Определение № 3250 от 17.11.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3250 гр. София, 17.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20248002902502 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД срещу въззивно решение № 184 от 02.085.2024 г., постановено от Апелативен съд – Велико Търново по в.гр.д. № 222 по описа на съда за 2024 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 88 от 23.02.2024 г., постановено от Окръжен съд – Плевен по гр.д. № 88 по описа на съда за 2023 в неговата част, с която са отхвърлени със законните последици по отношение на разноските в производството предявените от касатора срещу Р. М. /Rouhail Masood/, гражданин на Великобритания, род. на 18.05.1991 г., ЛНЧ: 1003197806 искове за заплащането на следните суми: разликата над 52 509,37 лв. до 54 763,28 лв. – главница по договор за студентски кредит от 20.03.2015 г., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 03.10.2023 г. до окончателното изплащане; разликата над 1652 лв. - начислена възнаградителна /редовна/ лихва за периода 05.10.2022 г.-05.01.2023 г. до 3 410,67 лв. - начислена възнаградителна /редовна/ лихва за периода 05.02.2022 г.- 05.01.2023 г.; разликата над 28,10 лв. – обезщетение за забава за периода 05.10.2022 г.-01.02.2023 г. до 180,58 лв. - обезщетение за забава за периода от 05.03.2022 г. до 31.01.2023 г.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на 1 обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Оспорват се изводите на въззивния съд в насока на това, че клаузата на чл. 4.4 от договора за кредит е нищожна поради: противоречие с чл. 10, ал. 3 от ЗЗД, обоснован от съда с наличието на анатоцизъм поради договорена капитализация на изтекли лихви; противоречие с чл. 24, ал. 1 ЗКСД, като се твърди че общият размер на задължението, претендирано в производството и уговорено с договора за кредит съдържа именно компонентите, предвидени чл. 24, ал. 1, т. 1 и т.

2 от ЗКСД, т.е. включва главницата и лихвата, дължима от кредитополучателя за срока на договора за кредит и каквато е договорена с него или иначе казано не само не противоречи, но е и формирано точно в съответствие с изискванията на чл. 24, ал. 1 от ЗКСД; като неравноправна на основание чл. 143, ал. 1, т. 19 от ЗЗП с аргумента, че не позволявала на кредитополучателя да прецени икономическите последици от сключване на договора като се твърди, че въззивният съд не е взел предвид, че договорът за кредит е сключен на 20.03.2015 г., а нормата на чл. 143, ал. 1 т. 19 от ЗЗП не е съществувала въобще като текст към тази дата. Излага се и че въззивният съд не е взел предвид, че клаузата на чл. 4.4. от договора за кредит касае възнаграждението на банката, предоставила кредита, което несъмнено е част от основния предмет на този договор, негов съществен и неизменен елемент, изведено от възмездния по дефиниция характер на договора за банков кредит съгласно чл. 430, ал. 1 във връзка с ал. 2 ТЗ, при който заплащането на лихвата представлява насрещна престация на кредитополучателя за ползването на предоставените парични средства. Сочи се, че в съответствие с текста на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално договорени не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми. Излагат се подробни съображения в защита на тезата, че изискването за яснота и разбираемост е спазено и че договорната клауза на чл. 4.4. от договора за кредит попада в приложното поле на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП и не може да бъде преценена като неравноправна.

Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, претендират се разноски за производството по чл. 288 от ГПК.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на 2 основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и по ал. 2 ГПК.

На различни места в изложението се излагат съображения за очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК на въззивното решение в обжалваната му част поради това, че въззивният съд: - очевидно неправилно е постановил нищожност на клаузата на чл. 4.4. от договора за кредит, като неравноправна на основание чл. 143, ал. 1, т. 19 от ЗЗП, като не е взел предвид, че нормата на чл. 143, ал. 1, т. 19 от ЗЗП, не е съществувала въобще като текст към тази дата - нормата на чл. 143, ал.

