Решение № 806 от 23.02.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 806 гр. Пловдив, 23.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20235330113079 по описа за 2023 година

Предявените искове са с правно основание чл.55 ЗЗД.

В исковата молба от И. Х. Г. против „Сити Кеш” ООД се твърди, че на дата **** г. между страните бил сключен договор за потребителски кредит № *****, по силата на който била отпусната сумата от 1500 лв., при ФЛП: 40.05 % и ГПР: 49.38 %. Била начислена неустойка в размер на 1057.26 лв. за това, че в 3-дневен срок от подписване на договора заемателят не е учредил обезпечение на паричните си задължения. Сумите следвало да се върнат на 29 седмични вноски, за периода от 21.02.2023г. до 05.09.2023г., всяка в размер на 95 лв.

Ищецът изплатил целия дълг. Договорът бил потребителски по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК. В нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора не бил посочен начин на изчисляване на ГПР, липсвала яснота по какъв начин е формиран, респ. общо дължимата сума. Договорната неустойка представлявала скрито оскъпяване на кредита. Ако била добавена към общата сума за плащане, потребителят щял да установи, че ГПР надвишава 50 %. С това се допускало нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК и клаузата за ГПР била нищожна. Неустойката била нищожна и поради нарушение на добрите нрави и прекомерност. Недействителна била и на основание чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които се покриват от ГПР и се надвишава размера на ГПР. Противоречала и на материалния закон по чл.71 ЗЗД. ПротИ.речала и на разпоредбата на чл.33 ЗПК. Поради това е направено искане за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 147.61 лв. недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за кредит от **** г. и 622.56 лв. недължимо платена по клауза за неустойка по договора, ведно със законната лихва върху 1 сумите от датата на подаване на исковата молба до изплащане на сумите. Претендирани са направените по делото разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, със становище за неоснователност на предявените искове. Не се спори, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № **** от **** г., по силата на който е отпусната сумата от 1500 лв., при ФЛП: 40.05 % и ГПР: 49.38 %, като кредитът е следвало да се върне на 29 вноски.

Неустойката за неизпълнение се начислявала само в случай на неизпълнение, като обезпечение по договора не било предоставено. На дата *** г. кредитът бил изцяло изплатен. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следвало да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент. Липсвала легална граница в размера на договорната неустойка.

Освен това ищецът бил просрочвал изпълнението на поетото от него задължение за изплащане на дължимите погасителни вноски. Договорената неустойка била компенсаторна, като в едновластната преценка на кредитора било дали да иска реално изпълнение, заедно с обезщетение за вредите или уговорената за неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка. Налице бил законосъобразен ГПР. В договора бил посочен ФЛП, поради което не било необходимо посочване на периодите, условията, процедурите за замяна на лихвения процент. Същият бил в рамките на пределите по чл.19, ал.4 ЗПК. Неустойката не се включвала в ГПР. Направено е искане за отхвърляне на предявените искове. Претендирани са разноски.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

Представен е договор за потребителски кредит № **** от **** г., сключен между страните по делото, с размер на кредита 1 500 лв., при фиксиран лихвен процент – 40.05 %, ГПР – 49.83 %, ведно с погасителен план към договора.

По делото е представена справка за платените суми по договор за потребителски кредит № **** от **** г.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, че на **** г. между страните е сключен договор за потребителски кредит № *** към искане № ****, по силата на който „Сити Кеш“ ООД е предоставило на И. Х. Г. в качеството му на кредитополучател сумата в размер на 1500 лв., която е следвало да бъде върната в срок до 05.09.2023г. с плащането на 29 седмични погасителни вноски.

Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната 2 за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, в договора за потребителски кредит трябва да е посочен лихвеният процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. Съгласно чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК договор за потребителски кредит е недействителен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 40.05 %. Липсва обаче разпоредба за условията за прилагането му, както и уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита, върху остатъчната главница или върху главницата и предвидените такси. Т.е. не става ясно как е разпределян лихвеният процент във времето – за какъв период, върху цялата дължима главница и останалите посочени вземания или съобразно поетапното й намаляване.

Следователно не става ясно как е формирана възнаградителната лихва и защо възлиза на претендирания размер. В този смисъл съдът намира, че е налице нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Налице е и нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Според разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В случая не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването.

ГПР следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Непосочването на допусканията, които са взети предвид при изчисляването на ГПР, не позволява да се прецени как е получена неговата стойност. Според чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В чл.5 от договора е предвидено, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения – банкова гаранция или поръчител, отговарящи на посочените условия. Според чл.11 в случай, че кредитополучателят не представи договореното в чл.5 обезпечение в 3-дневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 1 057.26 лв., с начин на разсрочено плащане, посочен в Приложение № 1 към договора за кредит.

Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, 3 се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В случая страните са уговорили клауза за задължаване на кредитополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени условия /чл.5 от договора/, като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 1 057.26 лв. – чл.11 от договора. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите да се предостави обезпечение и риска по предоставянето на кредит към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за кредитора, която печалба би увеличила стойността на договора. Съдът намира, че размерът на неустойката следва да бъде включен в ГПР. Доколкото това не е сторено, следва да се приеме, че посоченият в договора годишен процент на разходите от 49.83 % не отговаря на действителния, следователно договорът е недействителен на сочените правни основания.

С оглед на това платените по договора суми над главницата, по клаузата за възнаградителна лихва и по клаузата за неустойка, са недължимо платени. Същите възлизат съответно в размер от 147.61 лв. и 622.56 лв., видно от представената по делото от ответното дружество справка, поради което предявените искове за тяхното връщане са основателни и следва да бъдат уважени, като се присъдят ведно със законната лихва върху всяка от сумите от датата на подаване на исковата молба – 07.09.2023г. до изплащането им.

При този изход на делото на ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 85.80 лв. за внесена държавна такса, а на пълномощника му – сумата от 400 лв. адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие /според който е договорена безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1 от Закона за 4 адвокатурата/.

По изложените съображения съдът