Решение № 489 от 09.03.2021, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 489 гр. Варна , 08.03.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на седемнадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Ирена Н. Петкова

Наталия П. Неделчева мл.с. Лазар К. Василев като разгледа докладваното от мл.с. Лазар К. Василев Въззивно гражданско дело № 20203100503585 по описа за 2020 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 276609/28.10.2020 г. , депозирана от ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ“ - МВР , с адрес: гр. София, бул. „Княгиня Мария Луиза“ № 46, чрез юрисконсулт Красимира Иванова, с адрес за призоваване гр. Бургас, ул.

„Цар Асен“ № 4, срещу Решение № 260581 от 07.10.2020г., постановено по гр. д. № 2977 по описа на РС-Варна за 2020 г., ГО, 50 съдебен състав, с което на основание чл. 178, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР, въззивникът е осъден да заплати на Т. П. М. с ЕГН **********, с адрес гр. Аксаково, ул. „Добруджа“ № 5, сумата от 1 713,77 лева (хиляда седемстотин и тринадесет лева и седемдесет и седем стотинки), като сбор от дължимото възнаграждение за положен извънреден труд от 236 часа за периода от 02.03.2017 г. до 02.03.2020 г., получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1,143, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба – 02.03.2020 г., до окончателното изплащане на задължението.

Във въззивната жалба се навеждат подробни доводи за това, че атакуваният съдебен акт е постановен в нарушение на материалния закон. Въззиникът оспорва изводите на първоинстанционния съд досежно субсидиарното приложение на общия трудов закон – КТ и приетите въз основа на него подзаконови нормативни актове. Tвърди, че ЗМВР е специален закон, който урежда статута на държавните служители в министерството, като по никакъв начин не ги дискриминира по отношение на останалите работници и служители, а напротив, дава им допълнителни права и обезщетения. Сочи, че служителите, които полагат труд по ЗМВР са три основни групи, като за всяка от тях съществува различна приложима нормативна уредба, която не следва да се смесва. Претендира, че въззиваемият е служител, чието трудово правоотношение е уредено от чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, като от това 1 следва, че той полага едновременно дневен и нощен труд, който не може да надминава 8 часа в рамките на едно денонощие, без значение дали отработените часове са били през деня или нощта. Твърди, че въпреки това, първоинстанционният съд неправилно е възприел представите на ищеца за съществуване на вземане към работодателя му за възнаграждение за извънреден нощен труд, като допуснал смесването на нормите, уреждащи нощния и извънредния труд и по този начин е създал несъществуваща конструкция на „извънреден нощен труд“, което за служителите, назначени по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР е немислимо.

Твърди, че за този вид трудови правоотношения следва да се изчислява единствено броя работни часове за едно денонощие, предвид което трудът следва да е или в установените норми за продължителност, или част от него е извън тях. Заявява, че предвиденото по КТ и НСОРЗ превръщане на нощните отработени часове в дневни с коефициент от 1.143, умишлено не е предвидено в чл. 187 от ЗМВР, тъй като за служителите, назначение по ЗМВР е уредено допълнително възнаграждение от 0.25 лв. за всеки изработен час нощен труд. Поддържа, че не е налице празнота в специалното трудово законодателство, което да обуслови субсидиарното приложение на общите трудовоправни норми.

ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ“ - МВР моли за отмяна на атакувания съдебен акт изцяло, както и да бъдат присъдени в нейна полза сторените съдебно-деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение за две инстанции. Релевира възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната страна, в случай че жалбата бъде оставена без уважение.

В отговора на въззивната жалба се твърди, че решението е правилно, обосновано и законосъобразно, което обуславя неоснователността на въззивната жалба. Въззиваемият моли за оставянето и́ без уважение, за потвърждаване на първоинстанционното решение и присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски. Твърди, че първоинстанционният съд правилно е възприел наличието на празнота в законовата уредба, като напълно обосновано в случая е приложил общото трудово законодателство и е спазил принципа, че при непълнота в специалния закон, приложение намира общия такъв. Сочи, че нормата на чл. 188, ал. 2 от ЗМВР, визирайки служителите, които полагат нощен труд, изрично препраща към КТ, където е уредена специална закрила. Твърди, че тъй като правната норма препраща към целия Кодекс на труда, то следва да се приеме, че същата препраща и към подзаконовите нормативни актове, постановени във връзка с него и по-конкретно чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ, в който е определена методологията за превръщането на нощните работни часове в дневни с прилагане на коефициент 1.143. Заявява, че в атакуваното решение не се въвежда посочената от въззивника несъществуваща конструкция „извънреден нощен труд“, а съдът правилно е коментирал само и единствено извънредния такъв.

В проведеното по делото открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован, чрез депозирана по делото молба от юрк. Красимира Иванова не изпраща представител.

Въззиваемият, редовно призован за същото съдебно заседание, не се явява, но чрез процесуалния си представител адвокат Х. поддържа отговора на въззивната жалба и моли обжалваното решение да бъде потвърдено.

