Определение № 15668 от 21.07.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 15668 гр. София, 21.07.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-Д, в закрито заседание на двадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

ВИКТОРИЯ В. ГРЪНЧАРСКА като разгледа докладваното от ВИКТОРИЯ В. ГРЪНЧАРСКА Въззивно частно гражданско дело № 20241100509628 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК във вр. чл. 248 ГПК.

Образувано е по въззивна частна жалба на от адв. К.Б., в качеството й на процесуален представител на длъжника, срещу Определение № 20234/15.05.2024 по ч.гр.д. № 17017/2023 г. В молбата се посочва, че в полза на длъжника по делото била оказана безплатна правна помощ и съдействие по силата на договор, сключен между длъжника и пълномощника му адв. К.Б., на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, тъй като доверителят е материално затруднено лице и попада в посочената законова хипотеза.

Поддържа, че по делото е депозирано писмено възражение по чл. 414 ГПК, с приложени към същото договор за правна защита и съдействие и списък на разноските и с искане за присъждането им, но с определението си съдът не се е произнесъл по същото. Намира, че с оглед изхода на делото, заявителят следва да бъде осъден да заплати на адв. Б. сумата от 600 лв.- адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна защита на длъжника, определено в минималния размер, установен в чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения / НМРАВ/. Поддържа, че дължимият адвокатски хонорар следва да бъде определен според вида и броя на предявените искове. С тези съображения отправя искане за изменение и допълване на определението в посочената част.

Постъпило е и становище от страна на ищеца "Софийска вода“ АД, ЕИК 130175000.

В него оспорва така подадената въззивна частна жалба. Посочва, че ВКС приема в практиката си, възражението по 414 ГПК няма самостоятелен характер и е само формалната предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно, а не израз на материалноправната защита на длъжника. в подкрепа на този извод е и фактът, че законът освобождава длъжника от задължение да мотивира подаденото възражение. Целта на заповедното производство е единствено да провери дали едно вземане е спорно или безспорно, а не дали е основателно и поради това в рамките му не развива защита в истинския смисъл, който процесуалният закон влага в това понятие. Също, че съгласно чл.410, ал.2 ГПК, заявлението за издаване на заповед за изпълнение трябва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2 ГПК. Цитираните разпоредби касаят изискванията за редовност на исковата молба, т.е. действията на заявителя, респективно неговият пълномощник, съвсем не са формални, а са съпоставими по обем и сложност с действията по подаване на искова молба. Същевременно, процесуалният закон изрично освобождава длъжника от задължение да мотивира възражението си, предвид което в този случай не било налице същинско процесуално представителство, или „защита“ по смисъла на чл.7 от Наредба № 1. Поради което счита, че 1 правилно и обосновано, СРС, 162 с-в е достигнал до извода, че разпоредбата на чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1 е неприложима спрямо дължимото възнаграждение за защита на длъжника срещу заповедта за изпълнение, чрез депозиране на възражение по чл. 414 ГПК, която форма на защита не е обусловена от материалния интерес.

Също, счита, че напълно неоснователни са твърденията на частния жалбоподател, че му се дължи възнаграждение при прилагане на разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба № 1 поотделно за вземанията за главница и за лихва.

Моли съдът да вземе предвид, че в заповедното производство не се предявяват искове, а се предявява вземане (чл.410, ал, 1, т. 1 ГПК), съответно съдът се произнася дали това вземане е спорно или безспорно, без значение дали е съставено от само от едно или повече главни задължения или от главни и акцесорни задължения

Последно поддържа изложеното в становището му по молбите по чл.248 ГПК за изменение на Определение No 32909 от 19.09.2023г. в частта за разноските относно съобразяването на Решение от 25.01.2024Г. на СЕС по дело с-438/2022. Съгласно посоченото решение съдът не е обвързан от Наредба№ 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредба № 1) и във всеки конкретен случай следва да провери дали разпоредбите на цитирания нормативен акт противоречат на чл.101, пара.1 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС) и в случай, че това е така, е длъжен да не прилага посочената наредба. Счита, че минималните прагове, определени в Наредба № 1 представляват споразумение за съгласувана практика, чрез която пряко се налагат цени - действие, което е императивно забранено от чл.101, пара.1 буква „а“ от ДФЕС, а съгласно пар.2 е и нищожно.

С оглед на гореизложеното моли частната жалба да бъде оставена без уважение.

Софийски градски съд, след като прецени представените по делото доказателства и обсъди доводите в частната жалба, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена срок от процесуално легитимирано лице и срещу съдебен акт, за който изрично в чл. 413, ал. 1 ГПК е предвидено, че подлежи на обжалване, поради което същата е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Производството по ч. гр. д. с № 9628/2024г. на СРС е образувано по подадено от адв. К.Б., в качеството й на процесуален представител на длъжника, срещу Определение № 20234 от 15.05.2024 г. В молбата се посочва, че в полза на длъжника по делото била оказана безплатна правна помощ и съдействие по силата на договор, сключен между длъжника и пълномощника му адв. К.Б., на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, тъй като доверителят е материално затруднено лице и попада в посочената законова хипотеза.

