Решение № 23645 от 24.12.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 23645 гр. София, 24.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 140 СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ИЛИНА ЛЮБ. ГАЧЕВА при участието на секретаря СОФИЯ Г. РАЙКОВА като разгледа докладваното от ИЛИНА ЛЮБ. ГАЧЕВА Гражданско дело № 20241110168778 по описа за 2024 година

Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.

Oбразувано e по искова молба на А. Г. А. срещу „С К“ АД, с която е предявен за разглеждане иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит, сключен от разстояние № 184LU/28.03.2023 г.; при условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл.

26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 29 от процесния договор, предвиждаща заплащането на неустойка от страна на потребителя при непредоставяне на обезпечение по договора, поради противоречие със закона, евентуално поради накърняване на добрите нрави. Ищецът твърди, че на 28.03.2023 г. сключил с ответника договор за потребителски кредит от разстояние №184LU, по силата на който ответникът, в качеството на заемодател, му предоставил сумата в размер на 400 лева. Срокът за погасяване на кредита бил 30 дни, при годишен лихвен процент в размер на 36% и годишен процент на разходите в размер на 42,58%, а общата сума, която следвало да върне ищцата била в размер на 412 лева. В чл. 19 от договора било уговорено, че договорът за заем следва да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията, посочени в Общите условия относно доход, или с банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. В чл. 29 от договора било уговорено, че в случай на неизпълнение на задължението по чл. 19 от договора, потребителят дължал неустойка в размер на 0,9% на ден от стойността на усвоения кредит. На ищеца била начислена неустойка в размер на 108 лева, като общата сума, която платил за погасяване на кредита, била в размер на 520 лева.

Ищецът намира, че договорът за потребителски кредит е изцяло недействиелен, тъй като не бил коректно посочен годишния процент на разходите по кредита (ГПР). Намира, че 1 посочването на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68Д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. В нарушение на императивното правило на чл. 19, ал.

4 ЗПК ответното дружество не било включило неустойката за непредоставяне на обезпечение в ГПР, тъй като същата неустойка по своята същност представлявала „скрита печалба“, надбавка към главницата, която се плащала периодично. При включването на процесната неустойка към годишния процент на разходите, щяла да се получи стойност, която многократно надхвърля посочения в договора процент. Посоченото обстоятелство било самостоятелно основание за недействителност на договора. Липсвала и ясно разписана методика за формиране на ГПР. Намира, че договорът за кредит е нищожен и поради несключването му в предвидената от закона форма, както и поради нищожност на клаузата за възнаградителна лихва. Ищецът излага съображения относно нищожността на клаузата на чл. 29 от договора, регламентираща задължението на потребителя да заплати неустойка при непредоставяне на обезпечение. Сочи, че в глава четвърта на ЗПК било предвидено задължение за кредитора да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже да сключи такъв. Намира, че уговорената в чл. 29 от договора неустойка била за неизпълнение на задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди, поради което същата накърнявала добрите нрави. С посочената клауза се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение; посочената неустойка обезпечавала вредите от това, че вземането няма да бъде събрано от длъжника в срок, каквато била и функцията на мораторната лихва. Непредоставянето на исканите обезпечения по силата на чл. 71 ЗЗД било основание да се иска незабавно изпълнение на цялото задължение, но не и да се иска неустойка. Договорът за кредит бил нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 9, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва противоречала на добрите нрави. Ето защо моли съда да уважи предявения иск за прогласяване нищожност на договора за потребителски кредит, евентуално – на разпоредбата от договора, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответното дружество – „С К“ АД, в който се излагат съображения за неоснователност на исковете. Прави се искане за съединяване на настоящото дело и изрично посочени в отговора на исковата молба други дела между страните. Сочи, че в случая ищецът злоупотребява с процесуални права, като предявява множество искове срещу ответника, които се разглеждат в отделни производства, с цел да бъдат генерирани разноски в полза на ищеца. Излага съображения относно начина на сключване на договора, както и относно действителността на сключения с потребителя договор. Сочи, че атакуваната в настоящото производство неустойка за непредоставяне на обезпечение е действителна, като излага теоретични съображения относно функцията на неустойката и предпоставките за нейното възникване. Моли съда да отхвърли предявените искове.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид становището на страните и прецени 2 събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Не е спорно между страните и е отделено за безспорно по делото, че на 28.03.2023 г. между страните е бил сключен договор за паричен заем № 184LU с посоченото в исковата молба съдържание. В чл. 19 от договора било уговорено, че договорът за заем следва да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията, посочени в Общите условия относно доход, или с банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. В чл. 29 от договора било уговорено, че в случай на неизпълнение на задължението по чл. 19 от договора, потребителят дължал неустойка в размер на 0,9% на ден от стойността на усвоения кредит, като неустойката се начислява и заплаща от кредитополучателя заедно със съответната погасителна вноска. Видно от представения погасителен план към договора за потребителски кредит, неустойката в случай на непредоставяне на обезпечение, била начислена на ищцата в общ размер на 108 лв., като заплащането й е разсрочено съобразно погасителния план. Съдът намира, че предвидената в договора клауза за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави по следните съображения: Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради противорение с добрите нрави е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./. В случая е предвидена неустойка, предназначена да санкционира заемополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Съдът намира, че въведените в договора условия към изискваното обезпечение, както и срокът за предоставянето му двудневен срок от сключване на договора, създават значителни затруднения за длъжника за изпълнение на договора. На следващо място посочената уговорка влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции. В случая е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение след сключване на договора, като непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на преки вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на условията по същия. Поради това следва да се приеме, че така уговорената неустойка, разсрочена съобразно погасителния план към договора и включена в размера на погасителната вноска, по същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на 3 разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съобразно разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. По изложените мотиви съдът приема, че клаузата от сключения между страните договор, предвиждаща неустойка в случай на неизпълнение на задължение на кредитополучателя да предостави обезпечение, е нищожна. Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди заемателя относно цената и икономическите последици от сключването му.

Същевременно, посочването на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.

По разноските.

С оглед изхода на настоящия правен спор, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, в полза на ищеца възниква правото да получи разноски, като следва да му бъде присъдена сумата в размер на 100 лв. заплатена държавна такса по делото, както и адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., или общо в размер на 400 лв. Съдът намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде присъдено в посочения размер, като съобрази относително ниската фактическа и правна сложност на производството, обстоятелството, че по същото е проведено единствено съдебно заседание, в рамките на което е обявено за решаване, както и обема на осъществената процесуална дейност и защита на интересите на ищеца, като намира присъдения размер за справедлив.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН сключения между А. Г. А. с ЕГН ********** и „С К“ АД, с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. Ш****Б, договор за потребителски кредит, сключен от разстояние № 184LU/28.03.2023 г., на основание чл.26 ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.10 и чл.19 ал.4 от ЗПК.

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК, „С К“ АД, с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. Ш****Б, да заплати на А. Г. А. с ЕГН **********, сумата в общ размер на 400 лв., от които 100 лв. за държавна такса и 300 лв. за адвокатско възнаграждение, сторени разноски по производството.

Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

4

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

5