Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 245 от 21.01.2026, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно гражданско дело 2949/2025
Вид
Определение № 245
Подписан
21.01.2026
В сила
21.01.2026
Състав
Мими Фурнаджиева, Десислава Попколева, Велислав Павков

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 245 гр. София, 21.01.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Десислава Попколева като разгледа докладваното от Десислава Попколева Касационно гражданско дело № 20258002102949 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ИТАЛ ТЕКС“ ЕООД, чрез адв. С. против решение № 1984/02.04.2025 г. по в.гр.д. № 6646/2023 г. на Софийски градски съд, с което като е отменено решение № 10992/08.10.2022 г. по гр.д. № 53886/2021 г. по описа на Софийски районен съд, са отхвърлени предявените от касатора против Р. Д. П. искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.365 ЗЗД за сумата от 77 470,43 лв., дължими съгласно чл.1.5 от спогодба от 31.10.2018 г., сключена между „ИТАЛ ТЕКС“ ЕООД и Р. Д. П., ведно със законната лихва от 30.09.2019 г. до окончателното изплащане.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Излагат се доводи, че въззивният съд не е направил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства в тяхната цялост при установяване на релевантните за спора факти; оспорва се извода на съда, че разпоредбата на чл.1.5 от спогодбата касае предварителен отказ от трудови права, поради което той е недействителен, като се поддържа становище, че за предварителен отказ 1 следва да се приеме този, който е материализиран преди възникване на конкретното субективно право, в случая – преди реализиране на фактическия състав за възникване на отговорността на работодателя за заплащане на обезщетения по повод на трудовото правоотношение; поддържа се и становище, че сумите по споразумението са предоставени на ответницата под прекратително условие – тя да не предявява никакви претенции, произтичащи или свързани с прекратеното трудово правоотношение, като това условие има обратно действие, т.е. с неговото настъпване се прекратява правното действие на сделката и се възстановява правното положение от преди това; според касатора въззивният съд неправилно е тълкувал споразумението и съответно неправилно е приложил нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД, в резултат на което е изменил волята на страните по такъв начин, оставяйки едната страна без каквато и да била престация. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд след като определи предмета на материалноправния спор да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и доказателствата въз основа, на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се; 3/ Длъжен ли е въззивният съд при прилагане на материалноправната разпоредба да съобрази интереса на страните и тяхната действителна воля при тълкуване на приложимата правна норма; 4/ Възможно ли е съдът да замести недействителна клауза от двустранен възмезден договор с противоположна клауза от закона, в резултат на която при липса на каквото и задължение за насрещна престация от едната страна, същата може да задържи даденото й от другата страна и не води ли това до неоснователно разместване на материални блага между двете правни сфери и 5/ При заместване от съда на съществена клауза от договора, представляваща единствено задължение, предмет на договора, с императивна правна норма, водеща до липса на задължение за престация, следва ли договорът да остане действителен в останалите му части.

По първите два въпроса се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на задължителната практика на ВКС – ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК, както и на казуалната 2 практика на ВКС – решение по т.д. № 394/2017 г. на I т.о., решение по т.д. № 1897/2020 г. на II т.о, решение гр.д. № 153/2011 г. на II г.о. и решение по т.д. № 1740/2014 г. на I т.о.. По третия въпрос се твърди противоречие с казуалната практика на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 2712/2021 г. на III г.о., решение по гр.д. № 2032/2021 г. на IV г.о., решение по гр.д. №2700/2021 г. на III г.о. и др., конкретно посочени в изложението. По четвърти и пети въпрос – в противоречие с решение по т.д. № 981/2012 г. на II т.о., решение по т.д. № 3768/2014 г. на II т.о. и решение по гр.д. № 1130/2004 г. на II г.о. Касаторът сочи и допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но без да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, като излага съображения, че “разрешението по казуса“ било необходимо за точното прилагане на закона и развитието на правото. Касаторът поддържа, че е налице и основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение с доводи за допуснато нарушение на материалния закон – чл.26, ал.4 ЗЗД, в нарушение на принципите на чл.5 и чл.10 ГПК и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Насрещната страна Р. Д. П., чрез адв. С., е депозирала отговор на касационната жалба, в който поддържа, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като по тях – не са налице сочените допълнителни селективни критерии. Изложено е и становище за неоснователност на наведените в касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение. Претендират се разноски за касационното производство.

За да отмени решението на първата инстанция и вместо него да постанови друго, с което е отхвърлен предявения от касатора иск с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.365 ЗЗД, въззивният съд е приел, че фактите по делото са правилно установени от първата инстанция, както и че във въззивната инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 ГПК, които да променят така установената фактическа обстановка.