Постановеното определение настоящата инстанция намира за правилно.

Производството по настоящото дело е образувано по заявление на „Софийска вода“ АД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 срещу Д. Н. Д.В..

Съдът е уважил изцяло заявлението и по делото е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 11.04.2023 г., с която е разпоредено длъжникът да заплати на кредитора сумата от 735,02 лв., от която 718,65 лв., представляваща стойността на предоставени ВиК услуги за периода от 11.11.2021 г. до 12.11.2022 г. по договорна (съдебна) сметка 2800051938, създадена към клиентски номер 1003022559, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението- 31.03.2023 г., до окончателното изплащане на вземането, и 16,37 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 12.12.2021 г. до 12.11.2022 г., както и сумата от 75 лв., представляваща направени от заявителя разноски за заплащане на държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.

По делото в срок е постъпило писмено възражение от Д. Н. Д.-В., чрез пълномощника й адв. К.Б., в което вземанията по заповедта за изпълнение са оспорени по основание и размер. С възражението е направено искане за присъждане в полза на адв. Б. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. На адвокатско възнаграждение в размер от 600 лв. Към 2 възражението е представен заверен препис от Договор за правна помощ и съдействие от 31.05.2023 г., сключен между длъжника Д. Н. Д.-В. и адв. К.Б. за оказване на правна консултация, съдействие и процесуално представителство по ч. гр. дело № 17017/2023 г. по описа на СРС, 162-и състав. В раздел III „Договорено възнаграждение“ е отразено, че услугите по договора ще бъдат предоставени безплатно от адвоката на клиента на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, като клиентът декларира, че е материално затруднено лице по см. на чл.

38, ал. 1, т. 2 ЗА.

С разпореждане от 11.04.2023 г. съдът е указал на заявителя „Софийска вода“ АД възможността в едномесечен срок от получаване на препис от разпореждането да предяви иск за установяване съществуването на вземанията по заповедта за изпълнение, издадена по делото, предвид депозираното от длъжника писмено възражение.

С Определение от 19.09.2023 г. издадената по делото Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 11.04.2023 г. е обезсилена, поради това, че в указания му едномесечен срок дружеството-заявител не е предявило искове за установяване съществуването на вземанията си, респ. не е депозирало в срок доказателство за това.

Изясни се, че същият е представляван в производството от адв. К.Б. на основание договор за правна защита и съдействие от 21.09.2022 г., в който страните изрично са уговорили, че последната ще бъде предоставена безплатно от адвоката на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., тъй като доверителят е материално затруднено лице, което обстоятелство същият е декларирал с договора, а адв. Б. се е съгласила да представлява клиента безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАадв. Съдът намира, че представянето на договора за правна защита и съдействие, в който изрично е вписано, че правната защита се оказва от адвоката на клиента безплатно, както и основанието за това- доверителят е материално затруднено лице, е достатъчно, за да се приеме, че е налице сочената хипотеза по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.– в този смисъл Определение № 337 от 18.10.2018 г. на ВКС по т. д. № 2221/2017 г., II т. о., ТК, Определение № 27 от 14.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4735/2019 г., II г. о., ГК, Определение № 395 от 9.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1314/2018 г., II т. о., ТК. В допълнение съдът намира за необходимо да отбележи, че в случая от страна на заявителя не са представени доказателства, опровергаващи наличието на основанието по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

Процесуалното представителство за подаване на възражение от длъжника по реда на чл. 414 ГПК не е изрично предвидено в НМРАВ, поради което и на основание §1 НМРАВ то следва да се определи по аналогия. Възражението се подава по утвърден образец, не представлява каквато и да е фактическа, процесуална и професионална сложност и като цяло е бланкетно- достатъчно е подаването му със съдържащо се в него изявление за недължимост/ оспорване на претендираните суми, при това без каквито и да било мотиви и доводи. Затова и най-близката хипотеза е тази, уредена в чл. 6, т. 5 НМРАВ- изготвяне на други молби. Чл. 7, ал. 7 НМРАВ се отнася единствено до защитата и правното съдействие, оказани на заявителя. Оттук и като съответен следва да се определи хонорар на процесуалния представител на длъжника-ответник в размер от 50 лв., които да се присъдят в полза на адв. Б..

Разпоредбата на чл. 7, ал. 7 от Наредбата, установява минималния размер на следващото се адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие в производства за издаване на заповед за изпълнение възнаграждението, остава неприложима спрямо дължимото възнаграждение за защита на длъжника срещу заповедта за изпълнение, чрез депозиране на възражение по чл. 414 ГПК, която форма на защита не е обусловена от материалния интерес.

С оглед на гореизложеното, настоящата инстанция намира постановения акт за правилен и законосъобразен. Правилно СРС е уважил частично искането на адв. Б., като само е допълнил определението си от 19.09.2023 г. и е осъдил зачвителя да заплати на адв. Б. сумата в размер на 50 лева, представляващо адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска защита по делото, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Така мотивиран, съдът

3

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 20234/15.05.2024 по ч.гр.д. № 17017/2023 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4