Решение № 6131 от 30.11.2023, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 6131 гр. София, 30.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа М.ова-Тонева

Василена Людм. Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20221100512249 по описа за 2022 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв.ГПК.

С решение № 20045020 от 28.06.2022 г. по гр. д. № 27750 по описа за 2020 г. на СРС, 51 състав, се: ОТХВЪРЛЯ исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК , предявени от Т. Д. Т. срещу „М.“ ЕАД и Столична община, за признаване за установено, че Т. Д. Т. е собственик на основание изтекла в негова полза придобивна давност в периода от 1990 г. до 29.06.2020 г. на самостоятелен обект – сграда с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.София, одобрени със Заповед № РД-18-739/ 21.11.2017 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес: гр.София, улица „*******, построена в имот с идентификатор ***, с предназначение: жилищна сграда-еднофамилна, със застроена площ от 59 кв.м., състояща се от антре, три стаи, кухня, сервизни помещения, тераса и стълбище, заедно със стая и тоалетна в подпокривното пространство, както и мазе под североизточната стая на първия етаж; ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 108 1

ЗС, предявен от „М.“ ЕАД срещу Т. Д. Т. , за признаване за установено, че „М.“ ЕАД е собственик на основание отчуждителна процедура по чл. 55а ЗПИНМ (отм.), извършена въз основа на Протокол № 28/ 18.11.1963 г. на ИК на СГНС, статия 26, и правоприемство от СО „М.”, на самостоятелен обект – сграда с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.София, одобрени със Заповед № РД-18-739/ 21.11.2017 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес: гр.София, улица „*******, построена в имот с идентификатор ***, с предназначение: жилищна сграда-еднофамилна, със застроена площ от 59 кв.м., състояща се от антре, три стаи, кухня, сервизни помещения, тераса и стълбище, заедно със стая и тоалетна в подпокривното пространство, както и мазе под североизточната стая на първия етаж и за осъждане на Т. Д. Т. да му предаде фактическата власт върху имота; ОТХВЪРЛЯ евентуалния иск по чл. 108 ЗС, предявен от „М.“ ЕАД срещу Т. Д. Т., за признаване за установено, че „М.“ ЕАД е собственик на основание изтекла в негова полза придобивна давност в периода от 1970 г. до 24.09.2020 г. на самостоятелен обект – сграда с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.София, одобрени със Заповед № РД-18-739/ 21.11.2017 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес: гр.София, улица „*******, построена в имот с идентификатор ***, с предназначение: жилищна сграда-еднофамилна, със застроена площ от 59 кв.м., състояща се от антре, три стаи, кухня, сервизни помещения, тераса и стълбище, заедно със стая и тоалетна в подпокривното пространство, както и мазе под североизточната стая на първия етаж, и за осъждане на Т. Д. Т., да му предаде фактическата власт върху имота.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба на Т.

Д. Т., ищец в производството пред СРС.

Решението се обжалва в частта, в която е отхвърлен иска по чл. 124, ал. 1 ГПК.

Излагат се подробни доводи за неправилност на така постановеното решение. Неправилно СРС бил приел, че процесния недвижим имот бил отчужден по реда на ЗПИНМ, отм. през 1963 г. и впоследствие бил предоставен на ответника „М.“ АД, както и, че ищеца не бил доказал 2 владение спрямо имота. Твърди първоинстанционният съд да е нарушил разпоредбите на ЗПИНМ, отм. Решението било постановено в разрез със събраните по делото доказателства. От тези доказателства се установявало, че по реда на ЗПИНМ, отм. е отчужден само поземления имот /ПИ/, не и сградата в него. Действително с оценителния протокол била извършена оценка на сграда, но в ПИ имало две сгради. Така било посочено и в самия оценителен протокол. Оценяването било извършено само на „част от масивна жилищна постройка“. В издадените АДС сградата не била посочена като собственост на държавата. В случя от страна на ответниците чиято била доказателствената тежест, не било проведено главно и пълно доказване. След като не се доказало, че сградата е отчуждена, то същият не бил станал общинска собственост. Затова създадения АОС бил недействителен. Дори да се приемело, че имота не е отчужден, то без съмнение било, че имота е завладян и включен в капитала на „М.“ АД. Това се потвърждавало от заключението на съдебната експертиза. Там било посочено, че сградата е заведена в активите на дружеството на 01.12.1998 г. Затова спрямо него на общо основание била текла придобивна давност в полза на ищеца. Противно на събраните по делото гласни доказателства, СРС бил приел, че ищеца не е доказал владението си. Твърди се, че ищеца бил демонстрирал явно, спокойно и необезпокоявано собственическото отношение спрямо ответника „М.“ АД, както и спрямо всяко трето лице още от 1990 г. до настоящия момент.