Приел е обаче, че при постановяване на решението, първоинстанционният съд е допуснал нарушение на материалния закон, като изводите му за основателност на иска с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.365 ЗЗД са необосновани с оглед събраните по делото доказателства. За да достигне до този извод, е изложил следните съображения: по делото е безспорно 3 установено обстоятелството, че страните са били във валидно трудово правоотношение, възникнало и съществувало по силата на трудов договор от 1.05.2001 г., както и на трудов договор от 30.12.2004 г., прекратено със заповед от 30.10.2018 г. на основание чл.328, ал.1, т.2 КТ; на 31.10.2018 г. между страните е сключена спогодба, според която дружеството-работодател е поело задължение да заплати на ответницата общо сумата от 39 610 евро, като след заплащането й страните са се съгласили, че всички отношения между тях са окончателно уредени; съгласно чл.1.3 от спогодбата, ответницата се е отказала от претенции срещу дружеството, вкл.да оспорва законността на заповедта за прекратяване, да претендира възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и обезщетение по чл.225, ал.1 КТ; в чл. 1.4 е обективиран неотменим и безусловен отказ на ответницата и опрощаване от нея относно всякакви други претенции спрямо работодателя, произтичащи или свързани с трудовото правоотношение; съгласно чл.1.5 от спогодбата, в случай на предприемане на каквито и да било действия по оспорване /в това число по съдебен ред/ на който и да е аспект от отношенията между страните, съществували до датата на тази спогодба и уредени по окончателен начин, платените от работодателя суми по т.1.1 на чл.1 от нея, са недължими и няма да бъдат заплатени или ако са заплатени – ще подлежат на незабавно възстановяване от служителя, ведно с всички лихви и разноски по тях; няма спор, че дружеството е заплатило на ответницата уговорените в спогодбата суми; няма спор и по факта, че след прекратяване на трудовото правоотношение, ответницата е предявила пред обикновен съд в гр.Римини, Италия, срещу ищцовото дружество и „Теди“ СПА, иск за установяване и деклариране на симулативност на трудовите правоотношения между нея и „Итал-Текс“ ЕООД, както и иск за установяване и деклариране на трудово правоотношение между нея и „Теди“ СПА в периода между 2.01.2005 г. и 1.02.2019 г. Въззивният съд е приел, че исковата претенция на ищеца е основана на разпоредбата на чл.1.5 от процесната спогодба и по-конкретно от факта на неизпълнение на последната от страна на ответницата; че тази клауза има санкционен характер, като според съдържанието й предприемането от страна на ответницата на каквито и да било действия по оспорване, вкл. и по съдебен ред, на който и да е аспект от отношенията между страните, съществували до датата на спогодбата и уредени по окончателен начин, съгласно т.1, платените от работодателя суми по т.1.1 са недължими и няма да 4 бъдат платени или ако са заплатени – ще подлежат на незабавно възстановяване от служителя. Приел е също така, че процесната спогодба покрива фактическия състав и правните последици на извънсъдебната спогодба по чл.365 ЗЗД; че по дефиниция спогодбата представлява двустранен възмезден договор, с който страните прекратяват съществуващ спор или избягват един възможен такъв, като си правят взаимни отстъпки; че целта на спогодбата е да се внесе определеност и яснота в отношенията между страните, като за постигането им спорещите са готови да пожертват действителното правно положение, като се съгласят да считат помежду си, че то е такова, каквото го прогласява спогодбата, поради което последната включва в себе си воля за частичен отказ от съществуващо право, респ. за частично поемане на несъществуващо задължение. При съобразяване на горното, съдът е приел, че процесната спогодба е погасила възможността на ответницата да предявява допълнителни претенции във връзка с прекратеното трудово правоотношение, без да е ограничена възможността й да търси от дружеството-работодател изпълнение на споразумението, както и че същественото в уговорката на чл.1.5 от спогодбата е, че същата макар и направена след прекратяване на трудовото правоотношение, касае процесуални права, които все още не са упражнени от служителя, поради което предварителен отказ от тях е недействителен. Изложени са съображения, че правото да се оспорва съществуването/действителността и прекратяването на трудовото правоотношение представляват трудови права, които могат да бъдат упражнени единствено пред съд /извън случаите на чл.74, ал.2, пр.2 КТ/, както и че отказът от процесуално право - в случая да се оспори съществуването на трудовото правоотношение, може да се осъществи единствено във висящ съдебен процес с адресат – съда. Позовавайки на трайната практика на ВКС по аналогични казуси, въззивният съд е приел, че предварителен отказ от субективни права е недействителен, респективно отказът от право на иск не поражда действие, ако е извършен преди и извън съдебния процес. Доколкото разпоредбите, касаещи правото на работника или служителя да оспори по съдебен ред съществуването на трудовото правоотношение или неговото прекратяване са уредени с императивни правни норми, страните по него не могат да ги дерогират с каквито и да било споразумения помежду си, а работодателят няма право да налага забрана на служителите си, след прекратяване на трудовото правоотношение да не 5 оспорват пред съд съществуването или прекратяването на трудовото правоотношение. По изложените съображения, въззивният съд е приел, че санкционната клауза на чл.1.5 от спогодбата, забраняваща на ответницата да упражни свои процесуални права, представлява предварителен отказ от права и е нищожна поради противоречие с разпоредбата на чл.8, ал.4 КТ, поради което и не обвързва валидно страните, като нищожността на клаузата не води до нищожност на целия договор по аргумент от чл.26, ал.4 ЗЗД. Горното е обусловило и крайния му извод за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.365 ЗЗД