Акт от 28.06.2019, Районен съд - Перник

Р Е Ш Е Н И Е

Номер 28.06.2019г. Град Перник

В ИМЕТО НА НАРОДА

Пернишкият районен съд ІX състав

На десети юни Година

2019

В открито заседание в следния състав:

Районен съдия: Петър Боснешки

Секретар: Капка Станчева

Като разгледа докладваното от съдията гр.д. №01816 по описа на съда за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда на чл.439 ГПК.

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от Г.Г.Ц., с ЕГН:********** и адрес:г***, срещу “Топлофикация- Перник”АД, с ЕИК:********* и адрес на управление:гр.Перник, ж.к.“Мошино“, с която са предявени обективно съединени искове с правно основание чл.439 ГПК, с които ищецът иска да бъде признато за установено спрямо ответника, че ищецът не му дължи сумата от 520,20лв., представляваща главница за доставена топлинна енергия за апартамент за периода 01.05.2012г.- 30.04.2014г., сумата от 103,76лв., представляваща законната лихва върху главницата, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.10.2015г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 125,00лв., представляваща разноски по делото, за които суми е издаден изпълнителен лист от 20.11.2015г. по ч.гр.д.№7425/2015г. на ПРС, въз основа на който е образувано изп.д.№130/2016г. на ЧСИ С.Димитрова.

В законоустановения срок ответникът

“Топлофикация- Перник”АД не е подал отговор.

В съдебно заседание ответникът “Топлофикация-

Перник”АД оспорва иска по основание и размер. Ответникът твърди, че са предприети изпълнителни действия, в резултат на които давността е прекъсвана многократно.

След като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.235 ГПК, Пернишкият районен съд приема за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта:

Съдът намира, че така предявените искове са допустими, поради което и следва да се произнесе по съществото на спора.

По основателността:

Видно от приложеното към настоящето дело копие на изп.д.№130/2016г. на ЧСИ С.Димитрова същото е образувано по молба на ищеца от 25.01.2016г. въз основа на молба от ответното дружество, към която е приложен и изпълнителен лист от 20.11.2015г. по ч.гр.д.№7425/2015г. на ПРС, като в молбата са посочени конкретни изпълнителни способи за пристъпване към принудително изпълнение.

С процесния изпълнителен лист ищецът е осъден да заплати на ответното дружество сумата от 520,20лв., представляваща главница за доставена топлинна енергия за апартамент за периода 01.05.2012г.- 30.04.2014г., сумата от 103,76лв., представляваща законната лихва върху главницата, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.10.2015г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 125,00лв.

Видно от изпълнителното дело по същото са извършвани множество изпълнителни действия, а именно запор върху трудовото възнаграждение от 09.03.2016г., запор върху лек автомобил от 06.11.2016г., искане от 20.04.2018г. за налагане на запор върху банкови сметки на ищеца, преводи от декември 2018г. по наложения запор.

Съгласно

Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 3/2011г., ОСГК, вземанията на топлофикационните дружества са периодични плащания по смисъла на чл.111 б.”в” от ЗЗД и за тях се прилага тригодишната давност. Влязлата в сила заповед за изпълнение се ползва само с изпълнителна сила. Единствено в случаите, когато има постановено решение по установителен иск по чл. 415, респ. чл. 422 ГПК, се формира сила на пресъдено нещо относно съществуване на вземането и само в този случай е приложима нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, поради което и вземанията се погасяват с общата петгодишна давност. Такова решение в случая няма. Влязлата в сила заповед за изпълнение не се приравнява на влязло в сила съдебно решение, поради което и за новата погасителна давност се прилагат правилата на чл. 110 и чл. 111 от ЗЗД, в зависимост от вида на вземането. При снабдяване на кредитора с изпълнителен лист в заповедното производство за вземането не се поражда сила на пресъдено нещо, поради което не се променя давностния срок, с изтичането на който то се погасява. Аргумент за това намира и в ППВС 2 / 29.09.1977год. по гр.дело № 1 /77 год., което към настоящия момент не е загубило сила. Според разясненията, дадени в ППВС № 2 /1977год., т.2 на отмяна по реда на извънинстанционното производство по чл.303 и следв. от ГПК подлежат само тези съдебни актове, които разрешават материалноправен спор със сила на пресъдено нещо, по които спорните въпроси не могат да бъдат пререшавани и срещу които не е предвиден друг ред за защита /напр. необжалваемите и ползващи се със сила на пресъдено нещо решения, прекратителни определения при отказ от иск, съдебните актове, които поради даденото с тях разрешение на материалноправните въпроси, са приравнени по правни последици на влезли в сила решения и за които законът не предвижда защита по друг ред/. Заповедите за изпълнение не са сред посочените категория актове. Те са постановени в заповедното производство, съставляващо част от изпълнителното, не решават материалноправен спор по същество, а процесуалноправният ред на защита на длъжника е предвиден в чл.414 от ГПК, чл.423 от ГПК и чл. 424 от ГПК, поради което не се ползват със сила на пресъдено нещо, нито се приравняват по правни последици на влезлите в сила решения. В този смисъл са Решение № 1771/10.07.2018г. по гр.дело №2108/2018г. по описа на САС, Решение от 11.10.2018г. на СГС по гр. дело № 10267/2017г., Решение №149/07.05.2019г. по възз.гр. дело №113/2019г. на ПОС.

Съгласно константната съдебна практика на ВКС при всички хипотези на чл. 416 ГПК, настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новия процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК /отм./ и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират /. С изтичането на срока по чл. 414 ГПК и влизане в сила по реда на чл. 416 ГПК на заповедта за изпълнение всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск /Решение № 207 по гр. д. № 7030/2014 г. IV г. о./ извън специалните хипотези на чл. 424 и чл. 439 ГПК.

Предвид гореизложеното и в съответствие с разпоредбата на чл. 439, ал.2