Решение № 243 от 23.02.2026, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 243 гр. Русе, 23.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Милена Г. Трифонова при участието на секретаря Теодора Ив. Петрова като разгледа докладваното от Милена Г. Трифонова Гражданско дело № 20254520104834 по описа за 2025 година

Предявени са обективно съединени искове от Е. А. И. с настоящ адрес в гр. Русе, против „Профи Кредит България“ ЕООД, гр. София – главен иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД във вр.с чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.10 вр. чл.22 и чл.23 от ЗПК за прогласяване нищожност на договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № *** г., сключен между страните, поради противоречието му със закона и накърняване на добрите нрави, а в условия на евентуалност – в случай, че не бъде прогласен за нищожен целият договор, да бъде прогласена нищожност на отделни клаузи на договора – на чл.1, ал.3 – поради нарушение на чл.10а от ЗПК, и клаузата от раздел VI, с която е определен фиксиран лихвен процент в размер на 40,90%, в противоречие с добрите нрави, както и кумулативно съединен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на сумата от 600 лева, получена без правно основание от ответника по договора за заплатена по нищожните клаузи лихва, такса „Флекси“ и такса „Фаст“, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба.

В дадения срок за отговор ответникът „Профи Кредит България“ ЕООД е оспорил исковата молба по основание и размер. Счита, че при формирането на ГПР не следва да се вземат предвид закупените допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. Заявява, че неточното посочване на ГПР не е основание за прогласяване недействителност на целия договор за потребителски кредит. Оспорва като неоснователен и осъдителния иск в частта над 442,44 лв. поради липса на доказателства за заплащане на суми над този размер.

След като съобрази становищата на страните, събраните по делото доказателства и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа страна следното:

1

По делото не се оспорва и е видно от писмените доказателства, че на *** г. между ищцата и „Профи Кредит България“ ЕООД е сключен договор за потребителски кредит ПРОФИ КРЕДИТ Стандарт № ***, по силата на който тя е получила в заем сумата от 600 лв.

Кредитополучателят се задължил да върне заетата сума на 11 месечни вноски, всяка от които по 120,43 лв. в срок до 10.05.2025г. Страните уговорили годишен лихвен процент в размер на 40,90%, лихвен процент на ден 0,11% и годишен процент на разходите в размер на 47,99%, като общата сума за плащане по договора възлизала на 724,74 лв., а с включени вноски за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, общата сума за връщане според погасителния план възлизала на 1324,73 лева. В процесния договор са предвидени възнаграждения за допълнителни незадължителни услуги по желание на кредитополучателя – „Фаст“, за което е уговорено възнаграждение в размер на 270 лв. и „Флекси“, за което е предвидено възнаграждение в размер на 330 лева. Съгласно т.15 от Общите условия към договора за потребителски кредит допълнителната услуга „Фаст“ включва приоритетно разглеждане и становище по искането за отпускане на кредит в рамките на 1 час от постъпване на искането, а услугата „Флекси“ включва право да променя едностранно погасителния план, при изпълнение на определени описани в общите условия изисквания чрез сключване на анекс.

От приетата по делото съдебно – икономическа експертиза е установено, че при изчисляване на посочения в договора ГПР не са включени възнагражденията за закупуване на допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, като при съобразяването на техния размер ГПР възлиза на 508,26%. Вещото лице посочва, че ищцата е извършила три плащания по договора на обща стойност 1042,44 лева, с които са погасявани вноски за главница, договорна лихва и възнаграждения за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. Разликата между сбора на платените от ищцата суми по договора за кредит и уговорената главницата в размер на 600 лв. е 442,44 лева съгласно приетата експертиза. Съдът кредитира експертното заключение, като счита същото за пълно, обективно и компетентно, даващо отговор на поставените въпроси и кореспондираща на писмените доказателства по делото.

Въз основа на установените фактически положения, съдът достига до следните правни изводи:

По делото не се оспорва и е видно от писмените доказателства, че на *** г. между ищцата и „Профи Кредит България“ ЕООД е сключен договор за потребителски кредит ПРОФИ КРЕДИТ Стандарт № ***, по силата на който тя е получила в заем сумата от 600 лв.

Сключеният между кредитора и кредитополучателя договор има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 ЗПК, поради което в отношенията между страните приложение намират нормите на ЗПК и ЗЗП, тъй като ищецът има качеството на потребител. На осн. чл.7 ГПК съдът следи служебно за неравноправни клаузи в договори, сключени с потребител. При извършена служебна проверка по реда на чл.7 ГПК за наличие на неравноправни клаузи в договори, сключени с потребител, съдът констатира такива в процесния договор, водещи до неговата недействителност.

