Решение № 4603 от 24.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4603 гр. Пловдив, 24.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Тотка Ив. Фитнева като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20245330117741 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от З. А. З., ЕГН **********, против „МИКРО КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202073629, с която е предявен установителен иск с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 22, вр. с чл.11, ал. 1 т. 9 и т. 10, чл. 19, ал. 4 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на Договор за кредит № *** от ** и сключения към него Договор за допълнителни услуги № ***, сключен на **, като противоречащи на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК и чл. 19, ал. 3 и ал. 4, чл. 21, ал. 1 от ЗПК, относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

В исковата молба и уточненията към нея се излагат твърдения, че на ** между страните бил сключен Договор за кредит, с който е отпусната заемна сума в размер на 1200 лева, с общ размер на всички плащания 1620.54 лв., с размер на погасителната вноска 90.03 лв., брой погасителни вноски – 18, с дата на първо плащане – 10.06.2024 г. и последно плащане – 10.11.2025 г., като сключването на договор за допълнителни услуги било задължително условие за сключването на договор за кредит и предоставяне на заемната сума. Твърди се, че по договор за кредит и договор за допълнителни услуги са извършвани частични плащания.

Излага, че в раздел т. 3 от договора за допълнителни услуги, наименован „Предмет, срок и цена на договора“ са установени допълнителни услуги към договора за кредит, с установена цена на пакета от допълнителни услуги от 1933.74 лева. Ищецът твърди, че уговореното възнаграждение от 1933.74 лева за пакет от допълнителни услуги противоречи на добрите нрави и внася неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл.

143, т. 19 ЗЗП. Сочи, че съгласно константната съдебна практика противоречи на добрите нрави съглашение, в което престациите са явно нееквивалентни. Счита, че по договора за допълнителни услуги реално няма допълнително предоставяне такива, а се калкулирала 1 допълнителна /лихва/ печалба към договорената възнаградителна лихва. Счита, че възлагането на потребителя на задължения, които следва да изпълнява търговеца са в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на потребителя като по-слабата страна по договора в гражданския и търговския оборот. Сочи, че установяването на такова задължение е в противоречие с нормата на чл. 143 ЗЗП. Твърди се, че споразумението има типов характер и е изготвено предварително и като такова води до лишаването на страната от възможността й да влияе на съдържанието му, което било в нарушение на чл. 146, ал. 1 във вр. с ал. 2 ЗЗП. Счита, че услугите по допълнителния договор са установени като такива само привидно и с цел да бъде заобиколен закона, а в действителност те представляват услуги по усвояването и управляването на кредита, като по този начин се стига до заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

По така изложените съображения, моли исковете да бъдат уважени. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, със становище, че исковата молба е нередовна, доколкото не е посочена банкова сметка от страна на процесуалния представител на ищеца.

На следващо място, оспорва предявения иск като неоснователен. Сочи, че Договорът за допълнителни услуги има напълно самостоятелно действие, няма характер на договор за потребителски кредит, поради което се урежда от ЗЗД. Излага, че се касае за договор за услуги, по който може да се стигне до възнаграждение, дори ако уговореният резултат не може да бъде постигнат. Неоснователно било твърдението, че договорът е нищожен, поради противоречие с добрите нрави. Допълнителните услуги не били нещо абстрактно, а носили реална полза за кредитополучателите и цената на тези услуги била реално измерима.

Ищецът реално се бил възползвал от услугите. Твърди се, че ищецът е ползвал услугата „Разглеждане до минути“, при което заявлението му било разгледано и одобрено в рамките на по-малко от 120 минути. Така ищецът се възползвал от редица услуги, за които други клиенти на дружеството заплащали съгласно действащата Тарифа за допълнителни услуги.

Неоснователни били твърденията на ищеца, че клаузите на процесния договор за допълнителни услуги са неравноправни, тъй като те били уговорени индивидуално с ищеца, той се обвързал по тях изцяло и единствено по негова изрична воля, а усвояването и управлението на кредита било напълно възможно и без тях, използването им от страна на клиентите на кредитора било единствено за тяхно улеснение и по тяхно изрично желание.

