Решение № 10828 от 04.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 10828 гр. София, 04.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело № 20261110102520 по описа за 2026 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 1 ЗЗД от П. И. Д. срещу ЮЛ за прогласяване нищожността на договор за кредит ********“ от 23.06.2020 г., поради противоречието му със закона. В условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 , предл. 1 от П. И.

Д. срещу ЮЛ за прогласяване нищожността на клаузата по чл. 20 от договор за кредит ********“ от 23.06.2020 г., на клаузата по чл. 21, ал. 4 от договор за кредит ********“ от 23.06.2020 г., както и на клаузата по чл. 26от договор за кредит ********“ от 23.06.2020 г., като противоречащи на закона.

Ищецът твърди, че на 23.06.2020 г. между него в качеството на кредитополучател и ответника в качеството на кредитодател в бил сключен договор за кредит ********“, по силата на който му е бил предоставен револвиращ кредит в размер на 100 лв. при ГПР в размер на 18.95 % и лихвен процент в размер на 17.8 %. Посочва, че в чл. 20 от договора се предвиждал неустойка за непредставяне на обезпечение. Договорът бил нищожен поради противоречие на императивни норми на закона. Посочва, че договорът не бил съставен по ясен и неразбираем начин и не било спазено изискването за форма и шрифт. Излага аргументи за нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като възнаграждението по договора за поръчителство не е включен към ГПР и по този начин се нарушавали разпоредбите на ЗПК. Навежда доводи за нищожност на клаузата за неустойка, начисляване на такси за събиране на вземането и за издаване на удостоверение, поради противоречие със закона.

Моли съда да уважи предявения иск. Претендира разноски. Пред съда процесуалния представител на страната поддържа исковата молба и претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва исковете, като неоснователни. Твърди, че договорът е 1 действителен, като отговаря на всички изисквания на ЗПК. Сочи, че същият е сключен по подадено писмено искане от ищеца, като същият е разполагал с информация за параметрите на договора. Счита, че ГПР е посочен коректно, като в договора ясно е посочен неговия размер и начин на формиране. Твърди, че неустойката не е следвало да бъде включвана към ГПР, доколкото същата възникнала след сключването на договора. Оспорва възнаградителната лихва да противоречи на добрите нрави. Твърди, че уговорената клауза за неустойка е действителна. Излага твърдения, че ГПР бил изчислен съгласно изискванията на чл. 19, ал. 2 ЗПК и неговият размер бил в съответствие с чл.

19, ал. 4 ЗПК. Неоснователни били твърденията за нищожност на отделни договорни клаузи. Моли съда да отхвърли иска. Претендира разноски. Пред съда страната не изпраща процесуалния представител.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

За безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото обявени обстоятелствата, че между П. И. Д. и ЮЛ е бил сключен договор за кредит ********“ от 23.06.2020 г. за сумата от 100 лв. с посочената в исковата молба съдържание. Горното се установява и от представения договор за кредит ********“ от 23.06.2020 г., сключен между П. И. Д., като кредитополучател и ЮЛ, като кредитодател, по силата на който на ответника е предоставен револвиращ кредит в размер на 100 лв., под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоявал чрез международна платежна карта „А1“. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора кредитополучателят можел по всяко време да усвоява суми от главницата до максималния предвиден размер на кредитния лимит, а в ал. 2 е предвидено през целия срок на валидност на този договор, кредитополучателят се задължавал да заплаща текущото си задължение до 2ро число на текущия месец. Съгласно чл. 4, ал. 1, т. 2 от договора е предвидено, че кредитът се представял при фиксиран лихвен процент от 17.8 %, като върху усвоения размер на кредита кредитополучателя дължал, дневен лихвен процент в размер на 0.04944 %. В чл. 15 ал. 1 от договора е предвидено, че в случай, че кредитополучателят не заплати текущото си задължение на падежа, съгласно условията на договора, същият се задължавал в срок от 3 дни след падежа, да предостави на кредитодателя допълнително обезпечение поръчител, който да отговарял на определени условия. Съгласно чл. 20, ал. 1 от договора в случай на непредоставяне от кредитополучателя на допълнително обезпечение в посочени срок по чл. 15 от договора се дължала неустойка в размер на 4.8 % от усвоената главница, която се включвала в текущото задължение за месеца. В чл. 21, ал. 3 е предвидено, че при забава за плащане, на което и да е парично задължение по настоящият договор, кредитополучателят дължал законна лихва за забава за всеки ден забава. В чл.

21, ал. 4 от договора е посочено, че при забава за плащане на текущо задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1 кредитополучателят дължал разходи за действия по събиране на задължението в размер на 15 лв. Съгласно чл. 26 е предвидено, че за издаване на удостоверение за липса на задължения и удостоверение за закрита кредитна карта, кредитополучателят заплащал на кредитора такса в размер на 10 лв. с ДДС, която сума се заплащала по банков път.

Настоящият състав намира, че договор за кредит 23.06.2020 г. е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП .

2

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична сума.

Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

По делото е несъмнено установено, че на 23.06.2020 г. между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор за потребителски, сключен при действието на Закона за потребителския кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.

Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9 от закона, по силата на който ответното дружество предоставило парична сума от 100 лв. годишен процент на разходите /ГПР/ 18.95 %, годишен лихвен процент /ГЛП/ 17.8 %.

Процесният договор е сключен в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има изискуемото от закона съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК .

Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл.143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.

146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая, въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа на ответника, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са индивидуално уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че оспорените клаузи от договора са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че 3 оспорените клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.

Настоящият състав намира, че предвидената в чл. 20 от договора неустойка съставлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР, съгласно императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. На основание чл. 19, ал.

4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са нищожни. Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК , съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.

Следва да се отбележи също така, че в случая приложение намира определението, съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи, разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, поспециално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.

В разглеждания случай общият размер на задължението на ответника е формирано като сбор от различни компоненти, описани в изготвения погасителен план, включително задължението за неустойка. Плащането на тази неустойка не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР от 18.95 %, въпреки че са включени в общия дълг. По този начин е нарушено изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК за оповестяване на всички разходи по кредита. По делото се установи, че получаването на кредита при предлаганите условия включва заплащането на неустойка. Следователно тази неустойка съставлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК . Така уговорената 4 неустойка, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК , поради което процесния договор се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. С оглед на горното предявеният иск се явява основателен , поради което предявеният иск следва да бъде уважен.