Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 967 от 05.03.2024, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно частно гражданско дело 299/2024
Вид
Определение № 967
Подписан
05.03.2024
В сила
05.03.2024
Състав
Веска Райчева, Анелия Цанова, Геника Михайлова

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 967 гр. София, 05.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Веска Райчева

Членове:

Геника Михайлова

Анелия Цанова като разгледа докладваното от Анелия Цанова Частно касационно гражданско дело № 20248003100299 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по подадена от И. С. М. частна касационна жалба срещу определение № 1/02.01.2024 г. на ОС- Ловеч, 1 състав по в. ч. гр. д. № 611/2023 г., с което е оставена без уважение частната му жалба против определение № 1046/06.12.2023г. на РС- Ловеч по гр.д.

№ 1689/20234г. в частта, с която е отхвърлена молбата му за връщане на внесената по сметката на РС- Ловеч държавна такса в размер на 80 лв. Твърди, че определението е неправилно и иска да бъде отменено.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е въвел като основание за достъп до касационно обжалване основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и основанието по чл.280, ал.1, т.

3 ГПК по въпросите: 1/. „Образувано ли е исково производство към момента на подаване на молбата за сезиране на съда по чл.232, изр. първо ГПК в случай, че до този момент първоинстанционният съд не е конституирал ответник по делото?“ и 2/. „В процесния закон липсва формулирано правило и разграничителен критерий кога е образувано делото и кога е образувано исковото производство, което води до различни становища по обуславящия изхода на делото въпрос при прилагане в синхрон със законовите разпоредби на материалния закон /Закона за държавните такси/. Правният въпрос е с оглед разпоредбите на чл.26, ал.1, чл. 131-133 и чл. 232, изр. първо от ГПК; чл.3, ал. 1 и чл. 4б от ЗДТ“.

Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, намира следното:

Производството по гр.д. № 1689/2023 г. по описа на РС- Ловеч е образувано по подадена от И. С. М. искова молба срещу ДПБ, гр. Ловеч, за признаване за установено „несъществуването на мое правно отношение с ответника ДПБ, гр. Ловеч относно лечението ми в болницата през периода от 05.01. до 15.01.2001г., защото аз никога не съм влизал в нея, 1 освен до регистратурата на първия етаж“, както и „да обявите за нищожни история на заболяването № 19/2001 г. и епикриза КОД: 300, издадени съответно на 06.01.2001г., които са архивирани в болничната документация“.

С молба вх. № 11539/04.12.2023г. И. М. е оттеглил исковата си молба на осн. чл.232, изр. 1 от ГПК, с искане за прекратяване на производството по делото, както и за връщане на внесената от него държавна такса.

С определение № 1046/06.12.2023г. по гр.д. № 1689/23г., РС- Ловеч на осн. чл.232 ГПК е прекратил производството по делото и е оставил без уважение искането за връщане на внесената държавна такса.

За да потвърди обжалваното определение, ОС- Ловеч е приел, че съгл. разпоредбата на чл.3, ал.1 ЗДТ основанието за внасянето на държавна такса е отправяне на искане до съдилищата за защита чрез провеждане на съдебното производство, което основание законът не свързва със задължението на съда за извършване на определени съдопроизводствени действия и със разрешаването на спора по същество, поради което е намерил за неоснователни доводите на частният жалбоподател, че след образуване на делото, съдът не е извършвал никакви съдопроизводствени действия до подаването на молбата за оттегляне. Позовал се е на чл.4 б ЗДТ, съгл. който връщането на държавната такса е възможно, когато исковото производство не е образувано или когато таксата е събрана въпреки, че ищецът е бил освободен от заплащането й, каквито хипотези в случая не са налице.

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в преклузивният срок по чл.275, ал.1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване валиден и допустим съдебен акт, с който е оставена без уважение частна жалба срещу определение, преграждащо по- нататъшното развитие на делото.

Настоящият съдебен състав счита, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е обосновал основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, т. е. какво е значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай по поставените въпроси не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика на Върховния касационен съд, която следва да бъде изоставена; не се поддържат и настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, като не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. По 2 въпроса е налице и установена съдебна практика, която е съобразена от въззивният съд, което изключва наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В многобройната практика на ВКС трайно се приема, че разпоредбата на чл. 4а ЗДТ изрично предвижда, че държавната такса се заплаща за искови молби, т.е. предявяването на иск чрез подаване на искова молба до съда, а не за извършването на определено съдопроизводствено действие от страна на съда; чл.2, ал.2 ЗДТ установява само механизма, по който простите такси следва да бъдат определени от Министерския съвет по предвидения в чл.1, ал.2 от същия закон ред, но не и действията, които задължително следва да бъдат извършени от съда при подадена искова молба срещу внесената държавна такса; държавните такси, събирани от съдилищата се определят от Министерския съвет общо по всички дела от определен вид на основата на установените в чл.3 ЗДТ критерии, а не конкретно по всяко дело според извършените по него действия или необходимите именно по това дело материално- технически и административни услуги; държавните такси не представляват цена, която гражданинът заплаща само ако получи услугата, която желае, т.е. съдебен акт, уважаващ заявената претенция, респ. извършването на определен брой съдопроизводствени действия; ЗДТ и издадената от Министерски съвет Тарифа за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК не предвиждат заплащане на такса за всяко съдопроизводствено действие и то само ако то бъде извършено. Относно връщане на внесена държавна такса, когато искът е оттеглен и производството е прекратено, също е налице безпротиворечива практика на ВКС, с която е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 4б ЗДТ се връщат само недължимо платените държавни такси, т.е. таксите, по които исково или охранително производство не е било образувано или таксите са били събрани, въпреки че ищецът е бил освободен от заплащането им, както и надвнесените такси. Само в тези хипотези таксите следва да се приемат като недължимо платени, т.е. платени без да е налице основание за това по смисъла на чл. 3 ЗДТ. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е изложил, че молбата, с която предявеният иск е оттеглен, е подадена след образуване на исковото производство, за което е внесена държавна такса, дължимостта на която не е свързана със задължението на съда за извършване на определено съдопроизводствено действие или разрешаването на правния спор по същество. Наред с това и твърдението за липсата на образувано производство поради неконституиран от първоинстанционният съд ответник е и обективно невярно- с исковата молба като ответник по спора е посочен „ДПБ“.

Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по втория поставен „въпрос“, който по начина, по който е формулиран не може да бъде определен като питане.

Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като даде ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания съдебен акт. Обжалваното определение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в частната жалба. Касационният съд не е не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в частната касационната жалба, като непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по 3 себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определение № 1/02.01.2024 г. по в.ч. гр. д. № 611/2023 г. на ОС- Ловеч.

Воден от изложеното, настоящият състав на ВКС, ІV ГО,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 1/02.01.2024 г. по в.ч. гр. д. № 611/2023 г. на ОС- Ловеч.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4