Решение № 2635 от 29.06.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 2635 гр. В., 29.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – В., 19 СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Кристиана К. при участието на секретаря Теодора К. Кирякова като разгледа докладваното от Кристиана К. Гражданско дело №

20253110109589 по описа за 2025 година за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е образувано по предявен от Д. Ф. Д., ЕГН **********, с адрес гр.

В., ул. „М." № 39 срещу "А. Т. Е. Г." АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление гр. С., ул.„С.” № **, бл. П. Л. О. Ц., обективно съединени искове, както следва:

1./ за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за кредит № ****** от 10.07.2024г. на осн. чл. чл. 26, ал. 1 т.1 ЗЗД във вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, и в евентуалност: 2./ поради неточно посочване размера на възнаградителната лихва; 3./ поради обстоятелството, че ГПР надвишава пет пъти размера на законната лихва; 4./ на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, поради противоречието му с добрите нрави.

Ищцата основава исковата си претенция на следните фактически твърдения изложени в обстоятелствената част на исковата молба:

Твърди, че на 10.07.2024г. между страните е бил сключен договор за кредит № ******, по силата на който усвоила сумата от 500лева, при фиксиран лихвен процент 18,39% и ГПР в размер на 65,00%. Поддържа се, че в чл. 5 от процесния договор било предвидено, че договорът за заем следва да бъде обезпечен с поръчителство от поне две физически лица, който да отговарят на определени изисквания. Било договорено, че при неизпълнение на това задължение от страна на кредитополучателя, съгласно чл. 5.6 от договора - последният ще дължи неустойка в размер на 328,86лв., платима заедно със следващата погасителна вноска по кредита.Излага, че е усвоила изцяло сумата по кредита, като счита че не дължи плащания за неустойка. Твърди се, че процесната неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функция, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение. Сочи се, че същата е предвидено да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя. Поддържа се, че посочената клауза, предвиждаща дължимостта на неустойката при неосигуряване на поръчители, е в пряко противоречие с целите на Директива 2008/48. Твърди се, че по същество неустойката е добавка към възнаградителната лихва и обогатява заемадотеля неоснователно. Поддържа, че с посочената клауза се нарушават изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК, както и тези на чл.11, 1 т.9 и 10 от ЗПК. В евентуалност сочи, че договорът е нищожен и поради накърняване на добрите нрави, тъй като възнаградителната лихва надхвърля повече от три пъти размера на законната лихва. Искането е за уважаване на исковата претенция и за присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответника, с който исковете се оспорват. Възразява срещу цената на главния иск, като твърди, че предмет на договора за кредит е сумата от 500лв. Оспорва твърденията за нищожност на договора.

Излагат се подробно твърдения с оглед механизма на сключване на процесния договор между страните. Възразява да не са били спазени изискванията на чл.11 ал.1т.9 и т.10 ЗПК.

Видно от договора лихвата била фиксирана и лихвеният процент не се променял.

Възнаградителната лихва се дължала за ползване на отпуснатата парична сума. Твърди, че не се установява наличие на скрито оскъпяване на кредита. В ОУ и ПП изрично били посочени размерите на ГПР и ГЛП, съобразени със законовите изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и на ЗПФУР, по реда на който е сключен договорът. Поддържа се, че всички условия, включително за плащане на неустойка, както и параметри по договора са индивидуално договорени с потребителя, като на последния е дадена пълна, точна и максимално ясна информация за задълженията и условията по кредита още преди сключването на договора. Навежда се, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР. Разходите, които се включват в ГПР са такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. Излага, че неустойката е индивидуално договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема – такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Твърди, че неустойката е уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя е разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Неустойката била уговорена, като санкция за неизпълнение, в случай, че кредитополучателят не изпълни задължението си да представи обезпечение – поръчители, отговарящи на посочените в договора условия. Поддържа, че ищецът е разполагал е с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора съгласно чл. 29 от ЗПК, посочено изрично и в Стандартния европейски формуляр.

Кредитополучателят е разполагал и с възможността да удължи срока за предоставяне на обезпечение или да предостави различно обезпечение, като същият не се е възползвал от тази възможност. Твърди, че договорената неустойка не е в противоречие с добрите нрави.

Излага, че потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи. Поради изложеното молбата е за отхвърляне на исковата претенция и за присъждане на сторените по делото разноски.

В с.з. страните редовно призовани не се явяват и не се представляват. Исковата претенция и отговора на исковата молба се поддържат чрез нарочни молби до съда.

