Решение № 33 от 24.02.2025, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 33 гр. П., 24.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – П., 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вера Ив. Иванова

Членове:

Надежда Л. Махмудиева

Христо В. Симитчиев при участието на секретаря Анна Д. Стоянова като разгледа докладваното от Надежда Л. Махмудиева Въззивно гражданско дело № 20245000500574 по описа за 2024 година

Производството е по реда на 258 и сл. от ГПК, образувано по Въззивна жалба вх.

№262492/24.07.2024г., подадена от „Е.“ ООД, чрез управителя К. А. М., против Решение №260007 от 13.05.2024 год. по гр,д. №1690/2018год. по описа на Окръжен съд - П., с което се признава за установено по отношение на „Е.“ ЕООД, че „М.“ ООД е собственик на следните недвижими имоти: ПИ с идентификатор .... по КККР на гр. П., находящ се в гр. П., ул.“ А.“ № 1, с площ от 2 000 кв.м, трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване - за складова база, подробно описан, ведно с построената в имота сграда с идентификатор .....1, със застроена площ от 255 кв. м, брой етажи - два, с предназначение: промишлена сграда, със стар идентификатор ...., ведно с всички подобрения и приращения в имота, на основание обявен за окончателен с влязло в сила на 25.10.2023 г.

Решение №1340/18.11.2019г., постановено по гр.д. №1520/2018г. на ОС - П., предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти, сключен на 15.03.2018 г. между Е.“ ЕООД, като продавач, и „М.“ ООД, като купувач, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск по чл.108 от ЗС в осъдителната му част - за осъждане на „Е.“ ЕООД, да предаде на „М.“ ООД, владението на описаните по-горе недвижими имоти, и ОСЪЖДА „Е.“ ЕООД, да заплати на „М.“ ООД, сумата от 4200,25 лв. за разноски по делото. Релевират се оплаквания за недопустимост на обжалваното решение. Към датата на предявяването на иска ищецът не е бил собственик процесния недвижим имот, а е притежавал само потестативното право да иска предварителният договор да бъде обявен за окончателен, поради което искът е недопустим, като преждевременно предявен. Ищецът е придобил имота почти 5 години след 1 предявяването на иска – т.е. към датата на образуване на делото е липсвала една от предпоставките за предявяване на иска по чл.108 от ЗС. Ищецът е придобил правото на собственост върху процесния имот с влизане в сила на решението по иска с правно основание чл.19, ал.3 от ЗЗД – на 25.10.2023 г. В установителната част искът по чл.108 от ЗС следва да се отхвърли, тъй като след влизане в сила на съдебното решение по гр.д.

№1520/2018 г. на ПОС, ответникът не оспорва правото на собственост на ищеца. Това право не може да бъде установявано по гр.д.№1690/2018 г., тъй като то вече е установено и признато с влязлото в сила решение по гр.д.№1520/2018 г. на ПОС. Съдът правилно е приел претенцията за неоснователна в нейната осъдителна част, тъй като към момента на приключване на съдебното дирене ответникът е предал доброволно владението на процесните имоти с подписан между страните протокол от 01.12.2023 г. Намерението за доброволно предаване на имотите – предмет на иска, е изразено от ответника на 06.11.2023 г. с електронно писмо - веднага след постановяване на съдебния акт на ВКС и още преди плащане на цената за имота и вписване на съдебното решение в АВп-П.. Поддържа се, че искът по чл.108 от ЗС е недопустим, тъй като за ищеца липсва правен интерес от установяване на правото му на собственост върху процесния имот, поради неоспорване от страна на ответника на това право след обявяването на предварителния договор за окончателен. Поради доброволното предаване на имота, жалбоподателят счита, че е отпаднало основанието за предявяване на иска. Поддържа се, че ответникът „Е.“ЕООД не е дал повод за завеждане на иска по чл.108 от ЗС, тъй като е предал владението върху имота веднага след вписване на съдебното решение по иска с правно основание чл.19, ал.3 от ЗЗД, поради което не следва да се присъждат разноски в полза на ищеца – както за заплатената държавна такса, така и за адвокатско възнаграждение. Поддържа се, че производството е следвало да се прекрати, а не да се разглежда иска по същество, и разноски следва да се присъдят в полза на ответника, предвид прекратяването на делото. Оспорва се присъждането на разноски в полза на ищеца и се обжалва решението в тази част. Настоява се за обезсилване на първоинстанционното решение, като постановено по недопустим иск, и прекратяване на производството по делото. Евентуално се иска отмяна на първоинстанционното решение, и постановяване на ново решение по същество, с което искът по чл.108от ЗС да бъде отхвърлен и в неговата установителна част. Настоява се за присъждане в полза на „Е.“ЕООД съдебни разноски за производството пред двете съдебни инстанции.

