07.2024г.; 28, 62 лв. за законна лихва за периода от 15.07.2024г. до 11.08.2024г., както и за законната лихва от датата на заявлението 12.08.2024г. до окончателното изплащане на задължението, както и направените по делото разноски.

Атакуваното

Разпореждане се явява изцяло мотивирано, законосъобразно и правилно, тъй като от представения договор за кредит за текущо потребление от 13.06.2023г. е видно, че банката-заявител е предоставила кредит на С. Д. М. в размер на 3 089, 82 лв., която сума тя се е задължила да върне за 120 месечни вноски. Видно е от извлечението от счетоводните книги на банката, че претендираната от банката сума съставлява дължимата главница и договорната (възнаградителна лихва) за периода от 20.09.2023г. до 14.07.2024г. Според чл.16.1 от ОУ за предоставяне на кредити за текущо потребление при забава на плащането на месечната вноска от деня, 3 следващ падежната дата, определена в договора, частта от вноската, представляваща главница се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта. С други думи обезщетението за забава е уговорено като надбавка към лихвата и е в размер на повече от допустимия в нормата на чл.33, ал.2 ЗПК лихвен процент.

Основание за такъв извод дава не само буквалния текст на чл.16.1, но и систематичното място, където той се намира в общите условия, а именно в частта „Отговорности и санкции“. Там изрично е посочено, че при забава длъжникът дължи лихва и надбавка, като за лихвена надбавка за забава става дума и в извлечението от счетоводните книги на банката. От друга страна задължението за обезщетение за забава за след датата на настъпване на изискуемостта е посочено именно като обезщетение за забава. И тъй като в извлечението не е посочен размерът на т. нар. лихвена надбавка, при така редактирания текст от общите условия съдът няма как да приеме, че сумата от 5,71 лв. е обезщетение за забава в размер на законната лихва. Начисленото в документа по чл.417, т.2 от ГПК парично обезщетение за забава не съответства на разпоредбата на чл.33, ал.2 от ЗПК, съгласно която, при забава на потребителя кредиторът има право на обезщетение за забава, която не може да надвишава законната лихва. Неоснователно е оплакването в ч.жалба, че олихвяването от банката било в размера на законната лихва - 10%, защото това обстоятелство не става ясно от извлечението от счетоводни сметки на банката по никакъв начин, както бе посочено по-горе. Съдът не може да тълкува или допълва документа, удостоверяващ задължение по чл.417 от ГПК, а следва да се води от неговото недвусмислено съдържание. Поради тези съображения въззивния съд намира, че тази претенция на заявителя е неоснователна, като противоречаща от закона и не следва да се уважава, както правилно е приел РС.

Наред с това напълно обосновано, законосъобразно и правилно РС е констатирал, че относно претендираните разходи от 160, 00 лв. за изискуем кредит, е налице многобройна, продължителна и непротиворечива практика на настоящия въззивен ОС- Ст.Загора/подробно и обосновано цитирана/, съгласно която относно вторите претендирани 160, 00 лв. разходи за изискуем кредит на същия заявител „Б.Д.“- АД, според императивната разпоредбата на чл.10а, ал.1 от ЗПК кредиторът- заявител/ч.жалбоподател/ може да събира от потребителя/длъжник/ такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, но чл.10а, ал.2 от ЗПК вече изрично забранява на кредитора да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Следователно действията, свързани с управлението на кредита представляват съвкупността от действията по администриране на точно изпълнение на задълженията на двете страни по договора за кредит, като в това число влизат предоговарянето на кредита и обявяването на предсрочната изискуемост от страна на кредитора.

Затова и второто искане за присъждане на сумата от 160, 00 лв., представляваща разходи при изискуем кредит по т.15 от

4 документа/извлечение от счетоводни книги/, също не установява какви точно разходи включва в себе си. Доколкото при забава кредиторът има право само на законната лихва върху неплатената в срок главница за времето на забавата, начисляването на каквито и да е такси, комисионни и разходи от банката влиза в противоречие с императивните разпоредби на чл.33, ал.1 и 2 от ЗПК, поради което и в тази част Заявлението се явява неоснователно и недоказано. Още повече, че в т.15 от извлечението от счетоводните книги на заявителя не се установява какви точно разходи включва претендираната сума в размер на общо 160, 00 лв., претендирана от заявителя само като негови разходи при изискуем паричен кредит.