По съществото на спора, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и съобразно приложимия закон, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Между страните е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че същите са сключили договор за кредит № ****** от 10.07.2024г., по силата на който ищцата е усвоила сумата от 500лева.

От представения и приобщен по делото договор, ведно с приложенията му, се установява, че сумата от 500лева е със срок на издължаване до 10.01.2025г. ГЛП бил фиксиран и възлизал на 18,39% при ГПР в размер на 65,00%. Съгласно чл. 1 /приложение № 5 към договора/ в срок най-късно до края на следващия ден, считано от сключване на договора за кредит, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитодателя едно от 2 следните обезпечения по кредита: поръчителство на поне две физически лица или банкова гаранция. Съгласно чл. 4 в случай че кредитополучателят не осигури и не представи в срок обезпечение по кредита съгласно сроковете и условията или действието на обезпечението бъде по някаква причина прекратено, той дължи на неустойка за всеки период, за който не е предоставил обезпечение. Размерът на неустойката, възлиза на общо 328,86лв. за целия период на договора или по 54,81лв. на месец съгласно колона 6 от Погасителния план.

Горепосочената неустойка се начислява и се заплаща от Кредитополучателя заедно със съответната погасителна вноска в размер на 151лева на месец или общо 906лв. за целия срок на кредита. От представения погасителен план към договора се установява, че неустойката е включена към месечната погасителната вноска.

Процесният договор за кредит е потребителски, поради което същият попада в определението на чл. 9 от Закона за потребителския кредит. Сключен е при действието на ЗПК, с оглед на което нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда.

Разпоредбите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузите в потребителките кредити, са повелителни, поради което тяхното приложение съдът следи служебно. В този смисъл са и постановките на ТР № 1/2013г. ОСГТК на ВКС.

Съгласно нормата на чл.22 от Закона за потребителския кредит, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът е недействителен. Съдът намира, че договорът за кредит не отговаря на изискванията по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, досежно посочване на годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Според нормата на чл.19, ал.1 от Закона за потребителския кредит, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съгласно дефиницията дадена в §1, т.1 „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Следователно не е достатъчно само формалното посочване на ГПР в процентно изражение. В случая в договора за кредит не е отразено как е формиран годишният процент на разходите, като не са посочени кои допускания /вид на разхода по смисъла на §1, т.1/ и в какъв процент се включват в него, чийто общ размер да е равен на 65,00%. Следователно от съдържанието на договора не може да се извлече какво се включва в годишния процент на разходите. С оглед на изложеното, съдът намира, че процесният договор е недействителен /нищожен/, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

По отношение на останалите възражения за нищожност, заявени в евентуалност съдът не дължи произнасяне. / така в решение № 198/10.08.2015г., четвърто гражданско отделение, гр.д. № 5252 по описа за 2014 година на ВКС/.

По отношение на разноските:

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на разноски. Представен е списък по чл.80 ГПК, съобразно който се претендират разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА за оказаната безплатна правна защита и съдействие, на основание чл.

38, ал. 1, т. 2 ЗА. В полза на адв. Е. Г. И. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 245,42евро, с вкл. ДДС /480лв/. Неоснователно съдът намира възражението на ответника, че в случая възнаграждението следва да бъде под минималния 3 размер. Съдът намира, че присъждането на адвокатско възнаграждение в размер под този, посочен като ориентир в Наредба № 1/09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, би нарушило принципа за достойно заплащане на предоставената правна помощ, предвид и икономическата конюнктура в страната и инфлационните процеси. /в този смисъл са и разрешенията, дадени в Определение № 3177/04.07.2025 г. по в.ч.гр. д. № 1389/2025 г. по описа на ВОС/.

На основание чл. 83, ал. 2 ГПК, ищцата е била освободена от заплащане на дължимата държавна такса, която в случая е била 25,56евро /50лева/. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВРС дължимата за производството държавна такса от 25,56евро.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на договор за потребителски кредит № № ****** от 10.07.2024г. сключен между Д. Ф. Д., ЕГН **********, с адрес гр. В., ул. „М." № 39 и "А. Т. Е. Г." АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление град С., р-н Л., ул.

„С.“ № **, бл. П. Л. О. Ц., поради противоречие със Закона, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 ЗПК.

ОСЪЖДА „А. Т. Е. Г." АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление град С., р-н Л., ул. „С.“ № **, бл. П. Л. О. Ц. да заплати в полза на адв. Е. Г. И., БУЛСТАТ *********, с адрес гр. П., ул. „Б.“ № 3, ап. ** сумата от 245,42евро, представляваща адвокатски хонорар, на осн. чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1 от ЗАдв. вр. чл. 78 ал.1 ГПК.