Въззивната жалба е депозрана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК във вр. чл.62, ал.2 от ГПК, от процесуално легитимирана страна с правен интерес, чрез законния представител на дружеството, отговаря на изискванията на чл.260 от ГПК, в срок е приведена в съответствие с изискванията на чл.261 от ГПК, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

Препис от въззивната жалба е връчен на насрещната страна, и в срока по чл.263, ал. от ГПК е постъпил Отговор на въззивна жалба вх.№263241/22.10.2024г., подаден от „М.“ООД, чрез адв. О. Д. и адв. С.С., надлежно упълномощени за всички инстанции с пълномощно на л.29 2 от делото на ПОС. Поддържа се становище за неоснователност на въззивната жалба.

Владението върху имота е предадено от ответника на ищеца едва на 01.12.2023 г. – след завеждане на настоящото дело. Именно поведението на ответника е станало причина за завеждането на делото, като е отказал да изпълни задълженията си по предварителния договор да прехвърли на ищеца собствеността и да предаде владението върху процесните имоти. Тъй като предявеният иск по чл.19, ал.3 от ЗЗД е конститутивен, и съдебното решение по него не е изпълнително основание за предаване на владението на недвижимите имоти, поради което за ищеца е бил налице правен интерес както от предявяването на иска за обявяване на предварителния договор за окончателен, така и от предявяване на иск по чл.108 от ЗС за осъждане на ответника да предаде на ищеца владението върху имота.

Осъщественото доброволно предаване на недвижимите имоти едва след приключване на делото по иска с правно основание чл.19, ал.3 от ЗЗД, е още едно доказателство, че това не би станало доброволно, ако не бе заведен и осъдителен иск по чл.108 от ЗС. За процесуална икономия тези два иска са предявени в една искова молба, но са разделени от съда за разглеждане в различни производства с неподлежащо на обжалване определение.

Извършеното в хода на делото доброволно предаване на имота е основание за отхвърляне на иска в осъдителната му част. Настоява се да се потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част и да се присъдят сторените от въззиваемия разноски.

В производството са съединени за съвместно разглеждане и две частни жалби срещу постановени по същото дело по реда на чл.248 от ГПК определения:

С Частна жалба вх.№262940/18.09.2024 г., подадена от ищеца „М.“ООД, представлявана от адв. О. Д. и адв. С.С., против Определение №260037/23.07.2024 г., постановено по гр.д.