Неоснователно било твърдението за нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК. В договора не била уговорена друга освен посочената в ОУ възможност за промяна в ГПР, поради което и не били предвидени и уговорени други допълнителни допускания.

Поради изложеното, искането е да бъдат отхвърлени предявените искове като неоснователен. Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните са сключени Договор за кредит № *** от ** и Договор за допълнителни услуги № *** от ** /виж Определение по чл. 140 ГПК от 23.06.2025 г.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

От приетите като писмени доказателства по делото – Договор за заем Мicrocredit № *** от **, се установява, че на ** са сключени договорите между страните по делото, по който „Микро Кредит“ АД, в качеството на заемодател, е предоставило на З. З., в качеството 2 му на заемател, сумата от 1200 лева, която е следвало да бъде върната в срок до 10.11.2025 г. с плащането на 18 месечни погасителни вноски, при фиксиран лихвен процент от 40.48 %, а ГПР е 48.90 %, като е посочена обща сума за погасяване: 1620.54 лева. На същата дата – ** е подписан и Договор за допълнителни услуги към заем Мicrocredit № *** от **, с който е уговорено „Микро Кредит“ АД да предостави на З. З., пакет от допълнителни услуги „Комфорт“, срещу уговорено възнаграждение в общ размер на 1933.74 лева, с плащането на 18 месечни вноски, всяка в размер на 107.43 лева. Според уговореното в чл. 3 от договора, пакетът от допълнителни услуги е дефиниран, както следва: 1. посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноска; 2. безплатно внасяне на вноските по банкова сметка на ответното дружество; 3. безплатно предоговаряне и разсрочване на заема; 4. разглеждане до минути; 5. преференциално обслужване; 6. право за участие в специални промоции. Според чл. 4 от същия договор, допълнителните услуги, съгласно този договор се предоставят като допълнение към подписан договор за заем Мicrocredit, като е посочено, че допълнителните услуги не са задължителна предпоставка за сключване на договор за заем и/или получаване на заем. Клиентът дължи цената за пакета от допълнителни услуги, платима на равни месечни вноски, посочени в договора. Според уговорката в чл. 4.1. от Договора за допълнителни услуги – те се предоставят единствено като допълнение към договор за заем, без да са задължителна предпоставка за сключването му и получаване на сумата.

Предвид начина на уговаряне на правата и задълженията на страните по този допълнителен договор, съдът приема, че същият е неразделна част от договора за заем. Този допълнителен договор е неразривно свързан с договора за заем – сочените в него услуги касаят възможността за получаване, плащане и управление, именно на заема. Той няма самостоятелен характер, тъй като се явява безпредметен при липсата на договор за заем, с който да са свързани сочените услуги, като в този смисъл е и изрично уговореното в него – фактически той е „към заем“, подписан е на същата дата и е изцяло обвързан с договора за заем с този кредитор. Поради това е неразривно свързан и в общност към основния договор.

Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия, чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за допълнителни услуги също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за допълнителни услуги. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за възнаграждение за допълнителни услуги, която макар и формално да е дължима (да произтича) от друг договор, се явява част от договора за заема. Тези услуги, както е посочено и в самия договор, са „единствено допълнение“ към заем, нямат самостоятелно значение и практически никаква реална цел отделно от обслужване и гарантиране на заема, поради което и именно ЗПК е приложимият материален закон към „двете /представляващи на практика едно цяло – „към заем“/ правоотношения“.

Предвид изложеното, съдът приема, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.

7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото 3 последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48.90 %, а възнаградителната лихва – 40.48 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 8 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР и общата сума на плащанията не съответстват на действителните. Това е така, тъй като в общата дължима сума не са включени допълнителните плащания за услуги - пакет от допълнителни услуги „Комфорт“.