Решение № 356 от 27.01.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 356 гр. Пловдив, 27.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Живко Ст. Желев при участието на секретаря Стела Гр. Грозева като разгледа докладваното от Живко Ст. Желев Гражданско дело № 20245330110421 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.първо ЗЗД.

Ищецът твърди, че на ***. е сключил с ответника договор за потребителски кредит за сумата 2500 лв., платима на 12 вноски при годишен процент на разходите 49,15 % и лихвен процент от 40,65 %. Общата дължима сума по договора възлизала на 3084 лв. Сочи, че съгласно погасителния план, месечната вноска по кредита следвало да е в размер на 257 лв., но кредиторът изисквал от ищеца плащане на месечна вноска в размер на 416 лева. Поддържа, че чл. 6, ал. 1 от договора предвиждал клауза, съгласно която при непредоставяне на банкова гаранция, или гаранция от небанкова финансова институция в срока по чл. 4, ал. 3 от договора за кредит, ищецът следва да заплати неустойка в размер на 2004 лв., която се начислявала месечно след изтичане на срока по чл. 4, ал. 3. Изискването за предоставяне на гаранция по кредита, поставено с чл. 4, ал. 3 от договора било на практика неосъществимо за потребителя и целяло кредиторът да се обогати за сметка на длъжника. Поддържа, че в ГПР е включена единствено възнаградителната лихва, поради което същият бил неправилно изчислен и подвеждащ. Невключването в договора на разходите по него (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора) водило до нарушаване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК поради некоректно посочване на годишния процент на разходите, което от своя страна следвало да се приравни на пълно непосочване на годишен процент на разходите. Това водело до недействителност на договора съобразно чл. 22 от ЗПК. Поддържа, че ищецът е изплатил предсрочно задълженията по договора, като е платил общо 3964,07 лв., от които поради нищожността на договора се дължала само чистата сума – 2500 лв. Остатъкът от заплатеното от ищеца, а именно 1464,07 лв. се явявала сума, дадена без основание.

1

Поради това се прави искане ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца тази сума.

Ответникът не оспорва сключването на договора за кредит при посочените в исковата молба параметри. Оспорва останалите твърдения, като счита, че искът е неоснователен. Сочи, че по кредита не е начислявана неустойка, предвид представеното от кредитополучателя обезпечение – гаранция от трето лице – „Кредит Гарант БГ“ ООД, поради което плащането по този договор не постъпвало в патримониума на ответника, а в правната сфера на третото лице – „Кредит Гарант БГ“ ООД. Моли за отхвърляне на иска.

Съдът намери за установено следното:

На *** г. между „Неткредит” ООД като кредитор и С. Р. Ш., като кредитополучател бил сключен договор за потребителски кредит № *** за предоставяне на сумата 2500 лв. Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 40,65%, предвиденият годишният процент на разходите е 49,15 %, а задължението следва да се погаси на 12 месечни вноски до 12.04.2024 г. Предвидено е задължение за кредитополучателя да предостави на кредитора гаранция по кредита, обезпечаваща вземането му за сумата в размер на 3084 лв., както и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение (банкова гаранция) в размер на 2 004 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска.

Като писмено доказателство са представени: копие от Договор за паричен заем№ ***/*** г., както и СЕФ по кредита; Гаранция за плащане, съгласно която „Кредит Гарант БГ“ ООД поема задължение да плати на кредитора сумата от 3084 лв. при искане от негова страна; Договор за предоставяне на гаранция № *** от *** г., сключен между „Кредит Гарант БГ“ ООД и С. Ш. и Общи условия към него.

Съгласно Договора за гаранция, гарантът се съгласява да издаде гаранция в полза на „Неткредит“ ООД за сума в размер на 3084 лв. за гарантиране изпълнение на паричните задължения по Договор за потребителски кредит № *** от *** г., срещу което С. Ш. дължи на гаранта възнаграждение в размер на 159 лв. на месец за срока на валидност на гаранцията. Общата сума, дължима на гаранта за предоставената гаранция е в размер на 1908 лв., а предвиденият в договора срок, до който следва да се издължи –13.04.2024г. Уговорено е, че плащането на възнаграждението по договора за гаранция се изплаща заедно с погасителните вноски по договора за потребителски кредит, като съгласно договора, наредителят се съгласява плащанията по договора да се събират от „Неткредит” ООД за сметка на гаранта.

Приети са 6 броя платежни нареждания от плащане посредством „Изипей“ АД, според които ищецът е заплатил на ответника по кредита сумата от общо 3964,07 лева.

