Разпореждане № 85927 от 31.05.2025, Софийски районен съд

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 85927 гр. София, 31.05.2025 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ Частно гражданско дело № 20251110123956 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК.

Подадено е от заявителя „Ти Би Ай банк“ ЕАД заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК срещу длъжницата И. Е. Н. за следните суми: 424,28 лева – неизплатен остатък от вземане, определено като „главница“, ведно със законната лихва от 23.04.2025 г. до изплащане на вземането; 28,61 лева – възнаградителна лихва върху посочената по-горе „главница“ за периода от 15.09.2024 г. до 15.12.2024 г., и 280,93 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху „главницата“ за периода от 15.09.2024 г. до 10.04.2025 г. – задължения по договор за потребителски кредит № 7053539393/15.12.2023 г., сключен между страните по делото, за който е представено и извлечение от счетоводните книги.

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК не се издава заповед за изпълнение, ако искането не отговаря на императивни норми на закона.

При преценка на действителността на договора, настоящият съдебен състав е длъжен да направи първо проверка на клаузите относно годишния процент на разходите (ГПР), като намира, че следва да се занимае първо с въпроса дали липсата на правилно посочване на ГПР в договора за кредит е основание за нищожността му. ГПР не е величина, която страните са напълно свободни да определят, а същият е императивно установен в приложение към ЗПКр, който в тази си част транспонира Директива 2008/48/ЕО за потребителските кредити, като начинът на определянето му е изцяло определен в Директивата и не се допуска никакво отклонение от хармонизираните правила в нея – вж. така и практиката на Съда на Европейския съюз – напр. т. 55 – 56 от Решение от 09.11.2016 г. по дело C42/15 Home Credit Slovakia a.s.

Съгласно принципните положения в практиката на СЕС за изчисляване на ГПР – т. 84 – 88 от Решение от 21.04.2016 г. по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, същият отразява разпределеното по години глобално съотношение между две величини – „общият размер на кредита“, дефиниран в 1 българското право от § 1, т. 3 ЗПКр като предоставената на потребителя (т.е. изхарчена в негова полза и по негово желание) парична сума, и „общия разход по кредита за потребителя“, който съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представлява сбор от всичко онова, което потребителят следва да плати, за да получи финансирането по кредита и изправно да го върне. Указано е в посоченото решение на СЕС, че посочването на един разход по кредита (нещо, което потребителят не получава, а плаща) като част от общия размер винаги води до изкривяване на ГПР, тъй като общият размер е стойност в знаменателя на формулата, по която се определя ГПР, а общите разходи са част от числителя.

От друга страна СЕС последователно поддържа в практиката си – вж. т.

90 от цитираното решение по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, както и т. 51 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 Профи кредит България и цитираните там други решения, че правилното посочване на ГПР в договора за кредит е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за възможността на потребителите да вземат информирано решение относно различните оферти за кредитиране на пазара. Поради това в т. 55 от решението по дело C-7 1 4 /2 2 Профи кредит България изрично е посочено, че неправилното посочване на ГПР в договора задължително трябва да се приравнява на липса на посочване на такъв със съответните последици, които националното право предвижда, които могат да бъдат и отпадане на правата на кредитора да поиска по договора нещо друго, освен това, което потребителят е получил по него („общият размер“ на кредита според понятието по-горе).

С оглед на изложеното неправилното изключване от разходите по кредита на елементи, които съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представляват такива, винаги и всякога води до определяне на неправилен размер на ГПР, а оттам – и до нищожност на договора съгласно чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПКр, при която потребителят е длъжен да върне на търговеца само онова, което е получил по договора съгласно чл. 23 ЗПКр.

Приложени към съдържанието на кредита по делото, горепосочените принципи имат следното изражение:

В настоящия случай заявителят представя по реда на чл. 410, ал. 3 ГПК текст на договора, в който е предвидено, че длъжницата – потребител, получава като чиста стойност на кредита 1000 лева (чл. 7 от договора на лист 14 от делото – посочено е, че това е отпуснатата на длъжницата сума) – това е сумата, която длъжницата следва да получи, а към това плаща още 207,48 лева застрахователни премии по застраховка „живот“. Последната сума обаче не е отделена в текста на договора като допълнително плащане към кредита или плащане за услуга, а е капитализирана към „главницата“. Това особено ясно личи от погасителния план в договора за кредит (на лист 15 от делото), в който след изплащане на първата вноска по кредита остатъчната главница е 1126,94 лева, което е повече от описаните в чл. 7 като получена стойност 1000 лева. Възнаградителната лихва по кредита е начислявана върху целия сбор от получената от търговеца сума (която е „общия размер на кредита“ по смисъла на § 1, т. 3 ЗПКр, защото тя е отпусната на потребителя) и застрахователни 2 премии.

Наличието на представен погасителен план и данните по договора позволяват на съда и сам, без наличие на специални знания, като извърши пресмятания на пропорции, които се изучават в курса на основно образование, да установи, че посоченият в чл. 10 от договора за кредит ГПР – 59,16 % (на гърба на лист 14), не е пресметнат при правилно определяне на „общия размер на кредита“ на 1000 лева – сумата на полученото от потребителя за кредита.

Така, щом полученото от потребителя е 1000 лева (получена сума), а ГПР е 59,16 %, то за срока на кредита от 1 година (вж. погасителния план на лист 15 от делото), то за срока на договора общото оскъпяване би могло да е максимално (това не е ефективният ГПР, тъй като в периода има предвидени плащания, които намаляват главницата, но абсолютният горен праг на оскъпяване е този) 59,16 %. При пресмятане на 59,16 % от чистия размер на кредита 1000 лева се получава максимален размер на разходите по кредита при посочения ГПР от 591,60 лева, т.е. потребителят би следвало да върне, ако кредита се връщаше на една вноска в края на периода на погасяване, сбора между последните две суми, или 1591,60 лева, ако върне цялото си задължение на една вноска в края на периода на кредита (т.нар. „облигационен падеж“).