Ищецът бил настанен в процесния имот, представляващ жилище със заповед № РД-9012-103 от 19.02.1990 г. на СО „М.“. Това жилище му било предоставено заради дейности, които ищецът осъществявал в полза на „М.“ АД. След като бил настанен в жилищите ищецът го считал за свое.

Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и постанови друго с което искът да бъде уважен като основателен. Претендират се разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред СРССтолична община, в който отговор се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното решение в обжалваната му част. Излагат се подробни доводи защо считат, че решението е правилно, постановено в съответствие с материалния закон. Сочи, че АОС били съставени на основание чл.2, ал.1, т.4 от ЗОбС, тъй като се касаело до проведено до 01.06.1996 г. отчуждително производство. По делото била 3 представена отчуждителна преписка № 1129/63 г. от която се установявало отчуждаване на имот пл.№ 8, кв.279, находящ се на ул.“*******, ведно с построената в него сграда. Отчужденият имот бил собственост на Н.И.Ч..

Същият бил отчужден за жилищно строителство, за нуждите на Управление „М.“. По делото не били представени АДс за мястото и сградата, а само такива за 56 апартамента, находящи се в построените бл.46 и бл.47. Намира за правилен извода на СРС, че отчуждаването е извършено на основание чл.55 а от ЗПИНМ, отм. В тази хипотеза плащането на обезщетение не се включвало във фактическия състав на придобиване на собствеността, а отчуждителното действие настъпвало по силата на заповедта за отчуждаване, т.е. ирелевантно било обстоятелството дали е платено обезщетението. С оглед ангажираните доказателства за изграждане на двата блока, счита, че е доказано завземането на така отчуждения имот. Съгласно чл.55 б, ал.2 от ЗПИНМ, отм. завземането на имота се извършвало след обезщетяване на собственика. В случая последната била подала молба на 07.05.19663 г. в която заявила като начин на обезщетение – предоставяне на апартамент в найблизкия блок до блокът на Управление „М.“. Налице било обезщетяване чрез предоставяне на апартамент. Намира за неоснователни твърденията, че сградата в ПИ не била отчуждена. Сочи, че в оценителния протокол същата била описана в съответствие с различната етежност. Неоснователен бил и довода на въззивника, че СО не била собственик на процесния недвижим имот. Напомня, че до 01.06.1996 г. не било правено разграничение между общинска и държавна собственост. След влизане в сила на ЗОбС на основание чл.2, ал.1,т.4, ред.2000 г. и пар.42 от ПЗР на ЗОбС, имотът бил станал частна общинска собственост. Това означавало, че считано от 1963 г. процессният имот бил последователно държавна и общинска собственост. Столична община се легитивирала както собственик въз основа на съставените и представени по делото АОС № 4602/24.10.2002 г. и № 4325 от 06.03.2000 г.