(на 12.05.2023 г. са заплатени 416 лв., на 10.06.2023г. са заплатени 416 лв., на 13.07.2023г. са заплатени 416 лв., на 12.08.2023 г. са заплатени 416 лв., на 18.09.2023г. са заплатени 416 лв. и на 26.10.2023г. са заплатени 1884,07 лв.) - л. 17-22 – във всички платежни нареждания като наредител фигурира името на ищеца – С. Р. Ш., а като получател – „Неткредит“ ООД.

Установява се от заключението на съдебно – счетоводната експертиза, че датите и сумите, които са заплащани от кредитополучателя, съгласно представените платежни нареждания съответстват на посочените от кредитора дати и суми на плащане.

Установява се, че годишният процент на разходите по договора за кредит при включване само на разхода за лихва 584 лева е 49,15 %, което съвпада с посочения ГПР в договора, което води до извода, че по процесния договор за кредит се включват 2 само разходи за възнаградителна лихва. Отразено е, че по договора са извършени плащания в общ размар 3964,07 лева, от които 2500 лв. – платена главница, 438,26 лева – платена лихва и 1025,81 лева възнаграждение по договор за гаранция.

Съдът кредитира в цялост заключението на вещото лице по изготвената съдебно- счетоводна експертиза, като счита същото за обективно, обосновано и съответстващо на останалия приобщен по делото доказателствен материал.

При така установените факти се налагат следните правни изводи:

Безспорно е, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за предоставяне на потребителски кредит № *** /*** г., сумата по който е била усвоена. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните по договора имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал.

3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи- такси, неустойки и т.н.

В процесния случай, клаузата на чл. 4, ал. 3 от Договора за кредит възлага в тежест за заемателя да осигури банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция в размер от 3084,00 лева, като в случай на непредставяне на обезпечение е предвидено заплащане на неустойка от страна на кредитополучателя.

Прочитът на съдържанието на клаузата на чл. 4 от договора за кредит и съпоставянето й с естеството на сключения договор, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност в изключително кратък срок от сключването на договора да осигури банкова гаранция в размер от 3084,00 лева. (за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да го “насочи” към единствената форма на обезпечение, която длъжникът обективно би могъл да си позволи да предостави - обезпечение от одобрено от заемодателя дружество.

Договорът за гаранция е акцесорен на този за предоставяне на потребителски кредит и действието на поръчителството е предпоставено от валидното съществуване на главното правоотношение. Предвид това, наличието на основание за предоставяне на поръчителство от страна на гаранта, е обусловено от валидността на договора за 3 кредит. В договора за кредит е записано, че общият размер на дължимата сума е сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на 3084 лева.

Съгласно сключения договор за гаранция с трето за спора лице- „Кредит Гарант БГ“ ООД, сключен на същия ден и място като договора за кредит - *** г. в гр. ***, с него се обезпечава задължението на заемателя по чл. 4 ал. 3 от договора за кредит, като за услугата на гаранта се дължи месечно възнаграждение за срока на кредита в размер на 159 лева, или общо за периода на кредита- 1908 лева. Така двата договора са свързани и единият става част от съдържанието на другия, чрез включването на цената на услугата, като оттук за договора за гаранция също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за обезпечение, която произтича от чл. 4 ал. 3 от договора за кредит, но размерът й е дължим в друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част от договора за заем, като включена в съдържанието му. Действително според договора за кредит клиентът принципно има право на избор- сам да си осигури гарант, да представи банкова гаранция, или пък да използва одобрен от заемодателя гарант (какъвто в случая се явява въпросното трето лице), с който да сключи договор за гаранция, за което обаче ще дължи допълнително възнаграждение. Това обаче съвсем не означава, че възнаграждението за обезпечение не се дължи във връзка с кредита или пък, че то не следва да бъде включено като разходи по него, след като именно го оскъпява значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да плати. Ако се приеме, че дължимата сума е в размер на посоченото от 3084,00 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, но това не е реално дължимата сума, защото в нея не е включена уговорената и дължима от кредитополучателя по чл. 4 ал. 3 сума, предвиждаща задължение за предоставяне на гаранция. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение чрез гаранция от небанкова институция и то в много кратък срок (до 1 ден), без да може да компенсира повишения риск. По този начин клаузата за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита. Така и ГПР от 49, 15 % не отговаря на действителния. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и поконкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Разпечатката съдържа 28 от 55 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/0f81cc0c-fd75-4b5b-b267-8b519f73b518