За да се произнесе по спора, съставът на Окръжен съд-Варна съобрази следното:

Производството по гр. д. № 2977 по описа за 2020 г. на РС-Варна, ГО, е образувано по предявен о т Т. П. М. срещу Главна дирекция „Гранична полиция“ при Министерство на вътрешните работи исков с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР, за осъждане ответника, след допуснато от съда изменение на иска да заплати на ищеца сумата от 1 713,77 лева (хиляда седемстотин и тринадесет лева и седемдесет и седем 2 стотинки), като сбор от дължимото възнаграждение за положен извънреден труд от 236 часа за периода от 02.03.2017 г. до 02.03.2020 г., получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефицент 1,143, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба – 02.03.2020 г., до окончателното изплащане на задължението.

В исковата молба ищецът твърди, че през периода от 02.03.2017. до 02.03.2020г. е полагал труд на длъжността „младши инспектор-старши полицай“ в ГПУ Варна, към регионална „Гранична полиция“ Бургас, при Главна дирекция „Гранична полиция“ - МВР. В процесния период ищецът е работел на 12-часови смени при сумирано изчисляване на работното време, като е положил общо нощен труд, който, преизчислен с коефициент 1,143, възлиза на 1909 часа. Преизчисляването на нощния към дневен труд води до извънреден труд от 239 часа, който ищецът счита, че следва да му бъде допълнително заплатен от ответника, поради което претендира заплащането на сума в размер на 1 434 лв. Аргументира дължимостта на претендираната сума с наличието на празнота в специалната уредба, регламентираната в ЗМВР и подзаконовите актове по неговото прилагане, която намира, че следва да бъде преодоляна чрез приложението на общите правила на КТ и Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Моли за осъждане на ответника да заплати на ищеца допълнително възнаграждение за положения извънреден труд, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в който излага становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва, че в процесния период ищецът е бил държавен служител по служебно правоотношение в МВР. Оспорва предявения иск като твърди, че е заплатил всички отработени от ищеца часове нощен труд. Сочи, че КТ, както и Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, са норми, приложими само за работници и служители по трудово правоотношение. Приложимите за ищеца, като държавен служител в МВР, норми са тези по ЗМВР. В чл. 187 ал. 3 от ЗМВР е уредено работно време през нощта. Счита, че ищецът не е полагал нощен труд извън рамките на установеното за него работно време. Поради това съотношението с коефициент 1,143 се прилага само при трудови правоотношения по КТ. Счита, че регламентацията на възнагражденията по ЗМВР е изчерпателна и е недопустимо субсидиарно приложение на ЗДСл или КТ за служителите на МВР. За периода на претенцията са действали Наредба 8121з-407 от 11.08.2014г. /до 02.08.2016г./ и Наредба 8121з-776 от 29.07.2016г. и Наредба 8121з-908 от 02.08.2018г. за реда за организацията и разпределянето на работното време, неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима за дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в МВР. И докато първата Наредба допуска преизчисляването в чл. 31 ал. 2, то за процесния период – чл. 31 ал. 3 от Наредба 8121з-776 от 29.07.2016г., изрично посочва, че часовете се отчитат само като цяло число. Доколкото нощният труд в ЗМВР Е посочен като 8 часов, за разлика от нощния труд по КТ, който е 7 часа, то не е допустимо прилагането на коефициент, тъй като за 8 часа нощен към 8 часа дневен труд би се получил коефициент 1.

Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора и като взе предвид събрания и приобщен по делото доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически и правни положения:

Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

3

Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта – в обжалваната му част.

Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при спазване на законоустановената писмена форма, поради което същото е валидно. Съдебният акт е постановен при наличието на всички положителни процесуални предпоставки за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват отрицателните такива, поради което е и допустимо в обжалваната част.

По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като съгласно указанията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на императивни правни норми.

В конкретния случай, фактическата обстановка по делото е установена по несъмнен начин от първата инстанция и оплаквания по фактите във въззивната жалба няма, поради което същите не подлежат на самостоятелно изследване от въззивния съд.

Спорът, който е поставен за разглеждане пред настоящия съдебен състав е изцяло правен и се свежда до това дали следва субсидиарно да се прилагат правните норми на общото трудово законодателство по отношение на служителите на ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ“ – МВР, имайки предвид обстоятелството, че учреденото между тях и МВР трудово правоотношение е нормативно регламентирано със специалните норми , обективирани в ЗМВР и приетите въз основа на него подзаконови нормативни актове.

Предявеният иск намира правното си основание в нормата на чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР.

Ищецът е държавен служител в ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ“ – МВР, поради което и намират приложение разпоредбите на Закона за Министерството на вътрешните работи /ЗМВР/ в редакцията от 18.07.2017 г., доколкото в този закон не е предвидено друго. Цитираният нормативен акт е специален по отношение на ЗДСл и в него е уреден статутът на държавните служители, полагащи труд по служебно правоотношение в системата на МВР арг. от чл. 142, ал. 2 от ЗМВР.