В договора за кредит (на лист 15) и погасителния план е посочено, че задължението възлиза на 1540,51 лева, т.е. това, което потребителят е следвало да заплати, е почти максималния възможен ГПР, ако кредитът се върне само на една вноска, при положение, че за целия срок на договора до деня преди последния падеж не се предвижда връщане дори на една стотинка.

Изчисленият ГПР при това е очевидно грешен, поради което е напълно ясно, че не е спазено изискването за точното му пресмятане, а това според цитираната практика означава, че договорът за кредит е с много голяма степен на вероятност нищожен поради противоречие със закона – чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр.

Тук по подобни казуси същият заявител е правил възражения, възможно и допустимо е потребител да се съгласи да включи в договора за кредит застраховка, премията по която да бъде платена от кредитодателя. Няма такава пречка, но това изисква от кредитодателя и да изчисли честно, прозрачно и според формулата в закона размера на ГПР. Съгласно императивните правила на § 1, т. 1 ЗПКр сумата на застрахователните премии по застраховка, която обезпечава риска от неплащане на кредита, т.е. риска на кредитодателя (вж. вкл. и информационния документ по застраховката на лист 18 – 19 от делото, където ясно е посочено, че остатъчния размер на неплатеното задължение се заплаща на заявителя по делото), тази застраховка следва да е част от разходите по кредита. Тя в никакъв случай не може да се смята за част от усвоената сума („общия размер“ по смисъла на § 1, т. 3 ЗПКр) по договора. В случая е направено точно обратното – застраховките са включени в „главницата“, т.е. общия размер на кредита, онова, с което потребителят уж се облагодетелства, а не в онова, което потребителят плаща и е в негова тежест – разходите по кредита. В случая дори да се приеме, че застраховката е 3 доброволно сключена и поради това не е от значение за отпускане на кредита при посочените в договора условия (§ 1, т. 1 ЗПКр накрая), то тя не следва да се включва в „общия размер“ на кредита по § 1, т. 3 ЗПКр, тъй като не обезпечава потребителя, а дори и да се приеме, че го обезпечава, то начислената върху застрахователната премия лихва представлява разход по кредита, който следва да се включи отделно в ГПР и да не се начислява върху застраховката, която не е част от даденото по кредита, а отделно вземане.

Щом договорът за кредит е с голяма степен на вероятност нищожен поради липсата на правилно посочен ГПР, то съдът следва да отхвърли всички претенции за лихва по заявлението, тъй като съгласно чл. 23 ЗПКр по нищожен договор потребителят дължи връщане само на полученото по договора. В този смисъл е налице и практика на Софийския градски съд като контролна инстанция на настоящия – напр. Определение № 15848/10.10.2024 г. по въззивна частно гражданско дело № 10688/2024 г.

Претенцията за законна лихва за забава за времето от падежа на задълженията, така до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед следва да се отхвърли, тъй като при нищожен договор забавата настъпва от поканата за длъжника, и ако такава се присъди няма да последват санкционните последици от нищожността на кредита – вж. в този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд – Решение № 129/30.07.2024 г. по търг. дело № 630/2023 г., I ТО, както и от практиката на Съда на Европейския съюз - т. 78 – 79 и 84 от Решение от 15.06.2023 г. по дело C-520/21 Bank M., като в последното се посочва изрично, че лихви за забава могат да се присъдят само след покана от кредитора за плащане, като в случая се установява сериозно съмнение за нищожност, и ако съдът издаде заповед ще наруши задълженията си по чл. 7 от Директива 93/13/ЕИО (вж. по-долу).

Освен това съществува и сериозно съмнение у настоящия съд дали е правилно посочен размера на търсената от заявителя лихва за забава, тъй като е предявена очевидно и преднамерено грешно – чл. 3 ГПК, поради което съдът следва да откаже защита на това очевидно недобросъвестно искане. Размерът на законната лихва е установен в чл. 86 ЗЗД и Постановление на Министерския съвет (ПМС) № 426/18.12.2014 г., като същият е равен на основния лихвен процент на Българската народна банка, определен в началото на съответното шестмесечие (1 януари или 1 юли), увеличен с 10 процентни пункта. Разпоредбата е императивна – всяко друго задължение при забава за плащане представлява договорна неустойка, която е допустима съгласно чл.

92 ЗЗД, стига да не е забранено изрично от закона за конкретния вид задължение. При потребителските кредити уговаряне на такива други неустойки за забава, по-големи по размер от законната лихва, е абсолютно забранено съгласно чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПКр.

Поисканата от заявителя сума по заявлението е за законна лихва за забава върху неплатената главница по потребителски кредит от 424,28 лева, е в размер на 280,93 лева за периода от 15.09.2024 г. до 10.04.2025 г. Забавата е продължила малко по-малко от 7 месеца и доколкото е служебно известно, че в последните години законната лихва е в размер на 10 – 12 % годишно, общият 4 лихвен процент за такъв период на забава следва да е около 5,83 % – 7 %.

Същевременно поисканата сума за законна лихва от 280,93 лева е в размер на над 66 % от задължението за главница. Т.е. претендираното обезщетение е над 900 % от законния размер, който може лесно да се определи поне приблизително.