На първо място съдът намира, че в договора за потребителски кредит липсва ясно 2 разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита, кои компоненти точно са включени в него и как се формира ГПР. Посочен е размер на ГПР от 47,99%, но липсват данни за другите разходи по кредита – възнагражденията за услугите „Фаст“ и „Флекси“. Относно тези възнаграждения за допълнителни услуги следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранява заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая от описанието на услугите в Общите условия /т.15/ се налага изводът, че уговорените „услуги“ касаят усвояването на кредита /приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителски кредит – услугата „Фаст“/ и неговото управление /промяна на погасителния план от страна на клиента, отлагане на погасителни вноски – услугата „Флекси“/. Предвид посоченото съдът приема, че уговорката за заплащане на подобни „услуги“ е в нарушение на чл.10а, ал. 2 от ЗПК и се явява нищожна, като противоречаща на императивна правна норма.

От доказателствата по делото и твърденията на страните е видно, че длъжникът дължи възнаграждението за допълнителни услуги от момента на подписване на договора, като плащането е разсрочено и е включено като част от погасителната вноска по кредита.

Следователно възнаграждението за описаните услуги произтича от сключения договор за потребителски кредит, същото е инкорпорирано в самия договор и месечната погасителната вноска включва освен главница и възнаградителна лихва, и възнаграждение по тези допълнителни услуги. Изключването им от ГПР и уреждането им в договора като допълнителен пакет услуги представлява заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като начисляването и събирането на възнаграждения по пакети за подобен вид допълнителни услуги не представлява плащане за реално предоставени услуги, а прикрити разходи по кредита, с които се надхвърля максимално допустимия съгласно ЗПК размер на ГПР.

Видно от експертното заключение, посоченият в договора ГПР не е с коректно посочена стойност и при съобразяване с посочените разходи за допълнителни услуги, размерът на ГПР би надвишил както посочената в договора стойност, така и максимално допустимите стойности съгласно чл.19, ал.4 ЗПК. Надвишаването на допустимия размер на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на целия договор. Макар и чл.19, ал.5 ЗПК да предвижда нищожност на отделната клауза, съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД нищожността на отделните части на договора не води до нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните норми на закона или когато може да се предположи, че сделката би могла да бъде сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожната клауза от процесния договор относно определянето на ГПР не може да бъде заместена по право от повелителните норми на закона, нито договорът за потребителски кредит би бил сключен, ако в него не е включена тази клауза, като се изхожда от възмездния характер на договора и от изричното изискване на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК за включването на клауза за ГПР. Предвид посоченото в случая е неприложима разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза от процесния договор обуславя недействителност на целия договор.

3

В Решение на Съда от 21 март 2024г. по дело С-714/2022г. се сочи, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008г. относно договорите за потребителски кредити трябва да се тълкува в смисъл, че: „разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.“ Според същото решение, „когато в договора за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директивата разходи, посочените разпоредбите допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.“ С оглед на гореизложеното, налице е нарушение на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК при определяне на ГПР в процесния договор, водещо до неговата недействителност на основание чл.22 ЗПК. По изложените съображения съдът счита за основателен иска за прогласяване нищожност на договора за потребителски кредит поради нарушение на закона - осн. чл.26, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.10 вр. чл.22 и чл.23 ЗПК.

Предвид уважаването на главния иск за прогласяване нищожност на процесния договор, предявеният евентуален иск за прогласяване нищожност на отделни договорни клаузи не подлежи на разглеждане.

По кумулативно съединения осъдителен иск съдът намира следното:

На осн. чл.23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, т.е. длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност на предоставения финансов ресурс. Видно от експертното заключение по приетата СИЕ, чистата стойност на кредита е в размер на 600 лв. и същата е изцяло заплатена, тъй като ищцата е извършила плащания по договора в общ размер на 1042,44 лева. С оглед установената недействителност на договора за потребителски кредит и изплащане на сума от ищцата, надхвърляща с 442,44 лв. чистата стойност на кредита съгласно чл.23 ЗПК, същата се явява неоснователно платена по нищожен договор, при първоначална липса на основание и подлежи на връщане. По изложените съображения осъдителният иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД се явява основателен до размера от 442,44 лв., а за горницата над тази сума, до претендирания размер от 600 лв. искът е неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен.

4

Ищцата е претендирала деловодни разноски с приложен списък. На осн. чл.78 ГПК разноски се дължат съобразно изхода на спора и въз основа на доказателства за тяхното действително извършване. По установителния иск, уважен изцяло в полза на ищцата се дължат деловодни разноски в размер на 268,43 евро /525 лева/ за държавна такса, адвокатско възнаграждение и депозит за възнаграждение за вещо лице. По осъдителния иск, уважен на 73,74%, в полза на ищцата се дължат деловодни разноски за държавна такса, адвокатско възнаграждение и депозит за възнаграждение за вещо лице в размер на 197,94 евро /383,25 лева/. Възражението на ответника за прекомерност на заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение се явява неоснователно, доколкото същото не надвишава размерите съгласно Наредба № 1 за възнаграждения за адвокатска работа за двата предявени иска.