Решение № 260582 от 15.02.2022, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№....... гр. София, 15.02.2022 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - В въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ:

ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА

Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА при секретаря Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова в. гр. д. № 6605/2020 г. по описа на СГС и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение

№ 77224 от 27.04.2020 г. по гр. д. № 45735/2018 г. Софийски районен съд, 75 състав, е признал за установено по предявените от „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД (понастоящем ООД), ЕИК ********срещу Н.Г.П., ЕГН ********** искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл.

79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца следните вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д.

№ 41578/2017 г. на СРС, 75 състав: 500 лв. - главница по договор за паричен заем № 5307672 от 08.10.2016 г., сключен с „В.К.“ ООД, което вземане е прехвърлено на ищеца с Приложение № 1 от 01.05.2017 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 01.12.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението - 26.06.2017 г., до окончателното плащане, 76,90 лв. – възнаградителна лихва за периода от 22.10.2016 г. до 17.06.2017 г. и 31,93 лв.

– мораторна лихва за периода от 22.10.2016 г. до 22.06.2017 г., като е отхвърлил исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл.

79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 92 ЗЗД за установяване дължимост на следните вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д.

№ 41578/2017 г. на СРС, 75 състав: 206,10 лв. – договорна неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, 206,10 лв. – такса за експресно разглеждане на документите, 245 лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочено задължение. На основание чл.

78, ал. 1 и ал. 8 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 285,32 лв. – разноски в исковото производство и 36,22 лв. – разноски в заповедното производство.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника Н.Г.П., чрез назначения му по реда на чл.

47, ал. 6 ГПК особен представител адв. Ж.Ж., срещу решението в частта, с която исковете за главница, възнаградителна лихва и мораторна лихва са уважени, и ответникът е осъден да заплати разноски на ищеца, с оплаквания за неправилност поради неправилно приложение на материалния закон. Районният съд неправилно е приел, че ответникът е бил надлежно уведомен за цесията с връчването на исковата молба и приложенията към нея. Излагат се доводи, че по силата на чл.

99, ал. 3 ЗЗД правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента, но не и съобщението, извършено от цесионера. В случая заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е издадена при липса на уведомление по чл. 99 ЗЗД, а уведомлението за извършената цесия, приложено към исковата молба, е връчено не на длъжника, а на назначения му особен представител. Т. е. длъжникът не е бил надлежно уведомен за извършената цесия преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, както и с исковата молба, тъй като не длъжникът е получил препис от същата и от доказателствата към нея (сред които уведомлението за цесията), а особеният представител. По този начин не са спазени изискванията на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД и цесията не е породила действие в отношенията между новия кредитор и длъжника. Поради това се моли съдът да отмени решението в обжалваната част и вместо това да постанови друго, с което да отхвърли изцяло исковете.

Въззиваемата страна - „А.з.к.н.п.з.“ ООД (преди ЕООД) с отговор по реда на чл.

263, ал. 1 ГПК, подаден чрез адвокат А.Б.-Д., оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в атакуваната част. Поддържа, че цесията е била валидно съобщена на длъжника в хода на висящото производство чрез връчването на препис от исковата молба и приложенията към нея по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК и след изтичане на двуседмичния срок от залепване на уведомлението по чл. 47, ал. 1 ГПК, а освен това и чрез връчването им, заедно с уведомлението, на назначения от съда особен представител на ответника. В тази връзка се позовава на формираната практика на ВКС, обективирана в решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г., I т. о., в което е прието, че особеният представител на ответника може редовно да получи копие от исковата молба и да направи всички възражения срещу нея, в това число да получи всякакви уведомления. Моли жалбата да бъде оставена без уважение. Претендира разноски за въззивното производство.

Първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл.

79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 92 ЗЗД за установяване дължимостта на следните вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д.

№ 41578/2017 г. на СРС, 75 състав: 206,10 лв. – договорна неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, 206,10 лв. – такса за експресно разглеждане на документите, 245 лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочено задължение, не е обжалвано от ищеца, поради което е влязло в сила.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.

259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. При постановяването му не е допуснато нарушение на императивни правни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно по следните съображения:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искове:

- с правно основание чл.

422, ал. 1 ГПК, вр. чл.

79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл.

99 ЗЗД за сумата 500 лв. - главница по договор за паричен заем № 5307672 от 08.10.2016 г., сключен между ответника Н.П. и „В.К.“ ООД, което вземане е прехвърлено на ищеца с Приложение № 1 от 01.05.2017 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 01.12.2016 г.;

- с правно основание чл.

422, ал. 1 ГПК, вр. чл.

79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл.

99 ЗЗД за сумата 76,90 лв. – договорна лихва за периода от 22.10.2016 г.

/датата на първата вноска/ до 17.06.2017 г. /датата на настъпване падежа на договора/;

- с правно основание чл.

422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД, вр. чл.

99 ЗЗД за сумата 206,10 лв. – неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение;

- с правно основание чл.

422, ал. 1 ГПК, вр. чл.

79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 206,10 лв. – такса за експресно разглеждане на документите и за сумата 245 лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочено задължение, и

- с правно основание чл.

422, ал. 1 ГПК, вр. чл.

86, ал. 1 ЗЗД за сумата 31,93 лв. – мораторна лихва за периода от 22.10.2016 г. до 22.06.2017 г.

Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 26.06.2017 г., до окончателното плащане. За сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр. д. № 45735/2018 г. на СРС, 75 състав. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, като в срока по чл. 415, ал.

1 ГПК от заявителя е депозирана искова молба вх. № 2019790/11.07.2018 г.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът чрез назначения му по реда на чл.

47, ал. 6 ГПК особен представител е оспорил предявените искове по основание и размер, вкл. с възражение, че цесията не е надлежно съобщена на длъжника. Искал е от съда да отхвърли исковете.

Съгласно чл.

9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Съгласно чл.

99, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Следователно основателността на предявените искове e обусловена от установяването на следните кумулативни предпоставки: 1/. да е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит, по силата на което е предоставена на ответника уговорената сума; 2/. задълженията на ответника да са станали изискуеми; 3/. вземането на кредитора да е прехвърлено на ищеца с договор за цесия, за което ответникът да е бил уведомен.