1, т. 19 от ЗЗП, в цитираната й от съда редакция влиза в сила през 2019 г., като не й е придавано ретроактивно действие; - е допуснал да не бъде приложена относимата за чл. 4.4 от индивидуалния договор за кредит императивната правна норма на § 12а от ДР на ЗЗП /съответстваща на чл. 1, § 2 от Директива 93/13/ЕИО/; - е допуснал явна необоснованост на въззивното решение, видна и от самите му мотиви, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на обстоятелствата извън реалното им съдържание и характеристика, очертани от доказателствата в частта им досежно заключението на съда, че лихви, които не са изискуеми и просрочени следва да се третират като изтекли лихви по см. на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД.

Поставят се и следните въпроси, които според касатора са от значение за изхода на делото:

1/ „Подзаконов нормативен акт ли е типовият договор, предвиден в чл. 6 от Закона за кредитиране на студенти и докторанти като акт, уреждащ правата и задълженията на държавата и на банките във връзка с участието в системата за кредитиране на студентите и докторантите с държавна финансова подкрепа?“ Поддържа се приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 /противоречие с решение № 408 от 05.11.2013 г. по к.н.д. № 1400/2013 г. на ВКС и „много други“, които не са цитирани, както и с решение на ВАС по адм.д. № 8217/2010 г. /, както и на т. 3 от същия законов текст, в обосноваване на което се цитира неправилна според касатора практика на апелативни съдилища в смисъла, възприет и в обжалваното решение, на което тълкуване касаторът се противопоставя.

3

2/ „Какво означава „изтекли лихви“ по смисъла чл. 10, ал. 3 от ЗЗД и допустима ли е капитализацията на лихви, които не са просрочени?“ По въпроса се твърди противоречие със следната съдебна практика, основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: решение № 30 от 20.05.2020 г. на ВКС по т.д. 739/2019 г., I т.о., решение № 66 от 29.07.2019 г. на ВКС по т.д. 1504/2018, II т.о., решение № 60091 от 27.09.2021 г. на ВКС по т.д. 1345/2019, II т.о. По поставения въпрос се сочи и противоречие с поредица изброени влезли в сила решения на окръжни /включително СГС/ и апелативни съдилища. В допълнение се твърди, че поставеният въпрос обуславя и приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като е от значение за точното прилагане на закона и произнасянето по него ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика.

Ответникът по касация чрез назначения му особен представител не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да постанови обжалвания съдебен акт, Великотърновски апелативен съд е счел, че приетата за установена в него фактическа обстановка е възприета правилно от първоинстанционния съд, но не е споделил правните изводи за нищожност на процесния договор за студентски кредит на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, като сключен в нарушение на чл. 143, ал. 1, т. 11, 12 и 19 ЗЗП, обуславяща и приложението на чл. 17, ал. 7 ЗКСД с последица осъждането на кредитополучателя да върне само чистата стойност на кредита без лихви, такси или други разходи.

При преценка относно съответствието на договора с правилата за потребителска закрила, която преценка е дължима от съда служебно на основание чл. 7, ал. 3 ГПК и без страните да навеждат възражения въззивната инстанция е счела, че процесният договор не страда от пороци, водещи до 4 неговата нищожност, в подкрепа на който извод на съда са изложени подробни съображения.

Независимо от преценката си за валидност на договора за кредит въззивният съд е преценил, че в него се съдържа клауза, която е нищожна и не поражда валидно действие за страните при условията на чл. 26, ал. 4 ЗЗД.