№1690/2018 г. на ПОС – 1 гр.с., с което е оставена без уважение молбата на ищеца за изменение на Решение №260007/13.05.2024 г. в частта за разноските, като бъде осъден ответника „Е.“ЕООД да заплати на „М.“ООД допълнително сумата от 18 780 лв. с кл. ДДС, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение в производството пред ПОС. Счита, че съдът може да присъди по-нисък от претендирания и доказан размер на разноските за адвокатско възнаграждение, само при релевирано от насрещната страна възражение по чл.78, ал.5 от ГПК. Частният жалбоподател счита, че такова възражение може да бъде направено, само в случай че възнаграждението е поне с 1/3 по-високо от възнаграждението на адвоката на страната, която повдига възражението, като съдът не може да присъди понисък размер на разноските за адвокатско възнаграждение, направени от страната, релевирала възражението. В настоящия случай ответникът претендира разноски за адвокатско възнаграждение 16 650 лв. без ДДС, който размер е равен на претендирания от ищеца размер от 19980 лв. с начислен ДДС. Ето защо се поддържа, че липсва надлежно възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, а при липса на такова съдът няма право да намалява претендираните и доказани от ищеца разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, които се претендират в минималния размер съгласно Наредба №1/09.07.2004 г. Постановеното от СЕС решение по дело С-438/2022 г. не намира приложение, тъй като размерите на адвокатските възнаграждения са определени от Закона за 3 адвокатурата, чрез препращане към Наредба №1/09.07.2004 г. Този ред следва да немира приложение до издаването на наредба от Министъра на правосъдието, съгласно последните изменения на ЗАдв. Сочи се, че отхвърлянето на иска по чл.108 от ЗС в неговата осъдителна част не променя извода, че ответникът дължи на ищеца всички направени по делото разноски, тъй като владението на имота е предадено след завеждането на делото. Настоява се за отмяна на обжалваното определение, и постановяване на ново, с което ответникът „Е.“ ЕООД бъде осъден да заплати на „М.“ООД допълнително сумата от 18 780 лв. с ДДС, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за производството пред ПОС.

Частната жалба е депозирана в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, от процесуално легитимирана и надлежно представлявана страна с правен интерес, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отговаря на изискванията за редовност и подлежи на разглеждане.

Препис от частната жалба на ищеца е връчен на насрещната страна, и в срока по чл.276, ал.1 от ГПК е постъпил Писмен отговор №263380/06.11.2024 г., подаден от „Е.“ООД, чрез управителя К. М., с който се взема становище за неоснователност на частната жалба.

Поддържа се, че в полза на ищеца изобщо не следва да се присъждат разноски за производството, като преждевременно заведено, а следва да се присъдят разноски в полза на ответника. При условията на евентуалност се поддържа, че разноските на ищеца правилно са били намалени, тъй като е релевирано надлежно възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение и с оглед постановеното решение на СЕС по дело С-438/2022 г. Разноските за адвокатско възнаграждение следва да се определят съобразно Наредба №1/09.07.2004 г. в редакцията й към момента на сключването на ДПЗС. С оглед отхвърлянето на осъдителната част от иска, разноските на ищеца следва да бъдат намалени наполовина и на това основание. Не следва да се присъжда и сума за ДДС - от счетоводна гледна точка той не съставлява разход на фирмата, тъй като подлежи на възстановяване.

Настоява частната жалба на ищеца да се остави без уважение.

С Частна жалба вх.№263437/12.11.2024 г., подадена от ответника „Е.“ООД, чрез управителя К. М., се обжалва Определение №260047/24.09.2024 г., с което е оставена без уважение молбата на ответника за изменение и допълване на Решение №260007/13.05.2024 г. в частта за разноските, като бъде отменено присъждането на разноски в полза на ищеца, тъй като ответникът не е дал повод за завеждането на делото, и искът е предявен преждевременно, евентуално присъдените разноски да бъдат намалени с ½ от данъчната основа, както и със сумата от 200 лв. представляваща начислен ДДС, и да бъде осъден ищецът „М.“ООД да заплати на ответника разноски в размер на 8 325 лв., съобразно отхвърлената част от иска.

Изложени са подробни съображения за неправилност на обжалваното определение. Настоява се за отмяната му и постановяване на ново, с което да се допусне исканото изменение на решението в частта за разноските, като се отмени присъждането на разноски в полза на ищеца, или присъдените бъдат намалени с ½ от данъчната основа и сумата от 200 лв. за ДДС, като се присъдят на ответника направените разноски, съобразно отхвърлителната част на иска – в размер на 8325 лв. за адвокатско възнаграждение.

Частната жалба е депозирана в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, от процесуално легитимирана и 4 надлежно представлявана страна с правен интерес, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отговаря на изискванията за редовност и подлежи на разглеждане.