Въз основа на тези документи общината била вписана и в кадастралната карта и кадастралните регистри. Правилно бил приел СРС, че при действието на Конституцията от 1971 г. отделните стопански субекти /държавните предприятия/ били имали само право на оперативно управление, а собственическите правомощия били на държавата. Затова и имотът никога не бил преминал в патримониума на СО „М.“. Тази собственост след 1996 г. била преминала от държавата към общината. Обема на собствеността на СО 4

„М.“, праводател на ответника „М.“ ЕАД се изчерпвал с описаните в АДС № № 6590 и 6591 от 22.05.1970 г. обекти Теренът бил предоставен на СО „М.“ само и единствено за изграждане на двата жилищни блока и затова само за самостоятелните обекти в тези два блока били съставени АДс по реда на чл.21 от ПДИ. Неоснователни били доводите във въззивната жалба, че имота е бил завладян и включен в капитала на „М.“ ЕАД. Следвало да се отбележи и, че разпоредбата на чл.17 а от ЗППДОБП, отм. не била действаща към момента на вписване на „М.“ ЕАД във фирмения регистър, което било извършено на 28.12.1993 г. Намира позоваването на дружеството на нормата на пар.10, ал.3 от ЗПСК за неоснователно, тъй като ЗПСК бил в сила от 2002 г. Сочи, че към момента на вписване във фирмения регистър била в сила НОИДОП, приета с ПМС № 179/13.09.1991 г. Ответникът „М.“ ЕАД не бил представил никакви доказателства във връзка с изпълнението на изискванията на тази наредба. Наред с това от заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установило, че в изготвения инвентарен опис по реда на горната наредба, процесният имот не фигурирал; същият не бил заприходен в активите на дружеството. А от допълнителното заключение се установило, че няма информация за наличието на процесния имот в активите на „М.“ ЕАД, както и на кое да е от поделенията му към 30.03.1993 г. Това означавало, че процесния имот е собственост на Столична община поради което не бил могъл да бъде придобит по давност до датата на подаване на исковата молба.

Правилни били изводите на СРС, че ищеца не е доказал владението си спрямо процесния имот. До 01.06.1996 г. чл.86 от Закона за собствеността в ведакцията му от ДВ, бр.31 от 17.04.1990 г. изключвал придобиването по давност на имоти и вещи, които са държавта или общинска собственост. С оглед изменението на чл.86 ЗС, обн.ДВ, бр.33 от 1996 г., в сила от 01.06.1996 г., давностният срок започвал да тече от 01.06.1996 г. и идчитал на 01.06.2006 г., от когато бил в сила мораториумът, установен с пар.1 от ЗР на ЗД на ЗС, обн.Дв, бр.46 от 2006 г. с който било установено спиране на давността за определен период от време, удължаван последователно, съгласно ТР №3/14.02.2018 г. При това положение липсвал един от елементите на чл.79 ЗС, а именно непрекъснато владение на имота в пордължение на 10 години. С решение № 3 от 24.02.2022 г. на КС на РБ разпоредбите на пар.1 ал.1 от ЗР на ЗД на ЗС, обн.Дв, бр.46 от 2006 г. , доп., ДВ, бр.18 от 2020 г. и на пар.2 от ЗР на ЗИЗС, обн.Дв, бр.7 от 2018 г. били обявени за противоконституционни, но 5 в самото решение било посочено, че с това не се засягал нейния досегашен ефект. Последиците от преустановяване на мораторияма щели да настъпят от момента на влизасне на решението в сила съгласно чл.151, ал.2, изр.3 от КРБ.

Това означавало, че 10-годишният срок не бил изтекъл към насотящия момент. Освен това от събраните по делото, вкл.гласни доказателства, не се установило,че ищеца владее имота по несъмнен начин. Ищецът бил настанен с настанителна заповед и затова имал качеството на държател. Наред с това ищецът била заявил намерението си да закупи имота, което означавало, че е имал съзнанието, че имота не е негов. Ищецът не бил манифестирал поведение, което да не остави съмнение, че упражнява фактическата власт за себе си. Процесният имот не бил деклариран на името на ищеца, както и за него не били заплащани данъци и такси. А за извършените ремонтни дейности не били ангажирани надлежни доказателства. Претендират се разноски.

По въззивната жалба не е постъпил отговор от ответника пред СРС- „М.“ ЕАД. В течение на производството се излага становище, че въззивната жалба е неоснователна. Претендират се разноски.