Според въззивния съд чл. 4.4 от договора противоречи на закона и конкретно на чл. 24, ал. 1 и чл. 20, ал. 1 ЗКСД, чл.10, ал. 3 ЗЗД и чл. 143, т. 19 ЗЗП. За несъстоятелно е възприето становището на банката, че клаузата на чл. 4.4 е валидна, тъй като буквално възпроизвежда чл. 10, ал. 2 от утвърдения от министрите на образованието и финансите на основание чл. 7 ЗКСД типов договор, който според нея има характер на подзаконов нормативен акт по прилагането на ЗКСД. Посочено е, че типовият договор, което следва и от самото му наименование не представлява подзаконов нормативен акт. Целта на сключването му е визирана в чл. 7, ал. 2 ЗКСД и в съответствие с нея, както е посочено и в чл. 1 от него, той урежда отношенията между държавата, представлявана от Министъра на образованието, младежта и науката и банката по повод участието им в системата за кредитиране на студенти и докторанти с държавна финансова подкрепа, като определя условията и правилата за отпускане на кредити с държавна финансова подкрепа, реда за обслужване, предоговаряне и погасяване на тези кредити, изискванията към кредитиращата институция, държавната гаранция за обезпечаване на задълженията на кредитополучателите към банката, реда за погасяване на тези задължения от държавата. Според съда обстоятелството, че типовият договор е публикуван в ДВ не променя правната му природа, а одобряването му от съответните министри не може да санира нищожни клаузи в случай, че такива се съдържат в него. Съдът е приел, че клаузата на чл. 10, ал. 2 от типовия договор, която действително е идентична с чл. 4.4 от договора, противоречи на ЗКСД, поради което е нищожна. За нищожна е обявил и разпоредбата на чл. 27 от този договор в частта, в която е предвидено, че банката изчислява общия размер на задължението, което включва и капитализираните годишно лихви през гратисния период. Съдът е уточнил, че в закона не само че не е предвидена капитализация на лихвата от гратисния период и последващото й капитализиране към усвоената главница по време на този период, но и такава капитализация противоречи на императивните разпоредби на чл. 24, ал. 1 и чл.

20, ал. 1 ЗКСД, които предвиждат че общия размер на задължението на 5 кредитополучателя след изтичане на гратисния период включва главницата, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства и лихвата, дължима за срока на договора, като същата не може да надхвърля 7 %. Съдът е заключил, че при прилагането на чл. 4.4 за капитализиране на възнаградителната лихва веднъж годишно в рамките на гратисния период от 23.03.2015 г. до 05.02.2022 г. е начислена възнаградителна лихва в размер на 22 612,28 лв., докато без капитализацията размерът й е 19 364,14 лв., съгласно заключението на вещото лице. От съпоставката на двете величини съдът е установил, че при начисляване на лихви върху лихви общия размер на възнаградителната лихва за гратисния период е нараснал с 3 248,14 лв.

Аналогично според съда при начисляване на възнаградителна лихва от 7 % върху главница 77 375,56 лв., формирана като сбор от усвоения кредит и капитализираната лихва за гратисния период, кредитополучателят е следвало да заплати лихва по кредита за периода 05.03.2022 г. до 05.02.2032 г. в размер на 30 431,94 лв. /погасителен план на л. 20 - 23/, докато при начисляване на възнаградителна лихва от 7 % върху главница без такава капитализация- 54 763,28 лв. - дължимата лихва за този период е 21 538,72 лв. /погасителен план на л. 54 - 55/. При съпоставката на двете величини съдът е установил, че задължението за лихва по кредита е нараснало с 8 893,22 лв. С оглед на гореизложеното съдът е достигнал до извода, че чрез капитализирането както на възнаградителната лихва през гратисния период, така и чрез последващото капитализиране на тази лихва към главницата е надвишен императивно установения максимален лихвен процент, представляващ възнаграждението на банката по конкретния кредит, който тя се е съгласила да получи със сключването на типовия договор, а в качеството си на търговец предоставящ именно такива услуги банката е имала възможността да прецени икономическата полза от предоставяне по посочения кредит. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗКСД, съгласно която уговорка за повисока лихва от определената максимална в ал. 1 на същия член е нищожна.